Решение № 5882 от 8.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 9134/2017 г.

Решение № 5882 от 8.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 9134/2017 г., I о., докладчик председателят Светлозара Анчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационни жалби на Е. Д. Р., изпълняваща правомощията на директор на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – гр. П. при ЦУ на НАП съгласно заповед № ЗЦУ-58/21.01.2016 г. на Изпълнителния директор на Национална агенция по приходите и на [фирма] със седалище в [населено място] срещу решение № 984/13.06.2017 г., постановено по адм. дело № 261/2017 г. по описа на Административен съд – гр. П. Първият касационен жалбоподател обжалва решенито в частта, в която е отменен № Р-16001316002367-091-001/17.10.2016 г., издаден от органи по приходите при ЦУ на НАП в частта относно определените на [фирма] – [населено място] законни лихви в размер на 4 338 лв. Релевират се оплаквания, че решението в обжалваната му част е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон при прилагане на чл. 16, ал. 3 ДПОК във връзка с чл. 177 ЗДДС, което е отменително основание чл. 209, т. 3 АПК. Според касационния жалбоподател при установеното по делото за налични предпоставките за прилагане отговорността по чл. 177 ЗДДС, то не се изключва прилагането на разпоредбата на чл. 16, ал. 3 ДОПК, поради което тази отговорност освен за данъци, е и за лихвите върху тях. При липсата на ограничение за отговорността относно лихвите и предвид изричната норма на чл. 16, ал. 3 ДОПК касационният жалбоподател счита, че в обжалваната част решението на първоинстанционния съд е неправилно и в тази връзка сочи и съдебна практика на ВАС по адм. дела № 3368/2014 г., № 11690/2012 г., № 14974/2013 г. и № 12053/2015 г. Иска отмяна на обжалваното решение и отхвърляне жалбата на [фирма] срещу ревизионния акт в частта за посочения по-горе размер на лихвите, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение пред двете съдебни инстанции в размер на 1 100 лв. По делото е депозирана и писмена защита от юриск. Б.. Ответникът по тази касационна жалба [фирма] – [населено място] в депозиран по делото писмен отговор я оспорва. Вторият касационен жалбоподател обжалва решението в частта, в която жалбата срещу цитирания по-горе ревизионен акт е отхвърлена за вменената му отговорност п чл. 177 ЗДДС в размер на 66 229, 23 лв. Релевира се оплакване, че решението е неправилно в обжалваната част поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон, представляващо отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател изразява несъгласие с приетото от съда, че дружествата – [фирма] – получател по доставка и [фирма] – доставчик като свързани ли, се презумира знанието на получателя, че доставчикът му няма да внесе в бюджета дължимия ДДС. Д. на касатора са, че независимо, че представляващите лица и на двете дружества са едни и същи, информираността за финансовите затруднения на контрагента, не доказва, че същият има намерение да не внесе дължимия данък, още повече, че същият го е декларирал (не е укрит). Позовава се в тази връзка на решение по адм. дело № 1385/2016 г. на ВАС. Т. се в касационната жалба, че образуването на изпълнително дело не доказва знание, че данъкът няма да бъде внесен, още повече, че след образуването му е представено надлежна обезпечение – възбрана на недвижим имот и са издавани чисти удостоверения за липса на задължения от данъчните органи в полза на [фирма]. Според касатора узнаването, че данъкът няма да бъде внесен след упражняване правото на данъчен кредит, не може да послужи като основание за прилагане на института на солидарната отговорност в тази хипотеза, тъй като доказването на знанието следва да се осъществи по реда на чл. 117 – чл. 120 ДОПК, т. е. на чл. 177, ал. 3 ЗДДС урежда хипотеза на презумирано познание. Формулировката "бил длъжен да знае" касаторът счита, че касае субективната страна на сложния данъчен състав на солидарната отговорност по чл. 177 ЗДДС, но условията, които предполагат знание, следва да са налице към момента на сключване на сделката, като тази презумпция за знание трябва да е основана на такива факти, че от осъществяването им да се обосновава извод, че получателят е имал основателни причини да подозира, че част или целия дължим данък няма да бъде внесен – решение по адм. дело № 5625/2015 г. на ВАС. П. съображения обосноваващи соченото отменително основание, се съдържат в касационната жалба, с която се иска отмяна на решението в обжалваната му част и отмяна на ревизионния акт в същата част. По делото е депозирана писмена защита от управителя на касационния жалбоподател Б. С., с която моли да бъдат присъдени всички направени по делото разноски. Ответникът по тази касационна жалба директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - П. при ЦУ на НАП не е изразил становище. