Решение № 5403 от 10.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 225/2018 г.

Решение № 5403 от 10.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 225/2018 г., III о., докладчик съдията Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от З. Стефанов срещу решение № 142/25.10.2017 г., постановено по адм. д. № 134/2016 г. от Административния съд – Л.. С решението е отхвърлен предявения от З. Стефанов, иск с п. осн. чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ против Министрество на правосъдието, Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", гр. С. и Прокуратурата на Р. Б., с който се претендира солидарно присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер 100 000 евро, настъпили вследствие на незаконосъобразното им за осигуряване на здравословни условия за изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода" в килия 105 на З. Л. за периода 27.01.2015 г. – 26.10.2015 година. Със същото решение З. Стефанов е осъден да заплати на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" сума в размер на 300 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение. В касационната жалба, касаторът поддържа неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора, с което искът да бъде уважен, евентуално делото се върне за ново разглеждане на административния съд. Ответникът – Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", гр. С., чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба и иска потвърждаване на обжалваното решение по съображения, изложени в писмен отговор и в писмено становище. Претендира присъждане на разноски. Ответникът – Министерство на правосъдието, чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба и иска потвърждаване на обжалваното решение по съображения, изложени в писмен отговор и в писмено становище. Претендира присъждане на разноски. Ответникът - Прокуратурата на Р. Б., чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба и иска потвърждаване на обжалваното решение по съображения, изложени в писмен отговор. Претендира присъждане на разноски. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение като прецени, че касационната жалба е редовна, подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК против подлежащ на касационен контрол съдебен акт, намира същата за допустима. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Административният съд е сезиран с искова молба от З. Стефанов, с която е предявен иск срещу Министерство на правосъдието (МП), Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН), гр. С. и Прокуратурата на Р. Б., с който се иска присъждане на обезщетение солидарно от тримата ответници за претърпени неимуществени вреди на стойност 100 000 евро, настъпили вследствие на незаконосъобразното им за осигуряване на здравословни условия за изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода" в килия № 105 на З. Л. за периода 27.01.2015 г. – 26.10.2015 г. Съдът, след като е събрал доказателствата, поискани от страните, обсъдил ги е, вкл и във връзка с възраженията на страните, е приел, че искът е неоснователен. За да постанови този резултат съдът е преценил на първо място, че исковата молба против Министерство на правосъдието и Прокуратурата на РБ като солидарни ответници следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, тъй като макар и с пасивна процесуална легитимация им липсва материалноправната легитимация. Приел е, че тези ответници не отговарят за условията в местата за лишаване от свобода, поради което не могат да им се вменят задължения за осигуряване на условия за опазване на физическото и психическото здраве на лишените от свобода, съответно да дължат обезщетение за вреди от евентуалното неизпълнение на това задължение от администрацията на затвора. Съдът е приел по арг. на чл. 128 от ЗИНЗС, че за исковия период дейността по осигуряване на нормални битови условия в местата за изпълнение на наказанието лишаване от свобода е в задължение на ГДИН, което е самостоятелно юридическо лице, а затворите са нейни териториални служби, респективно служителите в затворите са служители на ГДИН. Административният съд е намерил, че искът против ГДИН е недоказан и неоснователен. Съдът е преценил като приложима разпоредбата на чл. 128, ал. 1 от ЗИНЗС. Първоинстанционният съд е приел за установено, че за исковия период Стефанов е бил настанен в килия № 105 в корпуса на З. Л. (с изключение на периода от 16.02.2015 г. до 11.05.2015 г., когато е бил на лечение в СБАЛЛС). От събраните по делото доказателства, включително от показанията на свидетеля Здравков, съдът е установил, че на килията е бил извършен основен ремонт в началото на месец януари 2015 г., включващ ремонтиране на мазилката, ВиК, ел. инсталации, положена е била нова боя, с прозорец с петкамерна ПВЦ дограма, самостоятелен санитарен възел с постоянно течаща вода, тоалетна и мивка като килията, както и целият затвор са били отоплявани с централно парно на газ. Съдът е установил от показанията на свидетеля Хинков, които не са опровергани от показанията на другите двама свидетели или от други доказателства, че килията е била е почиствана от чистач като веднъж седмично бельото, на което спят лишените от свобода е било изпирано по график, одеялата са минавали през санитарна обработка, а лишените от свобода са разполагали постоянно с дезинфекционен разтвор и течаща вода за тоалетната и веднъж месечно са им давани санитарни материали. Съдът е приел за недоказани твърденията на ищеца и за противоречащи се твърденията на двамата свидетели за наличието на мухъл, влага и конденз в килията, непосредствено след извършения ремонт. Съдът е посочил, че ищецът е твърдял наличие на конденз по вратата, свидетелят Здравков е твърдял наличие на влага и мухъл като цяло, но не и на конденз, без да е изложил конкретни подробности (и то за периода от месец май до месец октомври, т. е. за летния период, когато времето е горещо и е малко вероятно наличието им), а свидетелят Меймишев е твърдял конденз по стената. Освен това съдът е счел, че показанията на свидетеля Здравков касаели период след излекуването на Стефанов от туберкулозата, поради което били неотносими към възникването на заболяването. Съдът е кредитирал показанията на свидетеля Хинков, който посочил че е възможно образуването на минимална влага през зимния сезон, но същото се дължало на нередовно проветряване от страна на обитателите, а не на лоши хигиенни условия. Съдът е приел, че никой от тримата свидетели, не е потвърдил в килията да е било студено и отоплението да не е работело, каквито твърдения са направени от ищеца, като е счел също така, че наличието на отопление през зимата също е обстоятелство, което пречи за образуване на влага или мухъл. Съдът не е кредитирал показанията на свидетеля Меймишев за наличието на влага в килията, на мухъл по стените и по пода, тъй като в цялост показанията му били взаимно изключващи се и непоследователни, каквото становище е взел и представителят на ОП Л.. Първоинстанционният съд не е установил и незаконосъобразни бездействия на администрацията на затвора във връзка със здравното обслужване на Стефанов. Съдът е приел, че в З. Л. е обособен медицински център, който се посещава от лишените от свобода по график, както и при спешни оплаквания, като за исковия период, ищецът се е записал за посещение 8 пъти в МЦ и в специално водената книга е отбелязано, че е приет за преглед, а за същия период в амбулаторната книга на МЦ са отбелязани 18 посещения на ищеца. За тези факти свидетелствала и медицинска справка, приета по делото на л. 145. Всички тези писмени доказателства не са били оспорени от ищеца, като дори от показанията на свидетелите Хинков и Меймишев е видно, че не е имало случай Стефанов да е искал медицинска помощ и такава да му е отказана, а свидетелят Здравков е потвърдил, че при оплаквания на Стефанов, че не се чувства добре, надзирателите винаги са се отзовавали и са се обаждали в болничното заведение. Съдът е приел, че твърденията на ищеца, че не винаги му е била оказвана помощ, не кореспондирали с нито едно от доказателствата по делото. Съдът е установил, че ищецът ежедневно е излизал на чист въздух извън помещението, като същото е било оборудвано с прозорец за достъп на естествена светлина и свеж въздух. Административният съд е приел, че на ищеца е била оказвана своевременна и адекватна медицинска помощ, въпреки че начинът на лечение не се включва в понятието "административна дейност" съобразно трайната практика на ВАС и административните съдилища. Съдът е счел, че затворническата администрация е изпълнила задълженията си