Решение № 715 от 13.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 10660/2011 г.
ВАСVI отделение13.01.2012 г.докладчик Атанаска Дишева
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2679/02.06.2011 г., постановено по адм. дело № 1793/2011 г. по описа на Административен съд София - град. Решението не подлежи на обжалване.
Мотиви
Решение № 715 от 13.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 10660/2011 г., VI о., докладчик съдията Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Альоша Младенов Зидаров от гр. София, против решение № 2679/02.06.2011 г., постановено по адм. дело № 1793/2011 г. по описа на Административен съд София - град, с което е отхвърлена жалбата му против решение № 126/18.02.2011 г. на главния директор на Столично управление "Социално осигуряване" /СУСО/. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, представляващо касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. По съображения, изложени в жалбата, моли решението да бъде отменено, а вместо него постановено друго, с което да бъде уважена жалбата против оспорения административен акт. Ответникът по касационната жалба - главният директор на Столично управление "Социално осигуряване", оспорва жалбата, като излага подробни съображения за правилност на решението в писмени бележки. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. С обжалваното решение на Административен съд София - град е отхвърлена жалбата на Альоша Младенов Зидаров против решение № 126/18.02.2011 г. на главния директор на СУСО, с което е потвърдено разпореждане № 213-00-6691-1/02.11.2010 г. на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 КСО. За да постанови това решение, съдът е приел, че правилно е отпуснато обезщетение за безработица при условията на чл. 54а, ал. 4 КСО, в приложимата редакция, действаща до 01.01.2011 г., тъй като заявлението за отпускане на обезщетението е било подадено след изтичане на тримесечния срок по чл. 54а, ал. 4 КСО и не са налице уважителни причини за подаване на заявлението след този срок. Съдът е приел, че тримесечният срок е започнал да тече от датата на вписване на промяната в Търговския регистър, съгласно чл. 231, ал. 4 и чл. 235, ал. 5 ТЗ, а не от датата, на която на жалбоподателя е връчена заповедта за прекратяване на договора за възлагане на управлението и освобождаването му като член на съвета на директорите, тъй като връчването в случая не е елемент от фактическия състав за прекратяване на осигуряването по чл. 4, ал. 1, т. 7 КСО. Съдът е цитирал разпоредбата на § 1 ДР от Наредбата за отпускане и изплащане на парични обезщетения за безработица относно определението за "уважителни причини", като е приел, че в случая не са налице такива причини за целия тримесечен период. Посочил е, че жалбоподателят е ползвал отпуск поради временна неработоспособност за периода от 09.05.2010 г. до 07.08.2010 г. и от датата, на която е преустановено ползването на този отпуск до датата, на която е изтекъл тримесечният срок, считано от датата на вписване на съответните обстоятелства в търговския регистър, не са били налице уважителни причини и лицето е имало възможност да подаде заявлението в срок. По съображения в този смисъл съдът е направил извода, че правилно е определен срокът, за който се дължи обезщетението за безработица, и е отхвърлил подадената жалба. Така постановеното решение е правилно. От фактическа страна е безспорно, че жалбоподателят Альоша Зидаров е изпълнявал задължения като член на Съвета на директорите на "Земинвест" ЕАД, с едноличен собственик на капитала Министерството на земеделието и храните /МЗХ/, като с договор от 12.02.2008 г. му е възложено и управлението на дружеството; със заповед № РД-57-18/29.04.2010 г. на министъра, Ал. Зидаров е освободен като член на съвета на директорите и е прекратен договорът за възлагане на управлението; тази заповед е връчена на Ал. Зидаров на 09.08.2010 г.; вписването на посочените обстоятелства в Търговския регистър е извършено на 11.05.2010 г. Безспорно е също, че за периода от 09.05.2010 