Решение № 371 от 14.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 84/2011 г.

Решение № 371 от 14.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 84/2011 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Емил Томов Производството е по реда на чл. 290 от ГПК. Образувано е на касационна жалба на С. С. Р. и В. Р. срещу решение от 22.07.2010 по гр. дело № 1935/2009 г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено, че саморъчно завещателно разпореждане в полза на наследодателя на касаторите е нищожно на основание чл. 26, ал. 2 вр. чл. 44 от ЗЗД, поради липса на предмет. В касационната жалба се поддържат оплаквания за процесуална и материална незаконосъобразност на решението и неговата необоснованост. Завещанието е имало за предмет мансарден (тавански) етаж от жилищна сграда като самостоятелен обект, изграден през 1912 в съответствие с тогавашните строителните правила и норми, същият е бил одържавен по ЗОЕГПНС заедно с други самостоятелни обекти в сградата, реституирана в собственост на завещателката по ЗВСОНИ изцяло. При неправилно формиран извод, без да се мотивира защо не се възприема заключението по наличните експертизи, неправилно е приложен материалния закон като е прието, че множеството на собствениците определя отделните обекти в сградата, а не видът, реалната обособеност, предназначението и ползването на обектите съгласно признаците, изведени в ТР № 96/1971 г. ОСГК. Неправилно е прието, че преди и по време на одържавяването, включително по време на реституцията и след нея, разпореденият със завещание мансарден етаж не е самостоятелен обект поради това, че правните последици на одържавяването се заличавали. Необоснован е изводът, че се касае за обща част, съображения са развити от адв. А. Комсийски. Ответницата по жалбата И. С. Д. оспорва нейната основателност по съображения, развити в отговор от адв. Т. Г. С определение №. 675 от 31.05.2011 г. на ВКС, III г. о. жалбата е допусната до разглеждане на основание критерия по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, по противоречиво решавания въпрос кога е налице "обособяване от по-рано " на едно жилище във връзка с фактическите и правни признаци по 39, ал. 2 от ЗС, за приложното поле на ТР № 96/1971 г. на ОСГК и дадените в същото задължителни тълкувания за случаи на разпореждане без оглед на действащите строителни правила и норми, с обект в построена преди 1963 г. жилищна сграда с повече от един самостоятелни обекти, в зависимост от принадлежността на правото по чл. 37 и сл. от ЗС. По изведения въпрос, обусловил допускане на касационната жалба до разглеждане, Върховен касационен съд приема следното: Задължителните тълкувания в ТР № 96 от 16.11.1971 г. на ОСГК са по приложението на чл. 39, ал. 2 от ЗС във връзка със строителните правила и норми, когато се решава въпроса дали е възможно самостоятелно ползване на етаж или част от етаж, но изведеното по тълкувателен път принципно разрешение е дало опора и на изразено в трайната съдебна практика разбиране за възможността обособени отпреди 1963 г. жилища, включително тавански помещения, да бъдат и годен обект на разпореждане, без да се следи за действащите към момента на сделката строителни правила и норми, които не са приложими за заварени обекти. В решение № 637 от 14.07.2000 I г. о на ВКС, по отношение на тавански помещения е прието, че дори да не отговарят на строителните правила и норми за самостоятелен обект към 17.05.1963 г., същите може да се прехвърлят с правни сделки, щом са били "построени като жилищни" в заварени сгради, без да са изведени други юридически признаци като условие за даденото разрешение, като например притежание на отделните обекти от различни собственици "в етажна собственост" по смисъла на чл. 37 от ЗС към момента построяването на сградата, или на разпореждането. Принципно същото правно разрешение съдържа и реш. № 2206 от 30.10 1969 г. I г. о. на ВС, с условието да е налице заварена обособеност в самостоятелни жилища съгласно чл. 39 от ЗС, т. е предвид съдържащите се в цитираната норма фактически признаци - самостоятелно използване. Тази практика по отношение на таванските помещения е правилна, съобразена с указанията на ТР № 34/83 г. ОСГК и принципа, че правомощието на собственик да се разпорежда с правото си, предпоставя обекта на собствеността да бъде зачетен от правния ред. Наличието на последващи изменения на строителните правила, норми и изисквания по отношение на жилищата и обособяването им, не може да доведе до ограничаване на вещното право, като по юридически критерии се отрече годно правното съществуване на неговия обект. Разрешението е приложимо и за случай, при който обектът е обособен с построяването на сградата като таванско жилище, отчуждено от държавата като самостоятелен имот, отделно или заедно с други етажи, реституирано съгласно ЗВСОНИ на собственика на сградата във вида, в който е отнето. При горните обстоятелства, за правото на реституирания собственик да се разпорежда с обекта е без значение дали останалите жилищни етажи са още негова, или на трети лица собственост. Даденото обратно разрешение по този въпрос в решение от 22.07.2010 по гр. дело № 1935/2009 г. на Софийски градски съд е неправилна практика. Касационната жалба е по същество основателна С обжалваното понастоящем решение от 22.07.2010 по гр. дело № 1935/2009 г. на Софийски градски съд е