Решение № 105 от 8.1.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4658/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на Р. И. Т. от гр. Варна, действаща чрез пълномощника адвокат Джебаров, срещу решение 1586 от 15.02.2024 г., постановено по административно дело 2362/2023 г. по описа на Административен съд Варна, с което е: 1) отхвърлена жалбата на Т. срещу решение 2153-03-143 от 28.09.2023 г. на директора на ТП на НОИ (Териториалното поделение на Националния осигурителен институт) Варна, потвърждаващо разпореждане 6001077991/30.09.2022 г. и 6001077991/04.08.2023 г., издадени от ръководител ПО (Пенсионно осигуряване) при ТП на НОИ Варна; 2) осъдена жалбоподателката да заплати на ТП на НОИ Варна сумата от 100 лв., представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение. По съображения за неправилност на атакувания съдебен акт, относими към касационното основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК нарушение на материалния закон, касаторката моли решението на първоинстанционния съд да бъде отменено, като се отмени и потвърденото с него решение на директора на ТП на НОИ Варна, за чиято незаконосъобразност навежда доводи. Претендира присъждане на сторените деловодни разноски за двете съдебни инстанции и прави възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Ответникът по касация - директорът на ТП на НОИ Варна, действащ чрез пълномощника главен юрисконсулт Герчева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на съдебното решение, като моли то да се потвърди. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции и прави възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Прокурорът от Върховната прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на решението на първоинстанционния съд. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. С процесните разпореждания от 30.09.2022 г. и от 04.08.2023 г., издадени от ръководителя на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ - Варна, на Р. И. Т. по заявленията й от 24.09.2021 г. и от 31.01.2023 г. й е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст (ЛПОСВ). Прието е, че не й достига осигурителен стаж (не е зачетен стажът й в Беларус, по време на полагането му част от СССР), за да се пенсионира на основание чл. 68, ал. 1-2 от КСО, и не е навършила изискуемата възраст, за да се пенсионира на основание чл. 68, ал. 3 от КСО (последното не е спорно между страните). Недоволна от разпорежданията, Т. ги е обжалвала по административен ред пред директора на ТП на НОИ - Варна, който с оспореното пред първоинстанционния съд решение от 28.09.2023 г. не е уважил жалбата й, като е посочил, че положеният от жалбоподателката стаж в Беларус не следва да се зачете. За да отхвърли жалбата, с която е бил сезиран, Административен съд Варна е извел решаващ извод, че оспореният пред него акт е законосъобразен, като издаден от компетентен орган в изискуемата форма, без да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби. По основният спорен между страните въпрос съдът е приел, че правилно административните органи не са зачели осигурителния стаж на Р. Т., положен в бившата съветска република Беларус, в подкрепа на което е изложил подробни мотиви и се е позовал на разпоредбата на чл. 37, ал. 2 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), съгласно която осигурителен стаж, придобит извън страната, се зачита съгласно разпоредбите на международен договор в областта на социалното осигуряване, по който Република България е страна. В тази връзка е акцентирал върху факта, че между Република България и Република Беларус няма сключена спогодба в областта на социалната сигурност. Посочил е, че заявленията за отпускане на пенсия са подадени от Т. след денонсирането на договора между НРБ и СССР (този факт също не е спорен), и поради преустановеното правно действие на международния договор придобитият от заявителката по време на действието му осигурителен стаж в СССР не може да бъде зачетен по искане за отпускане на българска пенсия, а доколкото Република Беларус не е член на Европейския съюз (ЕС), в случая е неприложима регулацията на регламентите на ЕС. Съобразил е нормативното предписание на чл. 142, ал. 1 от АПК съответствието на административния акт с материалния закон да се преценява към момента на неговото издаване, и предвид гореизложеното е приел, че на Т. материално законосъобразно й е отказано отпускане на исканата пенсия. Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на административен акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касаторката пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност. Първоинстанционният съд (т.е. инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на оспорения акт на административния орган и на предхождащите го такива) е събрал и коментирал относимите към казуса доказателства, правилно е разпределил доказателствената тежест между страните, аргументирано е обсъдил и анализирал всички релевантни за спора факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните, и е проверил изцяло законосъобразността на оспорения административен акт съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168, ал. 1 от АПК по критериите в чл. 146 от АПК. Решението на съда има изискуемото съдържание по чл. 172а от същия кодекс и е постановено при правилно прилагане и тълкуване на материалния закон. Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и при анализа им във връзка с приложимата за казуса нормативна уредба е направен обоснован краен извод за неоснователност на жалбата срещу процесното решение на директора на ТП на НОИ Варна и потвърдените с него разпореждания на ръководителя на пенсионното осигуряване, като убедително са опровергани релевираните, включително и пред настоящата инстанция, доводи от жалбоподателката за неговата незаконосъобразност. Съдебният акт е надлежно мотивиран, като фактическите и правни изводи съответстват с установените по делото обстоятелства. В хода на производството пред първостепенния съд са проверени констатациите на административните органи, обусловили издаването на процесните разпореждания и решение, и дадената от органите правна квалификация на установеното при проверката. Установените по делото факти не се отклоняват от обективната действителност, а формираното вътрешно убеждение на съда не е в нарушение на правилата на формалната и правната логика. Съображенията, изложени от административния съд, се възприемат от касационната инстанция, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК настоящият съдебен състав препраща към мотивите на първоинстанционния съд. За пълнота във връзка с касаторовите възражения следва да се посочи, че за изхода на спора е ирелевантно позоваването на клаузи от договора, който е действал по време на придобиване от Т. на стажа й в Беларус, а именно Спогодбата между Народна република България и Съюза на Съветските социалистически републики от 1960 г., защото тя е денонсирана със закон, обн. ДВ бр. 63/15.07.2003 г., в сила от 01.01.2004 г. Като е взел предвид, че съгласно чл. 37, ал. 2 от НПОС, осигурителен стаж придобит извън страната се зачита съгласно разпоредбите на международен договор, по който Република България е страна, или на европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност, като този стаж се зачита след потвърждаването му по установения ред от компетентната институция на съответната държава, и е съобразил в тази връзка, че такъв договор с Беларус липсва и Беларус не е част от ЕС, съдът правилно е преценил, че решението на директора на ТП на НОИ - Варна и потвърдените с него разпореждания са законосъобразни и е отхвърлил жалбата на Т.. С оглед приложението на цитираната разпоредба, за да бъде признат стажът на Т., придобит в Беларус, следва между България и Беларус да има сключен международен договор в областта на социалната сигурност, който да уреди реда и начина за признаване на този стаж, както и компетентната институция, която да потвърди стажа. Наличието на доказващи го документи (някои от тях представени за първи път пред настоящата инстанция) не е достатъчно основание българските пенсионни органи да признаят стажа. Материалноправна предпоставка е да има международен договор между двете страни в областта на социалната сигурност, и официална институция от беларуска страна да потвърди стажа, придобит на територията на Беларус. Доколкото подлежащият на зачитане осигурителен стаж на Т., положен в България, не е достатъчен за отпускане на желаната от нея ЛПОСВ по чл. 68, ал. 1 и ал. 2 от КСО, законосъобразно такава не й е отпусната. От обсъденото явства, че касаторовата теза не намира опора в данните по делото и категорично се опровергава от изнесеното по-горе. В случая пенсионният орган правилно е приложил относимите към казуса норми на КСО и НПОС. Като е съобразил това в постановеното от него решение по реда на административния контрол по чл. 117, ал. 3 от КСО, директорът на ТП на НОИ Варна също е издал законосъобразен акт. Отхвърляйки жалбата срещу последния, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което при липса на касационни основания за неговата отмяна, следва да бъде оставено в сила. Предвид неоснователността на главните искания на касаторката няма основание да бъде уважена и акцесорната им претенция за присъждане на деловодни разноски, а основателно се явява своевременно заявеното искане от ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред настоящата инстанция (за предходната му е присъдено такова от първоинстанционния съд), съгласно чл. 143, ал. 3 във връзка с чл. 228 от АПК, определено съобразно критериите по чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ в минималния размер от 100 лева по чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,