Решение № 5141 от 24.4.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10504/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на "Напоителни системи" ЕАД с [ЕИК], със седалище и адрес на управление: гр. София, [адрес], подадена чрез пълномощника му юрк. Халваджиев, против Решение 3535/31.05.2023 г. на Административен съд София-град (АССГ), постановено по административно дело 8858/2022 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) 78/09.09.2022 г., издаден от директора на Басейнова Дирекция "Източнобеломорски район" (БД ИБР). С доводи за неправилност на оспореното първоинстанционно решение поради неправилно приложение на материалния закон, съставляващо отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК, касаторът претендира неговата отмяна и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени АУПДВ 78/09.09.2022 г. В открито съдебно заседание се представлява от адв. Младенов, който поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и заявява искане за присъждане на разноски. Ответникът - директорът на БД ИБР - гр. Пловдив оспорва същата чрез пълномощника си Н. Гавраилова, директор на дирекция с юридическо образование, по съображения, изложени в писмен отговор. Иска да бъде оставено в сила решението на АССГ. Представителят на Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд в състав на първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, а разгледана по същество, неоснователна, поради следните съображения: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред АССГ е АУПДВ 78/09.09.2022 г., издаден от директора на БД ИБР. Със същия на "Напоителни системи" ЕАД на основание чл. 195б, ал. 1 и ал. 2 и чл. 194, ал. 1, т. 1, б. "а" и ал. 6 от Закона за водите (ЗВ) е установено задължение за такса за разрешеното право на водовземане от повърхностни води по Разрешително 3536/17.02.2005 г., изменено и продължено с Решение 291/26.10.2010 г., издадени от Министъра на околната среда и водите, за периода 01.01.2020 г. - 31.12.2020 г. в размер на 85 132.30 лв. и лихва в размер на 13 504.01 лв. към датата на акта. АССГ е отхвърлил жалбата на дружеството против оспорения АУПДВ. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспорването е допустимо, актът е издаден от компетентен орган съгласно чл. 195б, ал. 1 ЗВ в предвидената от закона писмена форма и при спазване на процесуалните правила. Мотивирал е заключение за съответствие му с приложимите материалноправни норми. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Неоснователни са твърденията на касатора, че АССГ е постановил решението си в противоречие с приложимия материален закон. Съгласно чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК, публични са държавните и общинските вземания за такси, установени по основание със закон. Основанието за дължимост на такси за водоползване е регламентирано в ЗВ. Според чл. 194, ал. 1, т. 1, б. а) ЗВ за правото на използване на водите се заплаща такса за водовземане от повърхностни води, а размерът й се определя с Тарифа на МС (ал. 6). В случая това е Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване, приета с ПМС 383/29.12.2016 г. Чл. 194б, ал. 1 и ал. 2 ЗВ задължават титулярите на разрешителни ежегодно към 31 януари на следващата година да определят и декларират дължимата такса и да внесат задължението по декларацията си, така както са го изчислили, в срок до 15 февруари. Редът за заплащането на таксата е регламентиран в чл. 195а. Според чл. 195б, ал. 1 и ал. 2 ЗВ, вземанията за незаплатените по реда на чл. 195а, ал. 1 такси по този закон се определят с акт за установяване на публично държавно вземане от директорите на басейнови дирекции, издаден по реда на чл. 166 от Данъчно-осигурително процесуалния кодекс. Актът се съставя въз основа на писмени доказателства, включващи: 1 извлечения от сметките, по които постъпват таксите; 2 платежни и други счетоводни документи, издадени от лицата, използващи водите; 3 покана към лицето за доброволно изпълнение и 4. констативни протоколи от извършения контрол за изпълнение на задължението. Като титуляр на разрешително за водовземане от повърхностни води жалбоподателят е подал декларация по образец и коригираща декларация заедно с таблица за изчисляване на обема вода за напояване през 2020 г. съгласно Наредбата за нормите за водопотребление по Разрешително 3536/17.02.2005 