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба на [фирма] и за основателност на касационната жалба на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – гр. П. Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационните жалби са подадени от надлежни страни и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и са процесуално допустими, а разгледани по същество, касационната жалба на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – гр. П. при ЦУ на НАП е основателна, а тази на [фирма] – [населено място] за неоснователна поради следните съображения: По касационната жалба на [фирма]. За да отхвърли оспорването на ревизиращото дружество срещу ревизионния акт, посочен по-горе, изменен с решението на решаващия орган за вменената му отговорност по чл. 177 ЗДДС в размер на 66 229, 23 лв. за невнесения данък в републиканския бюджет от доставчика му [фирма], първоинстанционният съд е приел, че са налице предпоставките на ал. 1 и 2 на посочената разпоредба, тъй като ревизираното лице е знаело, че дължимият ДДС няма да бъде внесен от доставчика му като резултат за данъчния период, за който се отнася. Съдът е приел, че не е спорно по делото, че жалбоподателят е ползвал данъчен кредит по доставките. Съдът е очертал спорният въпрос между страните по делото и той е: Дали жалбоподателят е знаел или е бил длъжен да знае, че ДДС по доставката няма да бъде внесен. Съдът е дал положителен отговор на този въпрос, тъй като двете дружества – получателят и доставчикът имат един и същи собственик на капитала [фирма] и едни и същи представляващи и управители Б. С. С. съда това установено по делото обстоятелство води до извод, че жалбоподателят е знаел, че ДДС по доставката няма да бъде внесен, защото и дружеството-собственик на капитала на получателя и доставчика и представляващият ги Б. С. много добре са били запознати с тяхното финансово състояние и, че данъкът няма да бъде внесен, предвид подписаните споразумения с доставчиците на [фирма] и участник в тези споразумения е и самия жалбоподател [фирма], както и че последният има значителни неплатени задължения към [фирма]. Направен е извод в обжалваната част на решението, че необходимата от субективна страна предпоставка за това, че лицето е знаело, че ДДС по доставката във връзка с която пряко или косвено е упражнило правото на приспадане на данъчен кредит, няма да бъде ефективно внесен като резултат за периода, е налице. Решението в обжалваната част от [фирма] е правилно постановено. Отговорността по чл. 177 ЗДДС не е отговорност за разчитане с бюджета въобще за определен данъчен период, а следва да е свързана с конкретната доставка - пряка или предходни, т. е. за едни и същи стоки или услуги, а не въобще за всички доставки за определен период и това изрично е разпоредено от чл. 177, ал. 6 ЗДДС. По този въпрос спор между страните по делото липса, тъй като е установено, че касационният жалбоподател е упражнил правото си по чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС на правото на данъчен кредит по процесните доставки на мебели за данъчни периоди на месец декември 2015 г. и януари и февруари 2016 г. За да се пристъпи към реализиране на солидарна отговорност, следва да се установи връзката между невнесения данък за периода, в който е настъпило данъчното събитие, съответно данъкът е станал изискуем и невнесения данък по конкретната доставка към лицето, чиято отговорност се реализира, както и дължимият данък да не е внесен към датата на издаване на ревизионния акт на получателя, чиято отговорност се търси. Законосъобразни са изводите на първоинстанционния съд относно предпоставката относно "знанието", което трябва да се докаже, че е било налице за получателя по доставката затова, че неговият доставчик, който е длъжен да внесе дължимия ДДС в републиканския бюджет, че няма да бъде внесен. Изследвайки свързаността между получателя и доставчика – един и същи собственик на капитал и едно и също лице, което управлява и представлява двете дружествата, както и участието на получателя в споразумения с доставчика му и доставчиците