съгласно ЗИНЗС и ППЗИНЗС и още при първите оплаквания на Стефанов на 16.02.2015 г., от момента на установяване на заболяването е организирала и провела изследвания и лечение, отговарящи на правилата за добра медицинска практика. Съдът е посочил, че Стефанов първо е бил приет в МЦ, където му е направена рентгенография на белите дробове и незабавно е бил насочен за прием и лечение в СБАЛЛС, където също е бил лекуван успешно и на 11.05.2015 г. е бил изписан след активната форма на лечение с отзвучали оплаквания и подобрен локален статус, а лечението му е продължило в МЦ до 11.09.2015 г. съобразно лекарските предписания. По отношение на втората предпоставка за уважаване на иск по чл. 1 от ЗОДОВ - наличието на вреди в патримониума на ищеца, които са настъпили в исковия период, съдът е приел, че не е била налице твърдяната вреда, настъпила поради лоши условия в килията, както и че самото заболяването "туберкулоза" е възникнало в един по-ранен етап, като единствено е било диагностицирано в началото на исковия период. Съдът е приел, че твърдяните от ищеца вреди са били за заболяване от туберкулоза в цитираната килия 105, в следствие на което същият е бил разделен от съпругата и децата си. Съдът е приел за необосновани твърденията на Стефанов, че поради заболяването си е бил разделен със съпругата си, тъй като постановената на 26.01.2015 г. от Апелативен съд В. Т. присъда "доживотен затвор" за ищеца е за убийството на съпругата му (през месец август 2008 г.), като в молбата му на л. 22 по делото той сам бил посочил, че от 5 години няма представа къде се намира жена му, а от приложеното Удостоверение (на л. 113) за съпруга и родствени връзки от 11.10.2016 г. било видно, че Стефанов бил вдовец. Съдът е приел и че раздялата с децата му, за която ищецът е твърдял, че е вреда за него е не поради заболяването му, тъй като в молба си той сам бил потвърдил, че двете му деца са били настанени в приемни семейства, а в о. с. з. на 03.10.2016 г. бил изложил и че е с отнети родителски права, като липсват твърдения затворническата администрация да му е отказвала свиждане с децата му, а не са били и представени и доказателства за горното. Съдът е намерил за изцяло недоказани и твърденията на Стефанов, че се е разболял от туберкулоза в исковия период и в килия № 105 на З. Л., поради лошите условия там. Базирайки се на публично достъпната информация за болестта, публикувана на интернет сайтовете на Министерство на здравеопазването и други специализирани държавни органи по здравеопазване, както и в специализираната литература по въпроса, съдът е формирал извода, че практически е невъзможно човек да се зарази и развие заболяването за по-малко от 20 дни, като е приел за неоснователни твърденията на ищеца в този смисъл. Приел е, че престоят му в килия № 105 е бил от 27.01.2015 г. до 16.02.2015 г., когато е приет за лечение в белодробното отделение на СБАЛЛС именно поради заболяване от туберкулоза, като в тази връзка съдът е съобразил и анамнезата в епикризата от 11.05.2015 г. на л. 6, която била снета по данни именно от ищеца, от която било видно, че при постъпването на Стефанов в СБАЛЛС, същият се бил оплакал, че от 5-6 месеца има засилване на кашлицата и същата е съпроводена с болки и свирене в гърдите, а от 2-3 месеца страдал от нощни изпотявания и киселини след консумиране на определени храни. Съпоставяйки с информацията за протичането на болестта и нейните симптоми, съдът е счел, че ищецът е заболял от туберкулоза дълго преди настаняването му в килия № 105 на З. Л., а 19 дни след настаняването му там, заболяването било открито и диагностицирано и на ищеца е било осигурено незабавно болнично лечение, продължило почти три месеца и същият е бил изписан в добро здравословно състояние. Съдът е приел, че липсват доказателства по делото, ищецът да е имал контакт със заразно болни от туберкулоза в процесната килия, което да е предизвикало заразяването му с бактерията, предвид възможните източници на зараза, като такова обстоятелство не се и твърди нито от него, нито от разпитаните свидетели. Съдът е счел, че не би могло да се направи безспорен извод за това, че заразяването е станало именно по време на престоя в килия № 105, предвид липсата на преки и категорични доказателства за пряк контакт на ищеца с лица, болни от туберкулоза в спалното помещение през исковия период, както и че, не би могло с категоричност да се твърди, че развитието на болестта, установена на 19-ия ден от настаняването в килията се дължало именно на условията в същата. От друга страна, според съда, самият ищец с действията си е спомогнал за заболяването си чрез различни предразполагащи фактори, сред които фактът, че бил пушач от 30 години, постоянно отказващ прием на храна за продължителни периоди, с чести самонаранявания и т. н., като доказателство за последното било поведението му след постъпването в СБАЛЛС на 16.02.2015 г., където многократно е отказвал хранене и лечение за различни периоди в интервали от 3 до 10 дни, което било отразено в епикризата на л. 6, причинил си бил и самонараняване, довело до необходимостта от хирургична намеса. Първоинстанционният съд е приел, че третата предпоставка за ангажиране на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ - наличие на пряка причинно-следствена връзка между незаконосъобразното бездействие и вредите, също не е налице. В заключение съдът е приел, че не са налице и трите елемента от фактическия състав на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и поради това обстоятелство не би могла да се ангажира отговорността на ГДИН по този ред, като предявеният иск от Стефанов следвало да се отхвърли изцяло като неоснователен. Съдът е посочил, че не би следвало да обсъжда доводите на ищеца, изложени в писмените му молби по делото, и касаещи условия за настаняване в ЗО "Атлант" Т. след изписването му от килия № 105 в корпуса на З. Л., тъй като тези доводи били извън предмета на спора и обхващат място и време, извън исковия период и твърдяното в исковата молба място на увреждане. Съдът е счел, че доводите на Стефанов за несправедлива присъда са също извън обхвата на чл. 1 от ЗОДОВ и не биха могли да бъдат обсъждани в това производство. Предвид изхода от спора и съобразявайки разпоредбата на чл. 10, ал. 2, изр. първо от ЗОДОВ, съдът е счел претенцията на ответника ГДИН за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за основателна и е осъдил З. Стефанов да заплати на ГД "Изпълнение на наказанията" гр. С. деловодни разноски в размер на 300 лв., определен по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 37 от ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, като е съобразил и фактическата и правна сложност на делото и материалния интерес от 100 000 евро. Настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява обжалваното решение като правилно в частта, в която е отхвърлена исковата претенция на З. Стефанов. На първо място, правилно исковата молба, предявена срещу Министерство на правосъдието и Прокуратурата на РБ като солидарни ответници е отхвърлена като неоснователна. Отговорността на държавата се понася от юридическото лице, от актовете, действията или бездействията на чиито органи и длъжностни лица, произтичат вредите. Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" е органът, осъществяващ прякото ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода, като същият е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по предявените искове е ГДИН, като самостоятелно юридическо лице. С. М. на правосъдието и Прокуратурата на РБ, срещу които е предявен искът, не са пасивно материално правно легитимирани да отговарят по същия. Неоснователни са оплакванията на касатора за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Първоинстанционният съд е събрал по делото допустими и относими доказателства, които е обсъдил, анализирал вкл. и в тяхната съвкупност, въз основа на което е установил обективната фактическа обстановка по делото. Въз основа на тези обективни факти, съдът е формирал обосновани правни изводи и е приложил правилно материалния закон. Решението е мотивирано с подробни и верни мотиви. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. За да възникне законовата отговорност, следва безспорно да бъде установена както незаконосъобразността на действията и бездействията, на които се основава иска, така и наличието на реално причинена вреда, произтичаща от тях, която да е в пряка причинна връзка. Обосновани са изводите на административиня съд, че не са налице законовите предпоставки за уважаване на претенциите на ищеца по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Не се установява от данните по делото да е налице незаконосъобразно бездействие на длъжностни лица на ГДИН, което да е станало причина за разболяването на ищеца от туберкулоза, в резултат на което да е бил и разделен от съпругата и децата си. Съдът е приложил правилно правилата за разпределение на доказателствената тежест, приемайки, че в случая ищецът, не е ангажирал безспорни доказателства в подкрепа на твърденията си. По искане на касационния жалбоподател, в производството по адм. д. № 442/2017 г. са били допуснати двама свидели – Здравков и Меймишев, чийто показания съдът обосновано съдът е приел за противоречащи си. Правилно съдът е счел за неотносими към възникването на заболяването показанията на свидетеля Здравков, тъй като същите касаят период след излекуването на Стефанов. Това обстоятелство се потвърждава с Протокол от о. с. з., проведено на 29.11.2016 г., в който е отразено, че свидетелят Здравков познава Стефанов от месец май или юни на 2015 г., а видно от Епикриза на л. 91 от делото касаторът е бил изписан на 11.05.2015 г. с отзвучали оплаквания и подробен локален статус след активната форма на успешно и адекватно лечение в СБАЛЛС. П., съдът не е кредитирал показанията на свидетеля Меймишев за наличието на влага в килията, на мухъл по стените и по пода, по причина, че в цялост показанията му са взаимно изключващи се. Неоснователни са оплакванията на касационния жалбоподател, че е бил лишен от важни за него свидетели, поради което правото му на защита било ограничено. Видно от протокол от о. с. з., проведено на 29.11.2016 г., съдът е разгледал искането на Стефанов за допускане на свидетели и е приел, че същото следва да бъде оставено без разглеждане, тъй като допускането на свидетели, с които да се установяват едни и същи обстоятелства като тези, установени с първите двама, би утежнило излишно процеса, като дори за единият от исканите свидетели – Г. Ганев – било безспорно установено, че в процесния период не е обитавал килията. Административният съд е оставил без уважение искането на Стефанов за допускане на още свидетели и с мотива за нарушаване равнопоставеността между страните в процеса, доколкото в полза на Стефанов са допуснати до разпит двама свидетели, а по искане на ответника – само един. Правилно съдът е кредитирал приложените по делото писмени доказателства, след съответния им анализ: заверени копия от книгата, в която лишените от свобода се записват за медицински преглед; заверени копия от амбулаторната книга на Медицинския център при Затвора – Л. за проведените прегледи на З. Стефанов; както и медицинска справка. Въз основа на тези документи, съдът е формирал обоснования извод, че на ищеца е била оказвана своевременна и адекватна медицинска помощ. Обосновано и правилното съдът е приел, че администрацията на затвора е изпълнила задълженията си съгласно ЗИНЗС и ППЗИНЗС още при първите оплаквания на Стефанов на 16.02.2015 г., като от момента на установяване на заболяването е организирала и провела изследвания и лечение, отговарящи на правилата за добра медицинска практика. Същото се потвърждава от показанията на свидетелите Хинков и Меймишев, според които не е имало случай Стефанов да е искал медицинска помощ и такава да му е отказана, като свидетелят Здравков е потвърдил, че при оплаквания на Стефанов, че не е добре, надзирателите винаги са се отзовавали и са се обаждали в болничното заведение. В тази връзка обоснован и правилен е извода на съда, че твърденията на З. Стефанов, че не винаги му е била оказвана помощ, не кореспондират с нито едно от доказателствата по делото. По отношение на втората предпоставка за уважаване на иск по чл. 1 от ЗОДОВ - наличието на вреди в патримониума на ищеца, настъпила в исковия период в резултат на бездействието на ответника, административният съд обосновано е счел, че не е налице, тъй като е установено от събраните по делото доказателства, че заболяването "туберкулоза" е възникнало в един по-ранен период, от исковия. Въз основа на установените по делото факти, посочени по-горе, съдът обосновано е приел, че твърдяната от ищеца вреда - раздялата със семейството му ( съпругата и децата) не е поради заболяването му. От събраните доказателства, съдът е формиран правилен извод за своевременно осигуряване от страна на