г. Определената в декларацията такса за водовземане е в размер на 85 132.30 лв., т. е. в размера, в който е установена с АУПДВ. Видно също от декларацията размерът на таксата е изчислен по формулата в чл. 11 от Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване, която е в сила от 01.01.2017 г., при единичен размер на таксата от 0.0013 лв./куб. м. и коефициент по чл. 12, ал. 1, т. 2 1.3. Деклариран е отнет годишен воден обем 50 374 140 куб. м. по измервателно устройство 2. В таблицата към декларацията е изчислен обемът на водата по нормите за водопотребление, съответни на полятата площ 1 820 321 куб. м. Изрично е посочено, че тъй като отнетият годишен обем е по-голям от нормите за водопотребление, то коефициентът е 1.30. Таксата не е внесена. В съдебното производство "Напоителни системи" ЕАД застъпва тезата, че отнетият годишен обем вода от водните обекти, посочени в разрешителното, не надвишава определения лимит, поради което коефициентът при определяне на размера на таксата по чл. 12 от Тарифата е 0.7, а не 1.3. Изчислен с този коефициент, размерът на дължимата такса е в размер на 45 840.47 лв. според приетата по делото съдебно икономическа експертиза (СИЕ). От така установените факти е видно, че между страните по делото не е налице спор относно отнетия годишен воден обем, който е 50 374 140 куб. м. Не е налице спор и относно единичния размер на таксата в лв./куб. м. в зависимост от ползването (Е) във формулата по чл. 11 от Тарифата за таксите за водовземане, който е 0.0013 лв./куб. м. Спорен е коефициентът, с който се умножава единичният размер на таксата 0.7 по чл. 12, ал. 3, т. 1 или 1.3 по чл. 12, ал. 3, т. 2. Видно от текста на чл. 12, ал. 3, т. 1 и т. 2 от Тарифата коефициентът е 0.7, когато отнетият обем вода е по-малък от или е равен на обема вода, изчислен по съответните норми за водопотребление, определени с наредбата по чл. 117а, ал. 2 ЗВ. Този коефициент е 1.3, когато отнетият обем вода е по-голям от обема вода, изчислен по съответните норми на водопотребление, определени с наредбата по чл. 117а, ал. 2 ЗВ. Жалбоподателят не твърди, че неправилно е определил в таблицата към декларацията си обема вода, изчислен по съответните норми за водопотребление в Наредбата за нормите за водопотребление, приета с ПМС 371/22.12.2016 г., в сила от 27.12.2016 г., а именно 1 820 321 куб. м. Така изчисленият обем не се оспорва и от ответника по делото. Именно поради това на експерта, изготвил СИЕ, не е поставена задача да го изчисли отново и да установи дали декларираният от дружеството е верен или не. Сравнението на двете стойности 1 820 321 куб. м. (обем вода по нормите за водопотребление) и 50 374 140 куб. м. (действително отнет годишен обем по измервателното устройство) безспорно показва, че отнетият обем вода е по-голям от обема вода, изчислен по съответните норми на водопотребление, което обосновава извод за законосъобразно определен с АУПДВ размер на дължимата такса при коефициент 1.3, а не 0.7. Ответникът не е оспорил също така, че определеният с разрешителното лимит за ползване на вода е 55 млн. куб. м. (до 42.0 млн. куб. м. годишно и до 13.0 млн. куб. м. за компенсиране на недостиг от яз. Тополница и яз. Батак в условията на суха година), т. е. действително отнетият годишен обем, който е 50 374 140 куб. м., не надвишава лимита по разрешителното. Неоснователно обаче е твърдението на жалбоподателя, че след като отнетият годишен обем не надвишава лимита, то коефициентът по чл. 12, ал. 3 от Тарифата за таксите, чрез който се изчислява размерът на дължимата такса за водовземане, е 0.7, а не 1.3. Чл. 12, ал. 3, както вече беше посочено по-горе, въвежда различен критерий за определяне на коефициента, а именно съотношението между отнетия обем вода и обема вода, изчислен по съответните норми на водопотребление, определени с наредбата по чл. 117а, ал. 2 ЗВ, а не съотношението между отнетия обем вода и максимално разрешения с разрешителното. Неоснователни в тази връзка са и доводите на касатора, че неправилно органът, издал оспорения АУПДВ, е приел, че разрешеният лимит е 42 млн. куб. м. вместо 55 млн. куб. м. и актът е незаконосъобразен поради липсата на мотиви, обосноваващи тази констатация. По тези съображения касационната инстанция намира за правилен изводът на АССГ за материална законосъобразност на АУПДВ, издаден от директора на БД ИБР.