Решение № 10066 от 21.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7124/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Д. Т. И. от [населено място], Община Стара Загора, подадена чрез пълномощника адв. Йорданов, срещу решение 1835 от 07.05.2025 г., постановено по адм. дело 241/2025 г. по описа на Административен съд Стара Загора, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед 1983к-434 от 28.02.2025 г. на директора на Главна дирекция Пожарна безопасност и защита на населението /ГД ПБЗН/ в Министерство на вътрешните работи /МВР/ и е осъден да заплати разноските по делото. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Излагат се подробни съображения в подкрепа на твърденията, включително относно незаконосъобразността на административния акт. Претендира се отмяна на съдебното решение и постановяване на друго, с което се отмени оспорената заповед, както и се присъдят разноски за две съдебни инстанции. Ответникът директор на ГД ПБЗН, редовно призован, чрез процесуалните си представители юрк. Асенова и юрк. Мюмюн, оспорва касационната жалба и изразява становище за нейната неоснователност по съображения, изложени в писмен отговор. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на касационния жалбоподател. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалба на Д. И. против заповед 1983к-434 от 28.02.2025 г. на директора на ГД ПБЗН, с която на основание чл. 226, ал. 1, т. 7, б. ж, във връзка с чл. 227 от Закона за Министерство на вътрешните работи /ЗМВР/ е прекратено служебното правоотношение на жалбоподателя, поради извършване на търговска дейност, представляваща несъвместимост със службата в МВР по чл. 153, ал. 3, т. 3 от ЗМВР, считано от датата на връчване на заповедта. От фактическа страна за търговска дейност е приета извършваната от жалбоподателя дейност като регистриран земеделски производител, като е посочено, че съгласно чл. 6, ал. 2, т. 4 от Наредба 3 от 29.01.1999 г. регистрираните земеделски стопани имат право да извършват търговия с произведената от тях земеделска продукция по реда на чл. 55 от Закона за стоковите борси и тържищата /ЗСБТ/ и на чл. 10а от Закона за подпомагане на земеделските производители /ЗПЗП/, а съгласно чл. 12, ал. 1 от ЗПЗП Държавен фонд Земеделие /ДФЗ/ подпомага финансово регистрираните замеделски стопани за производство и преработка на местна земеделска продукция с цел продажба на вътрешните пазари. В заключение е формиран извод, че макар формално да няма качеството на търговец, той фактически е извършвал търговска дейност в качеството си на земеделски производител, която е несъвместима съгласно чл. 153, ал. 3, т. 3 от ЗМВР със статута му на държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. За да отхвърли жалбата срещу оспорената заповед първоинстанционният съд е приел, че същата е издадена от компетентен орган при спазване на изисквания относно нейното съдържание, както и при липса на допуснати нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Съдът приема за безспорно по делото, че по време на заеманата от него длъжност на държавен служител жалбоподателят е бил регистриран като земеделски производител, като за тази си дейност е получавал финансиране по схеми и мерки, администрирани от ДФЗ, и е реализирал доходи от продажбата на земеделската си продукция, а съгласно чл. 153, ал. 3, т. 3 от ЗМВР несъвместимост със службата в МВР е налице, когато държавните служители извършват търговска дейност. В тази връзка съдът е обосновал извод, че макар и общите разпоредби на Търговския закон /ТЗ/ да дефинират позитивно и негативно понятието търговец, като законът отказва търговско качество на лицата, занимаващи се със селскостопанска дейност чл. 2, т. 1 от ТЗ, то това обаче не означава, че дейността по продажба на произведена от лицето селскостопанска продукция е извън приложното поле на чл. 153, ал. 3, т. 3 от ЗМВР. Според съда от съпоставянето на разпоредбата с хипотезите на несъвместимост по предходната т. 2 на чл. 153, ал. 3 от ЗМВР следва, че посоченият текст трябва да се тълкува в широкия смисъл на понятието търговска дейност, а не само като дейност, извършвана от търговец, като в широк смисъл на понятието търговия това е стопанска дейност, насочена към обмен на блага изобщо и именно този широк смисъл на понятието има предвид чл. 153, ал. 3, т. 3 от ЗМВР. Въз основа на това съдът намира, че административният орган правилно е приел, че дейността на държавния служител като земеделски производител съставлява извършване на търговска дейност, несъвместима със службата в МВР съгласно чл. 153, ал. 3, т. 3 от ЗМВР, съответно основание по чл. 226, ал. 1, т. 7, б. ж от ЗМВР за законосъобразното прекратяване на служебното му правоотношение. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият тричленен състав на ВАС, второ отделение, намира, че при напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по подадената жалба, като правилно е приел, че не са налице отменителни основания по чл. 146 от АПК, обосноваващи извод за незаконосъобразност на оспорената заповед. При правилна преценка на доказателствата по делото, ценени в съвкупност, съдът е достигнал до верен извод за законосъобразност на оспорената заповед. Заповедта е издадена от компетентен орган и при спазване на формалните изисквания относно нейното съдържание. Правилно съдът приема също така, че заповедта е издадена и при спазване на административнопроизводствените правила. В тази връзка следва да се има предвид, че се явява неоснователно възражението на касатора за допуснато нарушение, поради невръчването му на едномесечно предизвестие за прекратяване на служебното му правоотношение. Както и правилно приема административният съд, невръчването на едномесечното предизвестие на жалбоподателя не обосновава извод за допуснато съществено процесуално нарушение, доколкото разпоредбата на чл. 228, ал. 1, изр. второ от ЗМВР допуска срокът на предизвестие да не бъде спазен при условие, че на държавния служител се изплати обезщетение за неспазения срок на предизвестието, каквото безспорно се установява по делото е било предвидено да бъде изплатено на жалбоподателя. Настоящата съдебна инстанция намира също така, че е правилен и решаващият извод на първоинстанционния съд за материална законосъобразност на оспорената заповед. Съгласно чл. 226, ал. 1, т. 7, б. ж от ЗМВР, на чието правно основание е издадена оспорената заповед, служебното правоотношение на държавния служител в МВР се прекратява при обективна невъзможност да изпълнява задълженията си поради установяване на несъвместимост в случаите по чл. 153, ал. 3, т. 1 4 от ЗМВР. В съответствие с приложимата в случая норма на чл. 153, ал. 3, т. 3 от ЗМВР несъвместимост със службата в МВР е налице когато държавните служители извършват търговска дейност. Не е спорно по делото обстоятелството, че касаторът по време на заеманата от него длъжност старши пожарникар в група Пожарогасителна и спасителна дейност на Районна служба ПБЗН Стара Загора, е бил регистриран и като земеделски производител, за която си дейност е получавал финансиране по схеми и интервенции за обвързано подпомагане за плодове и зеленчуци, и е реализирал доходи от продажбата на земеделската си продукция. Действително, по смисъла на ТЗ касаторът не може да бъде определен за търговец, но както и правилно приема административният съд, това обаче не означава, че извършваната от него дейност като земеделски производител е извън приложното поле на чл. 153, ал. 3, т. 3 от ЗМВР. В тази връзка правилно първоинстанционният съд приема, че в разпоредбата на чл. 153, ал. 3, т. 3 от ЗМВР се има предвид понятието търговска дейност в неговия широк смисъл, което безспорно следва и от съпоставянето на разпоредбата на предходната т. 2 на чл. 153, ал. 3 от ЗМВР, където са изброени форми на представителство и участие в търговски дружества, които поради организационната си форма осъществяват търговска дейност. Законовата цел на забраната по чл. 153, ал. 3, т. 3 от ЗМВР е да не се допуска служители в МВР да упражняват дейност, която е несъвместима с професионалния им статус и възложените служебни правомощия. Касационният довод за допуснати при постановяване на решението съществени нарушения на съдопроизводствените правила е неоснователен. Решението е постановено след изясняване на спора от фактическа страна и при цялостна преценка на събраните по делото доказателства. В тази връзка се явява неоснователно възражението на касатора за необсъждане от страна на административния съд на цитираните от него в писмената му защита определение и решение на ВАС, доколкото същите имат за предмет правни спорове различни от процесния. Съдебният акт е със съдържанието по чл. 172а, ал. 1 и ал. 2 от АПК и в него са изложени мотиви в подкрепа на възприетите от съдебния състав правни изводи, а доводите в касационната жалба в обратен смисъл са неоснователни. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че обжалваното съдебно решение като валидно, допустимо, правилно и постановено при отсъствието на наведените касационни основания за неговата отмяна, следва да бъде оставено в сила на основание чл. 221, ал. 2 от АПК. При неоснователност на касационната жалба в полза на ответника следва да бъде присъдено заявеното в срок юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция, което следва да бъде определено в размер на 200 лева, съгласно чл. 143, ал. 3 от АПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ. По изложените съображения, Върховният административен съд, второ отделение,