администрацията на затвора на средства за поддържане на въпросното помещение в добро хигиенно състояние. Обосновани са и изводите на съда, заболяването на ищеца е било о открито и диагностицирано в началото на процесния период, но симптомите за развитието му са датирали много преди този момент, като още щом е било установено това състояние, на касационния жалбоподател е било осигурено незабавно болнично лечение, продължило почти три месеца и същият е бил изписан в добро здравословно състояние. В резултат на гороизложените съображения, настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява като правилно решението на административния съд по съществото на спора. Неправилно е обаче решението на съда в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение. Съдът неправилно е приложил чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ. Законът за отговорността на държавата и общините за вреди в чл. 10, ал. 2 и 3 съдържа самостоятелна специална уредба на отговорността за разноски за страните по делата, водени по този закон. Тази специална уредба дерогира приложението на общата уредбата на отговорността за разноски, съдържаща се в чл. 78 ГПК и чл. 143 АПК. Съгласно чл. 10, ал. 2, изречение първо от ЗОДОВ при отхвърляне на иска изцяло, какъвто е настоящия случай, с предявените искове, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. Въпросът е, дали юрисконсултското възнаграждение, респективно адвокатското възнаграждение, когато страната е представлявана от адвокат представлява разноски по производството. Отговорът следва да е отрицателен по следните аргументи. В ал. 3 на чл. 10 ЗОДОВ е предвидено, че ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. В ал. 3 на чл. 10 ЗОДОВ, законодателят е предвидил, че при уважаване на иска (изцяло или частично) ответникът дължи заплащане на ищеца и на възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. По същия начин, законодателят е посочил отделно възнаграждението за един адвокат от разноските по производството в чл. 143, ал. 1 АПК, както и в чл. 78, ал. 1 ГПК. Стриктното тълкуване на посочените по-горе разпоредби води до извода, че законодателят прави разлика между разноски за производството и заплатеното възнаграждение за един адвокат, респективно юрисконсултското възнаграждение. Последните, макар и да са разходи по делото, не са разноски по производството. В чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ, които се явяват специални разпоредби по отношение на чл. 78 ГПК и чл. 143 АПК, законодателят не е предвидил изрично, че при отхвърляне изцяло или частично на предявените искове, на ответника се дължи заплащане на възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв или юрисконсултско възнаграждение, ако е бил защитаван от юрисконсулт. Липсата на изрична норма по този въпрос, не е празнота в правото, която следва да се запълни по аналогия на закона чрез прилагането на чл. 78, ал. 3 или чл. 78, ал. 8 ГПК. Това е така именно поради наличието на изричната уредба по този въпрос в чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ за едната страна по спора-ищеца. Разделянето на възнаграждението за адвокат от разноските по производството показва, че според законодателя, възнаграждението за адвокат, макар и да е разход по делото не е разноска по производството. В ЗОДОВ не е предвидено изрично възстановяването на разхода за ползваната от ответника адвокатска услуга по делото или заплащане на юрисконсултско възнаграждение в негова полза. По тези съображения, настоящият съдебен състав преценява, че при отхвърляне на иск по ЗОДОВ, в тежест на ищеца, остава заплатената от него държавна такса, като той дължи и заплащане на направените от съда разноски по производството във връзка с предприетите процесуални действия, но ищецът не дължи възстановяване на разхода на ответника за адвокатско възнаграждение, ако е бил защитаван от адвокат или заплащане на юрисконсултско възнаграждение при осъществено процесуално представителство от юрисконсулт поради липсата на специална законова уредба в ЗОДОВ и в ЗИНЗС, предвиждаща това. По тези съображения, Върховният административен съд, в настоящия състав, преценява решението в обжалваната му част като правилно, поради което следва да го остави в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,