на последния за погасяване на задълженията му. В този смисъл е и решение по адм. дело № 9257/2015 г. на ВАС, Първо отделение, в което изрично е посочено, че от доказателствата по делото се установява, че действителните отношенията между двете търговски дружества сочат, че същите надхвърлят рамките на обичайните делови отношения между доставчик и получател по доставка, както и фактът, че се обслужват счетоводно от едно и също лице, то тези обстоятелства сочат на наличие на хипотезата на чл. 177, ал. 2, предложение първо ЗДДС. Сочената практика на ВАС по адм. дело № 5625/2015 г. на ВАС, Второ отделение, не се споделя от настоящия съдебен състав, тъй като е в противоречие с приложимата материалноправна норма на ЗДДС. П. съдът се е позовал на чл. 205 от Директива 2006/112/ЕО, който предвижда солидарна отговорност за неплатен ДДС, поради което разпоредбата на чл. 177 ЗДДС правилно е транспонирана. Неоснователно е оплакването в касационната жалба, че след като ДДС е деклариран, то той не е укрит и затова не може да се реализира отговорността по чл. 177 ЗДДС. Законодателят не държи сметка за това, че данъкът е деклариран, а само, че не е внесен, въпреки че получателят по доставките е упражнил материалното си право на приспадане на платения ДДС по доставките на доставчика си, а последният от своя страна има задължението да го внесе в бюджета. С оглед гореизложеното касационната жалба на [фирма] е неоснователна и при извършената проверка по чл. 218 АПК не се установи да са налице сочените в нея пороци, водещи до отмяна на решението в тази обжалвана част и следва да бъде оставено в сила – чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК. По касационната жалба на директора на дирекция "ОДОП" – гр. П.. За да отмени ревизионния акт относно определените с ревизионния акт, изменен с решението на решаващия орган задължение за лихви върху определеното задължение по чл. 177 ЗДДС, първоинстанционният съд е приел, че тази отговорност е само за невнесения данък, но не и за лихвите върху него. Според съда чл. 177 ЗДДС изисква отговорност само за главницата, но не и за акцесорното задължение, каквото е задължението за лихва. Въз основа на тези мотиви съдът е приел, че чл. 177 ЗДДС е специална разпоредба спрямо чл. 16, ал. 3 ДОПК и затова е отменен ревизионния акт в частта за лихвата от 4 338 лв. Решението в тази обжалвана част е неправилно постановено. Разпоредбата на чл. 14, т. 3 ДОПК предвижда, че задължени лица са физическите и юридическите лица, които отговарят за задълженията на лицата по т. 1 и 2 на същата разпоредба, а това са: носителите на задължението за данъци или задължителни осигурителни вноски и задължените да удържат и внасят данъци или задължителни осигурителни вноски. В тази връзка следва да се посочи, че според чл. 16, ал. 3 ДОПК отговорността на задълженото лице по чл. 14, т. 3 обхваща данъците и задължителните осигурителни вноски, лихвите и разноските за събирането им. Тези разпоредби са в съответствие с чл. 177 ЗДДС, предвиждаща особена солидарна отговорност на получателя на доставката за невнасянето на ДДС от неговия доставчик и след като доставчикът е изпаднал в забава, той е задължен и за лихвите, което води и до солидарната отговорност и на получателя по чл. 177 ЗДДС не само за главницата, но и за закъснителните лихви. Първоинстанционният съд е направил неправилно тълкуване на чл. 16, ал. 3 ДОПК, което не се възприема от настоящата касационна инстанция. В горния смисъл е и решения по адм. дела № 3368/2014 г., № 11690/2012 г., № 14974/2013 г. и № 4335/2017 г. на ВАС, Първо отделение. Предвид изложеното настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че в тази обжалвана част решението на първоинстанционния съд е неправилно и подлежи на отмяна, а на основание чл. 222, ал. 1 АПК следва да се постанови друго решение по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата на [фирма] срещу ревизионния акт в частта за установените лихви. На отмяна подлежи и решението в частта за разноските, за които приходната администрация е осъдена да заплати на дружеството, като последното следва да понесе разноските изцяло под формата на юрисконсултско възнаграждение на дирекция "ОДОП" – гр. П. за първоинстанционното производство. С оглед изхода на спора и направеното искане за юрисконсултско възнаграждение, на дирекция "ОДОП" – гр. П. следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 2 517 лв. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение