Решение № 5895 от 8.05.2009 г. на ВАС по адм. д. № 7977/2008 г.

Решение № 5895 от 8.05.2009 г. на ВАС по адм. д. № 7977/2008 г., I о., докладчик съдията Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 387 от 15.04.2008 г., постановено по адм. д. № 260/2008 г. Пловдивският административен съд е отхвърлил жалбата на Симеон Димитров Симеонов със съдебен адрес гр. Стара Загора, срещу Ревизионен акт № 2400676 от 23.10.2007 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. Стара Загора, потвърден с Решение № 1101 от 20.12.2007 г. на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив, с който на Симеон Димитров Симеонов е определен данък за довнасяне по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.) за 2004 г. в размер на 13 837, 38 лв. и лихва в размер на 4 415, 65 лв., като неоснователна и е осъдил жалбоподателя да заплати на Д "ОУИ" - гр. Пловдив сумата 705 лв. юрисконсултско възнаграждение. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от Симеон Димитров Симеонов чрез пълномощника му адв. Стефан Анков. В същата се прави оплакване, че решението на Пловдивския административен съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В допълнителна молба се излагат подробни съображения в тази насока. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Пловдивския административен съд и вместо него да постанови друго такова, с което да уважи жалбата. Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив не е взел становище. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С решението си Пловдивският административен съд е отхвърлил жалбата на Симеон Димитров Симеонов със съдебен адрес гр. Стара Загора, срещу Ревизионен акт № 2400676 от 23.10.2007 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. Стара Загора, потвърден с Решение № 1101 от 20.12.2007 г. на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив, с който на Симеон Димитров Симеонов е определен данък за довнасяне по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.) за 2004 г. в размер на 13 837, 38 лв. и лихва в размер на 4 415, 65 лв. Съдът е описал подробно в мотивите на решението си фактическата обстановка по спора и е формулирал основният спор между страните - дали продаденият от жалбоподателя недвижим имот съставлява "основно жилище" по смисъла на чл. 12, ал. 1, б. "а" във вр. с § 1, т. 20 от ДР на ЗОДФЛ. Съдът е направил тълкуване на разпоредбите, тълкуващи това понятие и е приел, че изводът дали едно жилище е основно не е само фактическа положение, а е и юридически факт, възникващ и свързан с определени правни последици, като за това не е достатъчно имотът да служи за задоволяване на жилищните нужди на собственика и на членовете на неговото семейство, а и това обстоятелство да бъде декларирано чрез подаване на данъчна декларация по чл. 14 от ЗМДТ. Посочено е, че жалбоподателят не е декларирал въпросното жилище като основно при придобиването му, поради което не е налице хипотезата на чл. 12, ал. 1, б. "а" от ЗОДФЛ (отм.) и органът по приходите правилно е приел, че е налице хипотеза по чл. 122, ал. 1, т. 1 и 2 от ДОПК, като данъчната основа е определена при условията на чл. 122, ал. 1 от същия кодекс и са определени съответните задължения за данък общ доход за ревизирания период. Решението на Пловдивския административен съд е правилно и законосъобразно. Основните оплаквания на касатора за неправилност на съдебното решение са относно допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост. Поначало касаторът не оспорва изводите на първоинстанционния съд относно понятието "основно жилище" по смисъла на чл. 12, ал. 1, б. "а" от ЗОДФЛ (отм.), но твърди, че органът по приходите, съответно административният съд не се вникнали внимателно във всички факти по делото и не са изяснили напълно фактическата обстановка по спора. В тази насока се навеждат и доводи, че при попълването на декларацията по чл. 14 от ЗМДТ от касатора в качеството му на собственик на жилището е била допусната грешка и графата относно характера на жилището (основно или не основно) неправилно е била зачеркната със знак До", а не със знак "х", което обстоятелство не е било изяснено в хода на ревизията. Направеното оплакване е неоснователно. По делото няма спор от фактическа страна и същата правилно е възприета от първоинстанционния съд. Единственият спорен въпрос, както правилно е отбелязано в мотивите на решението, е това дали продаденият от жалбоподателят недвижим имот има характер на "основно жилище" по смисъла на чл. 12, ал. 1, б. "а" от ЗОДФЛ (отм.), респективно дължи ли се данък общ доход върху получената сума от продажбата. Въз основа на тълкуване на съответните разпоредби от ЗОДФЛ (отм.) и ЗМДТ административният съд е дал отговор на този въпрос, като поначало даденото тълкуване не се оспорва от касатора. Последният единствено твърди, че след придобиването на жилището през 2000 г. при подаването на декларация по чл. 14 от ЗМДТ е допуснал грешка в същата, като графата относно основният характер на жилището е отбелязана със знак До", а не със знак "х", като наличието на грешката се потвърждава от останалите факти и обстоятелства, установени по делото. Направеното оплакване е неоснователно. В съдебното решение няма изложени мотиви по този въпрос, което е обяснимо от обстоятелството, че жалбата до административния съд е бланкетна и подобно оплакване не е развито. Подобно оплакване е развито в жалбата по административен ред - чл. 152 и следващите от ДОПК, но не е обсъдено в мотивите на решението на директора на Д "ОУИ" - гр. Варна. Оплакването обаче много подробно и аргументирано е разгледано в мотивите на ревизионния доклад (л. 30 от делото, на гърба), където е посочено, че със заповед № 559 от 31.12.1997 г. на министъра на финансите за одобряване на образци на данъчни декларации по ЗМДТ е одобрен образеца на данъчната декларация по чл. 14 от същия, в която на специално място (каре) преди всяка таблица е поставено указание как следва да се попълни декларацията и с какви знаци следва да се обозначи липсата или наличието на обстоятелства, подлежащи на деклариране и имащи значение относно дължимия данък по ЗМДТ, като със знак "х" се отбелязва наличието на определени обстоятелства, а със знак До" се отбелязва отсъствието на такива. Прието е още, че с едър шрифт в декларацията е отбелязано, че трябва да се прочетат внимателно указанията по попълването й. Предвид на тези обстоятелства, а с оглед на това, че при попълването на отделните графи на декларацията деклараторът (данъчно-задълженото лице) е използвал и двата знака ("о" и "х"), както и че собственикът е заплащал пълният размер на дължимия местен данък (при основно жилище данък е 50% от дължимия), както и не е подавал коригираща декларираща декларация, органът по приходите е направил извод, че в случая не става въпрос за грешка, а имотът е деклариран като неосновно жилище. В РД са посочени като допълнителни аргументи и това, че ревизираното лице има постоянен и настояще адрес за времето от 27.04.1995 г. до 1.08.2007 г. в гр. Стара Загора, т. е., за времето от придобиване на въпросното жилище до продажбата му през 2004 г. той не е бил регистриран като живущ в него. С оглед на това е направен крайният извод относно отсъствието на хипотеза по чл. 12, ал. 1, б. "а" от ЗОДФЛ (отм.) и дължимост на данък общ доход върху разликата между продажната и придобивната цена. В този смисъл направеното оплакване, че в хода на ревизията не е изяснена напълно фактическата обстановка, се явява неоснователно. Доводи в този смисъл са били направени от пълномощника на жалбоподателя в пледоарията по същество, но в нарушение на съдопроизводствените правила не са обсъдени от първоинстанционния съд. Допуснатото нарушение обаче е несъществено, доколкото крайният извод на административния съд за неоснователност на жалбата и законосъобразност на РА по същество е верен и в съответствие с фактите по делото и закона. Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че решението на Пловдивския административен съд не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, първо а отделение,