г. до 07.08.2010 г. жалбоподателят е ползвал отпуск поради временна неработоспособност, както и че заявлението за отпускане на обезщетение за безработица е подадено на 27.10.2010 г. От правна страна, в чл. 54а, ал. 3 КСО е предвидено, че паричното обезщетение за безработица се отпуска въз основа на заявление до ТП на НОИ, а в чл. 54а, ал. 4 КСО /в приложимата за случая редакция, съгласно ДВ, бр. 109/2008 г., в сила до изменението с ДВ, бр. 100/2010 г., в сила от 01.01.2011 г./ паричното обезщетение за безработица се изплаща от датата на прекратяване на осигуряването, ако заявлението по ал. 3 е подадено в 3-месечен срок от тази дата; ако заявлението е подадено след този срок по неуважителни причини, паричното обезщетение се изплаща за периода по чл. 54в /при трудов стаж над 25 години този срок е 12 месеца, според таблицата по ал. 1/, намален със закъснението. Правилно първоинстанционният съд е приел, че 3-месечният срок по чл. 54а, ал. 4 КСО е започнал да тече от датата на вписването в Търговския регистър на релевантните обстоятелства - заличаване на Ал. Зидаров като член на съвета на директорите на дружеството и прекратяване на договора за възлагане на управление, тъй като от тази дата е прекратено осигуряването по чл. 4, ал. 1, т. 7 КСО. Според приложеното по делото удостоверение от Агенцията по вписванията вписването на тези обстоятелства е осъществено на 11.05.2010 г. Правните последици от вписването са регламентирани в чл. 231, ал. 4 и чл. 235, ал. 5 ТЗ. Поради това неоснователно е възражението в касационната жалба, че от значение за прекратяване на осигуряването, респективно - за началната дата, от която започва да се изчислява срокът по чл. 54а, ал. 4 КСО, е връчването на заповедта за прекратяване на договора за възлагане на управлението и за освобождаването като член на съвета на директорите. Заповед № РД-57-18/29.04.2010 г. на министъра на МЗГ, с която жалбоподателят е освободен като член на съвета на директорите и е прекратен договорът за възлагане на управлението, макар да е наречена "заповед", не представлява административен акт, тъй като не съдържа властническо волеизявление на административен орган, а представлява акт на управление на едноличния собственик на капитала на търговското дружество, който съгласно чл. 219, ал. 2 ТЗ решава въпросите от компетентността на общото събрание, включително и тези по чл. 221, т. 4 ТЗ. Затова този акт не влиза в сила по правилата, приложими за административните актове, а подлежи на вписване в Търговския регистър и има действие по отношение на трети лице от датата на това вписване, съгласно чл. 231, ал. 4 и чл. 235, ал. 5 ТЗ. Въпреки че пред касационната инстанция не се оспорва правилността на изводите на първоинстанционния съд относно липсата на уважителни причини за подаване на заявлението след срока по чл. 54а, ал. 4 КСО, следва да бъде посочено, че тези изводи са правилни. В разпоредбата на § 1 ДР на Наредбата за отпускане и изплащане на парични обезщетения за безработица /в приложимата за случая редакция преди измененията с ДВ, бр. 100/2010 г., в сила от 01.01.2011 г./, изчерпателно са изброени юридическите факти, които се възприемат от законодателя като уважителни причини. По смисъла на тази разпоредба "уважителни причини" са: задържане от органите на властта; явяване в съд или в друг държавен орган; отбиване на наборна военна или мирновременна алтернативна служба; участие във военноучебен сбор или преподготовка; заболяване и други подобни обстоятелства, удостоверени с официален документ, за които ТП на НОИ е уведомено своевременно. В конкретния случай е налице заболяване на лицето за периода от 09.05.2010 г. до 07.08.2010 г., но не и към датата на изтичане на тримесечния срок - 11.08.2010 г. По изложените съображения, настоящият състав намира, че правилно е определен срокът на изплащане на обезщетението за безработица, при прилагане на правилото по чл. 54а, ал. 4 КСО, в приложимата за периода редакция. Като е достигнал до същия извод първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение