Решение № 699 от 20.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 114/2020 г.

Решение № 699 от 20.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 114/2020 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на К. Стоянова и В. Павлов, чрез процесуален представител адв. Г. Иванов, срещу решение № 2184 от 14.11.2019 г., постановено по адм. дело № 507/2019 г. по описа на Административен съд – Варна (АС - Варна). В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Съдът не е обсъдил нито настанителната заповед, нито договора за наем, които сочат редовно наемно отношение и задължение на кмета за пренастаняване. Твърди се, че е налице наемно правоотношение, реално са плащани от тях ежемесечни суми за наем, които представляват имуществена вреда. Сочи се наличие и на неимуществени вреди, причинени от изпълнението на заповедта и бездействието на кмета, във връзка с отменената заповед. Иска се решението да бъде отменено, като делото се върне за ново разглеждане от друг състав на съда, алтернативно се постанови такова по съществото на спора, с което се уважат предявените от тях искове. Претендират се разноски за двете инстанции. Ответникът – Община Варна, чрез процесуален представител, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на постановеното решение. Обоснован и законосъобразен считат извода на съда за недоказаност на претендираните искове за обезщетение, както за имуществени така и за неимуществени вреди. Решението е постановено в съответствие с материалния закон, установената фактическа обстановка, при спазване на съдопроизводствените правила и при правилно приложение на материалния закон, поради което искат оставянето му в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид доказателствата по делото и становищата на страните прие следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна по следните съображения: С обжалваното решение са отхвърлени предявените от К. Стоянова и В. Павлов срещу Община Варна искове с правно основание по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 4604 лв. за всеки от ищците и обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2000 лв. за всеки от тях, във връзка с отменената като незаконосъобразна заповед № 230/30.08.2016 г. на кмета на район "Младост" при Община Варна и соченото като незаконосъобразно бездействие на кмета на Община Варна по заявление на ищците с рег. № РД19003157 ВН/18.02.2019 г. Наред с това съдът е признал, че не е доказано оспорването на истинността на договор за наем от 5.09.2016 г. и на приложените на л. 31-35 от делото разписки № 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18 и 19 в частта им относно авторството на С. Василев в подписите за получил сумата. Също така съдът е признал за неистински частни писмени документи същите разписки, в частта им относно авторството на К. Стоянова и В. Павлов в подписите за броил сумата. От фактическа страна съдът е приел, че ищците са обитавали жилище в блок в [населено място], [адрес], на основание чл. 5 от Закона за наемните отношения (отм.);. С протокол от 15.02.2016 г. на комисия назначена със заповед № 2218/27.05.2015 г. на кмета на Община Варна е констатирано, че сградите находящи се на [адрес] са негодни за обитаване, вредни в санитарно хигиенно отношение и са застрашени от самосрутване. Прието е от съда, че Стоянова е уведомена за констатираното и е поканена за доброволно освобождаване на сградата и предупреждение, че при неизпълнение в 7-дневен срок от получаване на писмото, ще се пристъпи към принудително изпълнение. Ищците не освобождават наетото жилище, а предявяват пред Районен съд – Варна иск за установяване съществуването на валидно наемно правоотношение с Община Варна, което е възпрепятствало и премахване на сградите, намиращи се на [адрес]. Въпросните сгради са актувани като частна общинска собственост, като за тяхното освобождаване от наемателите, кметът на район "Младост" издава заповед № 230/30.08.2016 г., с която нарежда изземването, включително от К. Т. и В. Павлов на общинския имот, находящ се на [адрес]. Ищците след получаване на заповедта освобождават наетото жилище, преди определената дата за принудително изпълнение и подават жалба срещу същата заповед пред Административен съд – Варна. С писмо на кмета на район "Младост", с мотив че сградата е негодна за обитаване, вредна в санитарно-хигиенно отношение и застрашена от самосрутване, е предложено на К. Стоянова и В. Павлов настаняване в СУПЦ "А. Д-р Железкова" гр. Варна, което те са отказали. Ищците по същото време са обитавали жилище съвместно със С. Василев, намиращо се на регистрирания от Стоянова адрес: [населено място], [адрес], в което двамата са се нанесли след освобождаване на общинското жилище. Съдът е обсъдил представените разписки, за плащаните от ищците наеми за периода от 5.09.2016 г. до 31.12.2018 г. АССГ е приел, че сградата в която се намирало ползваното от двамата ищци жилище е премахната и след отмяната на заповед № 230/30.08.2016 г. е поискано от кмета на район "Младост" да бъдат настанени в общинско жилище като нуждаещи се, според категоризацията, която са имали към 30.08.2016 г. Според съдебно-счетоводна експертиза, ако ищците са били настанени в равностойно общинско жилище, всеки от тях би платил за периода от 5.09.2016 г. до 31.12.2018 г. наем в размер на 825, 44 лв. Съдът е приел предявените искове за допустими, но неоснователни. За да обоснове този извод е взел предвид незаконосъобразната заповед № 230/30.08.2016 г., която действително е представлявала причина за освобождаване от двамата ищци на жилището, в което Стоянова е била настанена със семейството си под наем със заповед № 53/20.04.1990 г. на директора на "Лозаро-винарски комплекс" - Варна, но също така е изложил и липсата на задължение за настаняване в общинско жилище. Неизпълнението на задължението на кмета на район "Младост" да настани ищците в друго общинско жилище и без да е налице изрично отправено искане, съдът е приел, че представлява незаконосъобразно бездействие имащо пряка причинно-следствена връзка с описаните в исковата молба имуществени вреди. Съдът е обосновал извод, че реално възникване на вредите би било налице само ако ищците действително са заплащали през периода от 5.09.2016 г. - 31.12.2018 г. свободен наем в размер по-висок от този дължим по наемното правоотношение с ответника. В производство по чл. 193 от ГПК съдът е признал за неистински частните писмени документи – договор за наем и разписки за платените суми. При недоказано плащане на свободен наем е приел и за неустановено и възникването за двамата ищци на описаните в исковата им молба имуществени вреди. При отсъствието на елемент от състава на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, съдът е развил съображения, че предявените искове за заплащане на обезщетение за имуществени вреди за неоснователни и недоказани. Относно претендираните неимуществени вреди свързани с преместването, във връзка с незаконосъобразната заповед № 230/30.08.2016 г., налагаща освобождаване на общинското жилище, съдът е приел че е съществувал стабилен административен акт, а именно заповед № 2471/12.07.2016 г. на кмета на Община Варна, която е нареждала премахване на сградата, в която се е намирало ползваното от ищците общинско жилище. Стоянова и Павлов са били подготвени за преместването, тъй като с писмото от 24.08.2016 г. са били поканени да освободят жилището. Посочил е, че ищците сами са си причинили притесненията, нервите, стреса и неудобството, отказвайки да се съобразят с поканата от 24.08.2016 г., което от своя страна е наложило издаването на незаконосъобразната заповед № 230/30.08.2016 г. за изземване на имота. Приел е, че неимуществените вреди не са пряка и непосредствена последица от отменената незаконосъобразна заповед № 230/30.08.2016 г. по смисъла на чл. 4 от ЗОДОВ. С тези мотиви е отхвърлил и предявените искове за неимуществени вреди. Решението е валидно и допустимо, но неправилно, като постановено при нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Основателни са оплакванията на касатора за съществено нарушение на съдопроизводствените правила. За да постанови акта си решаващият съд не е осъществил цялостна и задълбочена преценка на доказателствата по делото, вкл. не е изследвал съобразно задълженията си по чл. 168 от АПК фактите във връзка с доводите и възраженията на страните. Административния съд – Варна е извършил едностранна преценка на събраните доказателства и е формирал неправилни правни изводи по основателността на исковата претенция. Съдът не е взел предвид характера на претендираното от ищците наемно правоотношение с трето физическо лице – наемодател, създадено след прекратяването на наемното правоотношение с общината. Съгласно чл. 228 от ЗЗД с договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползуване, а наемателят - да му плати определена цена. Договорът за наем е неформален, реален договор, чиято действителност е налице с реалното предоставяне на имот. В случая са налице достатъчно доказателства, които установяват съществуването на наемно правоотношение между ищците - наематели и свидетеля С. Василев - наемодател. Съдът е обосновал изцяло погрешен извод, не на заключение на съдебно-графическа експертиза, която в този случай е била необходима, а само на свидетелските показания и то тълкувани едностранчиво, за неистинността на представените частни документи – договор за наем и разписки за получени суми. За да прецени, дали да открие производство по чл. 193 и сл. ГПК, съдът следва да съобрази доказателствената сила на оспорените документи. Документите могат да бъдат истински или неистински: с оглед истинността на съдържанието им те са верни или неверни, а с оглед истинността на автора - автентични или неавтентични. Всеки