прието, че множеството собственици е условие с пряко значение за преценката налице ли е допустим обект на сделка и като резултат от прехвърлянето на друг обект (етаж) в същата сграда, "учредяването" на етажна собственост вече води до относимост на действащите строителни правила и норми от този момент, при последващо разпореждане с други части и обекти на сградата. Изтъкнато е, че сред реституция по ЗВСОНИ завещателката се е оказала единствен собственик на сградата след 1992 г. и тъй като в последствие е прехвърлила самостоятелен етаж, така е учредила етажната собственост с трето лице. Поради това, от този момент насетне и при разпореждане с друг обект в сградата, в случая чрез завещание на таванското жилище, необходимо било да се съблюдават действащите строителни правила и норми, а несъвместимостта с тях води до липса на обособеност на таванското жилище, съответно правна невъзможност за разпореждане. Съществуването на таванското жилище в сградата към момента на построяването й, по проект към 1912 г. и обособяването му в отделен обект, със съответните ид. части от общите на сградата още при одържавяването по ЗОЕГПНС, са решаващо преценени като неотносими, тъй като с реституцията по ЗВСОНИ в полза на завещателката, последиците на одържавяването са заличени. Оплакванията на касаторите за незаконосъобразност по отношение на решаващите изводи на въззивния съд, свързани с последиците от реституцията и предпоставките, при които законът допуска разпореждане с обект на собственост, обособен при действието на отменени строителни правила и норми, са основателни. Незаконосъобразно въззивният съд е приел, че юридическият признак за принадлежност на етажи или части от етажи на различни лица към момента за завещателното разпореждане през 1995 г. има отношение към предпоставките, при които е приложимо даденото в ТР № 96 от 16.11.1971 на ОСГК разрешение, щом жилището в таванския етаж е доказано обособено още към 1949 г. Незаконосъобразен е и извода, че фактическата обособеност на жилището към момента на одържавяването му е измежду последиците, които реституцията заличава. По делото е установено, че сградата на [улица], бивша собственост на А. Аллахверджиева, е построена през 1912 г. по архитектурен проект като състояща се от сутерен, партер, етаж, включително мансарден (тавански) етаж с отделно стълбище и предвидена тоалетна. Към момента на одържавяването, видно от акт за завземане № 322 и съставения акт за държавна собственост № 1399 от 13.06.1949г, на таванския етаж е съществувало двустайно жилище, което не е отговаряло на последващо въведените изисквания по наредба № 5/1977 г. и наредба № 5/1995 г. за обособена кухня, входно помещение и пр. Актувано и стопанисвано от държавата като отделен имот, т. е със съответни идеални части от общите на сградата, таванското жилище е възстановено в собственост на Аллахверджиева на основание чл. 1 от ЗВСВОНИ и описано в заповед РД 57-486/1992 г. като "мансарден етаж от две стаи със ид. части от сградата и мястото". При тази индивидуализация на имота, мансардният етаж е завещан на наследодателя на ответниците с оспорваното саморъчно завещание от 8.12.1995 г., като в съставения констативен нот. акт № 170, т. ХI от 1996 г. за собственост са описани и съответните за обекта ид. части от общите на сградата и дворното място. От заключението на вещите лица В., Ч. и Я. се изяснява, че към момента на построяване на сградата през 1912 г. таванските стаи отговарят на изискванията към жилищното строителство, не са съществували изисквания жилището да има кухня, предверие и таванско помещение като принадлежност. Въведените със ЗБНМ през 1942 г. изисквания към жилището не са се прилагали за заварени случаи и констатираното от вещите лица реално състояние на обекта към момента на одържавяването през 1949г, съществуващо и понастоящем: едното от жилищните помещения, непосредствено до тоалетната, е преустроено на кухня, обуславя извод, че се касае за заварено жилище, годен обект на вещното право. Въззивният съд неправилно е преценил характеристиката на таванските помещения като общо част поради това, че конструктивни елементи от гредореда на сградата минават в една част през тях. Наличието на елементи от дървената конструкция на сградата като носещи греди и пр., налични в таванското жилище, поначало не изключват възможността същото да бъде самостоятелен обект. Определящо в случая е жилищното предназначение на помещенията, които са така обособени. Предвид гореизложеното, искът с правно основание чл. 26, ал. 2 вр чл. 44 от ЗЗД за нищожност на завещателното разпореждане поради липса на предмет, е неоснователен и следва да се отхвърли, като в тази част въззивното решение следва да бъде отменено, включително в частта относно последиците по чл. 431, ал. 2 от ГПК (отм.). Обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, , с която касаторите са осъдени да заплатят разноски в размер на 15 лева във въззивното производство и на основание 293 от ГПК следва да бъде постановено друго решение, с което исковете да се отхвърлят. В останалата обжалвана част въззивното решение следва да бъде оставено в сила, като правилно и законосъобразно, С оглед изхода на спора в настоящата инстанция следва да се присъдят разноските, поискани от касаторите в размер на 890 лева, както е по приложения списък Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.