Решение № 12140 от 7.12.2023 г. на ВАС по адм. д. № 2930/2023 г.

Производството е по чл. 208 и следващите АПК. Образувано е по касационна жалба на министъра на външните работи чрез неговия процесуален представител срещу решение 776/25.01.2023 г. по адм. д. 660/2022 г. на тричленен състав на Върховния административен съд. Счита обжалваното решение за недопустимо поради отпаднал правен интерес за първоинстанционния жалбоподател и алтернативно смята обжалваното решение за неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Ответникът по касационната жалба- А. Тодорова чрез своя пълномощникът намира касационната жалба за неоснователна. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и за правилност на обжалваното съдебно решение. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. За да са произнесе по съществото на касационната жалба, настоящата инстанция взе предвид: Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба от А. Тодорова срещу т.3, предложение първо в частта ако средният успех от нея не е по-нисък от мн.добър 4,50 от заповед 95-00-391/28.05.2019 година на министъра на външните работи, с която на основание чл.21а, ал.2 от Правилника за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа, утвърден с Постановление 184 на Министерски съвет от 1958г. (ПЛЗПДДК), и на основание чл.26 от същия, чл.43, т.25 и чл.5, ал.3 от Устройствения правилник на Министерство на външните работи (МВнР) и във връзка с решение 6733/08.05.2019 година по адм.д. 1364/2019 година по описа на Върховния административен съд (ВАС) е определен временен режим на легализации и преводи. С обжалваното решение съдът е обявил нищожността на оспорената разпоредба. За да постанови този резултат, решаващят съд е развил доводи за липса на компетентност за министъра на външните работи да издаде акт с оспореното съдържание, като е посочил също, че липсват каквито и да са доказателства за спазване на процедурата по издаване на подзаконови нормативни актове, както и липсва материалноправно основание за въвеждане на оспореното изискване, което безспорно се явява ограничително. Пред касационната инстанция касаторът представя заповед 95-00-326/05.06.2023 г., с която се отменя заповедта, чиято т. 3, предложение първо е оспорено, поради което касаторът счита, че интересът от обжалването на посочената точка е отпаднал и производството по делото следва да бъде прекратено. Настоящата инстанция намира, че следва да се разгледа по същество касационната жалба с оглед наведените основания за отмяна, тъй като с Решение на Съда на Европейския съюз от 24.11.2022 г. по дело С-289/2021 г. се отрича практиката за прекратяване на производството по делото ако оспорените разпоредби на подзакононов нормативен акт са изменени или отменени. В този смисъл е вече и практиката на Върховния административен съд по адм. д. 9952/2022 г. на петчленен състав, според което доколкото обаче понастоящем е налице постановено Решение от 24.11.2022 г. на Съда на Европейския съюз по дело С-289/2021 г., същото следва да бъде съобразено. В цитираното решение е постановено, че принципът на ефективност, закрепен в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска процесуално правило на държава членка, съгласно което когато национална правна разпоредба, оспорена с жалба за отмяна по съдебен ред, тъй като противоречи на правото на Съюза, бъде отменена с последваща норма и поради това престане да поражда последици занапред се приема, че е отпаднал предметът на оспорване и следователно липсва основание за произнасяне, без преди това страните да са имали възможност да изтъкнат евентуалния си интерес от продължаване на производството и без такъв интерес да е бил взет предвид. В случая за жалбоподателката пред първата инстанция е налице правен интерес от продължаване на производството, чрез което евентуално ще бъде потвърдена невалидността на оспорената разпоредба. Настоящата инстанция намира, че обжалваното решение е обосновано. В този смисъл съдът е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и съотносимост, като приетите фактически констатации се подкрепят от доказателствата по делото. Обжалваното решение е и материалнозаконосъобразно при следните съображения: На първо касационната инстанция споделя извода на решаващия съд, че със заповедта се създава така наречен временен режим, заменящ регламентация във връзка с отменени разпоредби на ПЛЗПДДК, а именно чл.18, ал. 1 и ал. 2 ПЛЗПДДК. Заповедта въвежда критерий за определяне на лицата, които могат да извършват заверка по чл. 21а, ал. 2 ПЛЗПДД и има действие спрямо неограничен кръг външни за структурата на издателя субекти и има многократно правно действие. Ето защо правилно първоинстанционният съд е определил характера и вида на заповедта като подзаконов нормативен акт. Налице е и правен за жалбоподателя интерес от обжалване, тъй като жалбоподателката се легитимира като лице притежаващо професионална квалификация Преводач, което е подало искане за признаване на дипломата й и предоставяне на право да работи като Заклет преводач от български език в Кралство Испания (Испания). За извършване на дейността Заклет преводач в Испания се изисква лицето да отговаря на всички условия за професията в Република България, което формира правен от обжалване интерес. Като е обявил нищожността на оспорената разпоредба решаващият съд правилно е приложил материалния закон. Според разпоредбата на чл. 26 ПЛЗПДДК при настъпване на изключителни и непредвидени събития и обстоятелства от естество да направят неприложими разпоредбите на настоящия правилник Министерството на външните работи издава специални разпоредби, установяващи временен режим на легализации и преводи, с оглед да се обезпечи защитата на българските интереси. Със сочената разпоредба се делегира компетентност на Министерството на външните работи за издаване на специални разпоредби, установяващи временен режим, а не на министъра на външните работи. В разглеждания аспект съдът адекватно е посочил, че за да издаде подзаконов нормативен акт съответният орган е необходимо да има изрична законова делегация чл. 2, ал.1 ЗНА и чл.76, ал.1 АПК. Само Конституцията и закона са тези, които създават правната възможност относно компетентността на съответния орган да издаде нормативен административен акт, с който да регламентира определения в тази норма кръг обществени отношения. В случая обаче актът е издаден именно при позоваването на такава делегация, уредена в друг подзаконов нормативен акт. Така действието по издаването на акта противоречи на императивните изисквания за законово определена компетентност и за нейната непрехвърлимост, който извод на решаващия съд се споделя и от настоящата инстанция. В настоящия случай правното основание за издаване на оспорената частично заповед изрично сочи като като компетентен издател Министерството на външните работи. Липсата на законово определена компетентност за издаването на един нормативен подзаконов административен акт е основание същият да бъде обявен за нищожен, какъвто е и аргументацията на първоинстанционния съд. Министърът на външните работи не разполага с произтичаща от Конституцията или закон да издаде подзаконов нормативен акт със съдържание като оспорения. Предвид изложеното, като е прогласил нищожността на оспорената разпоредба от заповед 95-00-391/28.05.2019 година на министъра на външните работи, първостепенният съд е постановил обосновано и в съответствие с материалния закон решение. Спрямо обжалваното решение не са налице твърдяните в касационната жалба основания за отмяна и същото следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора пред касационната инстанция на ответницата по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски, представляващия възнаграждение за един адвокат в размер на 1000 /хиляда/ лв., видно от приложения договор за пправна помощ и съдействие и банково извлечение. Воден от горното, Върховният административен съд, петчленен състав,