автентичен подписан документ има формална доказателствена сила - установява, че материализираното в документа волеизявление е направено от лицето, подписало документа. Материална доказателствена сила имат само официалните свидетелстващи документи - обвързват съда да приема, че фактите са се осъществили така, както удостоверява документа. Частният свидетелстващ документ има материална доказателствена сила, но тя не е обвързваща съда. Производство по оспорване по реда на чл. 193 и сл. ГПК се открива в зависимост от обвързващата съда доказателствена сила на документа. Смисълът на производството по чл. 193-194 ГПК е една от страните да се противопостави на доказателствената сила на документ, който ползва другата страна. Предмет на производството е именно доказателствената сила на документа, която оспорващият се домогва да преодолее. Затова производство се открива по отношение на автентичността на частни и официални документи - те имат формална доказателствена сила и по отношение на съдържанието (вярност с действителните факти) на официалните свидетелстващи документи - те имат обвързваща съда материална доказателствена сила. При оспорване съдържанието на частни документи производство не се открива, тъй като няма обвързваща доказателствена сила, която да бъде оборена в това производство. Съдът ги преценява по вътрешно убеждение, съобразно всички останали данни по делото, като не е обвързан от тяхната материална доказателствена сила. Част от съдържанието на документа е и неговата дата на съставяне, поради което за установяване на достоверността й също не се открива производство по оспорване, още повече, че достоверността на датата на документа се преценява съобразно законовата разпоредба на чл. 181 ГПК. Неназначавайки съдебно-графическа експертиза, а формирайки извод за неистинност на частните документи, съдът е стигнал до необосновани изводи. Това съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е самостоятелно отменително основание. Основателни са и оплакванията за допуснато нарушение по приложението на закона. Ненадлежното установяване на фактите е довело до неправилността на изводите на съда по отношение на липсата на предпоставки за ангажиране отговорността на административния орган за вреди. От фактическа страна съдът е установил, че със заповед № 230 от 30.08.2016 г. на кмета на район "Младост", община Варна е било наредено на основание чл. 65 ЗОС да се изземе имот, който се владее без правно основание. Няма спор по делото, че по реда на касационното оспорване на законосъобразността на тази заповед, със съдебното решение по адм. д. № 4394/2017 г. по описа на ВАС тя е отменена. Установено е, че е и изпълнена. Въз основа на тези обстоятелства, съдът е приел че искът е с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ - претендират се вреди от отменен незаконосъобразен административен акт и от незаконосъобразно бездействия, без да обсъди и прецени, при тази фактическа установеност не се ли касае, до осъществена хипотезата на чл. 301 АПК - налице е отменен с влязло в сила съдебно решение административен акт, чието изпълнение е осъществено преди решението на съда. Във връзка с наличието на бездействие не е обсъдено и признанието, че им е предлагано друго жилище за настаняване, което има значение за евентуално съпричиняване на вредата (чл. 5 ЗОДОВ). По делото е безпорно доказан първия елемент от фактическия състав: незаконосъобразен акт – заповед № 230/30.08.2016 г. на кмета на район "Младост" при Община Варна, отменен с решение № 10753/4.09.2018 г. по адм. дело № 4394/2017 г. по описа на Върховния административен съд. Необосновани и не съответстващи на установеното по делото са изводите, че е безпорно установена липсата на вреда за ищците – както имуществена – разликата между размера на общинския наем и свободния наем, така и неимуществена – притесненията и стреса, причинени от извеждането от общинското жилище, както и третия елемент – причинната връзка между отменения административен акт и вредата. С оглед на установените и неустановени факти в настоящия казус, съдът е направил извод, който не съответства на доказателствата, че исковете не са доказани. Решението като неправилно следва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане на друг състав на съда, като се изпълнят дадените указания, включително и относно разпределение на доказателствената тежест съгласно чл. 170 на АПК. След преценка съдът, следва да укаже ищците да уточнят претенцията си за неимуществени вреди - само от отменената заповед ли са претендирани, както е прието в решението, или и от бездействието на административния орган с оглед изложеното в касационната жалба и исковата молба. Съгласно чл. 226, ал. 3 от АПК при новото разглеждане на делото се дължи произнасяне и по разноските за водене на делото пред касационната инстанция. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение