Решение № 10504 от 21.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7351/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на "Виктория инвестмънт груп" ЕООД срещу решение № 20539/26.05.2026 г. по адм. дело № 9226/2025 г. по описа на Административен съд – София-град, с което е отхвърлена жалбата срещу РА № Р-22221124001698-091-001/15.10.2024 г. издаден от С. Й. Ганчева – орган, възложил ревизията и С. А. Дянкова– ръководител на ревизията, потвърден и изменен с Решение № 812/09.07.2025 г. на Директора на Дирекция „ОДОП” - гр. София при ЦУ на НАП, с който са установени допълнителни задължения по ЗДДС за данъчни периоди м.06.2023 г., м.09.2023 г., м.10.2023г., м.11.2023 г., м.12.2023 г., м.01. 2024 г. и м.02.2024 г. в общ размер на 606 425,54 лева и лихви за забава в общ размер на 105 629,57 лева. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. По подробни съображения, изложени в касационната жалба, се иска отмяна на съдебния акт и отмяна на процесния РА. Претендира присъждане на сторените по делото разноски за двете инстанции. Ответникът – Директор на Дирекция „ОДОП" – София при ЦУ на НАП оспорва касационната жалба като неоснователна и иска оставяне на решението в сила. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, в настоящия тричленен състав на осмо отделение, намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, на основанията посочени в нея, както и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, същата е основателна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Административният съд е стигнал до извод, че РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с разпоредбите на материалния закон. С тези мотиви е отхвърлена жалбата срещу РА. Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява решението на административния съд като валидно и допустимо, като постановено в правораздавателната дейност на съда, от законен състав и при правилна преценка за допустимостта на съдебния контрол. Решението е неправилно, като е постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано — пороци, съставляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Съдът неправилно е възприел изцяло вещнопрехвърлителен ефект на нотариалния акт по националното право, като е пренебрегнал автономния характер на понятието доставка на стока в правото на Европейския съюз. Съгласно трайната практика на Съда на Европейския съюз (решения по дела С-320/88 Safe, С-185/01 Auto Lease Holland и С-78/12 Evita-K), за целите на ДДС не е определящо формалното прехвърляне на правото на собственост, а моментът, в който приобретателят получи правото да се разпорежда с вещта фактически като собственик - т.е. придобие икономическия контрол, ползите и рисковете, свързани с нея. В случая от съдържанието на нотариалните актове № 84 и № 85 от 10.10.2023 г. безспорно се установява, че владението върху процесните имоти се предава едва след пълното изплащане на продажната цена. Всички задължения, произтичащи от собствеността и ползването на имотите до този момент са оставали изцяло за сметка на продавача. Именно разпределението на икономическия риск и тежестите е съществен критерий в практиката на СЕС за определяне дали е налице доставка по смисъла на ДДС. До момента на пълното плащане купувачът не упражнява фактическа власт върху имота, не може да го ползва, както и не може да извлича икономически ползи от него. Липса на прехвърляне на икономическата собственост - задържане на рисковете, тежестите и ползите от продавача. При това положение купувачът притежава единствено формално правно положение („гола собственост“), но не и икономическата власт върху актива. Следователно към 10.10.2023 г. не е налице прехвърляне на правото на разпореждане с вещта като собственик по смисъла на чл. 14 от Директива 2006/112/ЕО и не е възникнало данъчно събитие по чл. 25, ал. 2 ЗДДС. При правилно приложение на материалния закон следва да се приеме, че данъчното събитие е отложено до момента на реалното прехвърляне на икономическата собственост, а начисляването на ДДС върху пазарна цена към 10.10.2023 г. е преждевременно и незаконосъобразно. Съдът неправилно е преценил представените пътни листове и пътна книжка, като е отрекъл доказателствената им стойност поради липса на данни относно часове на тръгване и пристигане, вид на опаковката, тегло на товара и номера на стокови разписки. Подобни изисквания не са нормативно установени като абсолютна предпоставка за доказване на вътрешнофирмен транспорт, още по-малко при транспорт, осъществяван със собствени превозни средства между собствен склад и собствен строителен обект. На второ място, съдът погрешно заключава, че след като са представени пътни листове за едно конкретно МПС, това означава, че всички доставки са били осъществени единствено с това превозно средство. Подобен извод не почива на нито едно доказателство. Жалбоподателят никога не е твърдял, че с представените пътни листове се доказва изчерпателно цялата вътрешна логистика или че всички процесни стоки са превозени само с това МПС. Представените документи са били депозирани единствено в изпълнение на указанията на съда, дадени в предходното съдебно заседание, за установяване на част от логистичната верига. Жалбоподателят е установил по делото пълния първичен доказателствен материал за процесиите доставки - данъчни фактури, банкови плащания, товарителници, осчетоводяване и последващо влагане на материалите в строителния обект, който е готов и реализиран чрез продажби на самостоятелни обекти в сградата. Тези доказателства установяват именно постъпването на стоките в патримониума на жалбоподателя. При това положение съдът неправилно е изискал от получателя да доказва предходната материална обезпеченост или вътрешната складова наличност на своите доставчици. Подобен стандарт е в пряко противоречие с практиката на СЕС по делата Mahageben и Kittel, съгласно която получателят не може да бъде натоварван с доказване на факти от вътрешната организация и търговска обезпеченост на своя доставчик, освен ако органът по приходите не установи с обективни данни участие или знание за данъчна измама. Съгласно тази практика правото на приспадане на данъчен кредит не може да бъде отказано само поради предполагаеми нарушения или липси при доставчика, без органът по приходите да докаже по обективен начин участие или знание на получателя за данъчна измама. Изводът на съда, че упражняването на право на данъчен кредит по фактури, по които според него не били осъществени реални доставки, „предполага“, че получателят е знаел за неправомерното упражняване на данъчен кредит, е в пряко противоречие с трайната практика на Съда на Европейския съюз. Съгласно решенията по дела Kittel (С-439/04), Mahageben (С-80/11), Toth (С-324/11) и PPUH Stehcemp (С- 277/14), знанието или участието в данъчна измама не може да бъде презумирано автоматично единствено от констатация за предполагаема нереалност на доставката. Органът по приходите носи тежестта да установи с конкретни, обективни и външни за получателя факти, че същият е знаел или е следвало да знае за участие в данъчна измама. Недопустима е практика, съгласно която данъчният орган отказва да признае право на приспадане, поради това, че данъчнозадълженото лице не се е уверило, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на данъка върху добавената стойност, или поради това че въпросното данъчнозадължено лице не притежава други документи, освен фактурата, от които да е видно съществуването на посочените обстоятелства, макар да са изпълнени предвидените в Директива 2006/112/ЕО процесуалноправни и материалноправни условия за упражняването на правото на приспадане и данъчнозадълженото лице да не разполага с данни за евентуални нарушения или измама от страна на въпросния издател. Относими към горните изводи са дадените задължителни тълкувания на приложимата за облагането по ДДС Директива 2006/112/ЕО, направено от СЕС по съединени дела № С-80/11 и С-142/11, според което не е се допуска национална практика за отказ от право на приспадане поради това, че данъчно задълженото лице не се е уверило, че издателят на фактурите е бил в състояние да извърши доставката, когато не са налице данни и твърдения за данъчна измама. Също така според актуалното решение на СЕС по дело С-18/13 е дадено задължително тълкуване на Директива 2006/112/ЕО на Съвета, според което не се допуска извършване на приспадане на ДДС, когато няма данни доставчиците да разполагат с материална, техническа и кадрова обезпеченост или има нередовна счетоводна отчетност при тях, но само при наличие на две кумулативни условия - тези обстоятелства да сочат за наличие на измама и въз основа на обективни данни, представени от органите по приходите, да се установява, че данъчно – задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото на приспадане, е част от тази измама. В настоящия случай, няма установеност от страна на приходните органи, че данъчнозадълженото лице е имало знание за измамни действия от неговите доставчици. Необосновано първоинстанционния съд е приел, че по делото не са налице доказателства за извършване на процесните доставки. От изложеното следва да се приеме, че са налице посочените от касатора касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което решението като неправилно следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановена отмяна на РА. Решението следва да бъде отменено и в частта на разноските. Своевременна и основателна е претенцията за присъждане на разноските, сторени от касационния жалбоподател в рамките на първоинстанционното и касационното производство. Същите се установиха в общ размер на 29 849, 05 евро и следва да бъдат заплатени от НАП, съобразно правилото на § 1 т. 6 от ДР на АПК. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, осмо отделение,