Решение № 55 от 6.01.2014 г. на ВАС по адм. д. № 3115/2013 г.

Решение № 55 от 6.01.2014 г. на ВАС по адм. д. № 3115/2013 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на началника на Районно управление "Полиция", гр. Кула, ул. "Възраждане" № 36 срещу решение № 7 от 7.02.2013 г. на Административен съд, гр. Видин, постановено по административно дело № 326/2012 г. С обжалваното решение съдът отменил заповед № з-62 от 16.11.2012 г. на началника на Районно управление "Полиция", гр. Кула, с която на Даниел Емилов Вичев е отказано издаването на разрешение за придобиване на огнестрелно оръжие за ловни цели. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно поради нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно приел, че постоянното живеене или не на постоянния адрес от страна на заявителя не може да са послужи като основание за отказ за издаване на разрешение за придобиване на огнестрелно оръжие за ловни цели. Съдът неправилно тълкувал и приложил разпоредбите на Закона за гражданската регистрация и в частност чл. 93, ал. 1 и чл. 94, ал. 1 от него. Моли съда да отмени обжалваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Касаторът се представлява от юрисконсулт Теодор Тошев. Ответникът по касационната жалба - Даниел Емилов Дичев, счита същата за неоснователна. Доводът на касатора, обоснован със Закона за гражданската регистрация и дадените в него определения на понятията постоянен и настоящ адрес, не съответстват на закона. Сочи, че чл. 58 от Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия (ЗОБВВПИ) не поставя ограничения като релевираните от касатора, а съдът правилно приел, че мотивите на оспорената заповед са само бъдещи несигурни събития. Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Ответникът се представлява от адв. Лъчезар Минчев, Адвокатска колегия, гр. Видин. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Ако някоя от посочените в чл. 58 ЗОБВВПИ отрицателни предпоставки е налице - разрешение не може да бъде издадено, поради което органът действа в условията на обвързана компетентност. Обратното обаче не е вярно. Не във всички останали случаи, т.е. когато не е налице нито едно от основанията по чл. 58 ЗОБВВПИ за постановяване на отказ, органът отново в условията на обвързана компетентност е длъжен да издаде съответното разрешение. Преценката е на органа и той я извършва в условията на оперативна самостоятелност. Безспорното обстоятелство, че касаторът трайно не живее на постоянния си адрес, който е и адрес на съхранение на оръжието, обосновано е прието от органа за основание за отказ. Не са представени доказателства за друг адрес, на който лицето може да бъде открито и макар това да не е заложено в закона като изрична предпоставка за отказ, в своята съвкупност тези обстоятелства могат да обосноват преценката на административния орган, която е в условията на оперативна самостоятелност и по целесъобразност, поради което не подлежи на съдебен контрол. Съдебният контрол е само по отношение на формалните рамки, в които преценката на органа е осъществена. Обратният извод на съда е неправилен и постановеното съдебно решение е неправилно поради противоречие с материалния закон. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното решение, съдът приел от фактическа страна, че по повод на подадено от Дичев заявление за издаване на разрешение за придобиване, съхранение, носене и употреба на ловно оръжие му била извършена проверка, която установила, че постоянният адрес на касатора е в гр. Кула, но той не живее постоянно на адреса и на територията на Районно управление "Полиция", гр. Кула. Приел, че по делото не са ангажирани доказателства Дичев да попада в някоя от хипотезите на чл. 58, ал. 1 ЗОБВВПИ, където изчерпателно са посочени лицата, на които не се издават разрешителни. Приел, че при тези факти органът мотивирал отказа си с твърдението, че задължителният служебен контрол не би могъл да бъде осъществен, тъй като заявителят не живее постоянно на посочения в заявлението адрес като в заповедта са посочени осем форми на контрол, визирани в различни нормативни разпоредби, които биха били затруднени. Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Приел, че са налице предпоставките на чл. 58, ал. 1 ЗОБВВПИ, в т.ч. е налице обоснована основателна причина за издаване на разрешителното. Приел, че евентуалното препятстване на контрола не е основание за отказ, тъй като би могло и да не се случи. Приел, че проверката на лицето и на оръжието може да бъде извършена и от служители на системата на Министерството на вътрешните работи по настоящия адрес или по адреса на временното пребиваване на Дичев, съгласно чл. 2, ал. 2 от Наредба № Iз-2205 от 26.10.2012 г. за условията и реда за извършване на контрол върху дейностите с оръжия, боеприпаси, взривни вещества и пиротехнически изделия (Наредба № IЗ-2205), още повече, че неизпълнението на задълженията във връзка с придобиването, носенето, съхраняването и използването на оръжието е основание за административни санкции, в т.ч. отнемане на разрешителното. Приел, че законодателят е обвързал подаването на заявлението с постоянния адрес на лицето - чл. 76 ЗОБВВПИ във вр. с чл. 93, ал. 1 ЗГР, а и това е адресът за кореспонденция на гражданите с държавната власт. Въз основа на така установеното от фактическа и правна страна съдът направил извод за незаконосъобразност на оспорената заповед и я отменил. Изводът на съда е правилен. При установените по делото факти и обстоятелства и с оглед на релевираното от касатора отменително основание спора по делото е досежно правното значение на факта, че ответникът по касационната жалба не живее трайно на посочения от него постоянен адрес. Видно от мотивите на обжалваното решение съдът правилно определил съдържанието на релевантните за предмета на спора понятия - постоянен и настоящ адрес. Член 93, ал. 1 ЗГР, както приел и съдът, определя постоянния адрес като адреса в населеното място, което лицето избира да бъде вписано в регистъра на населението. Съгласно чл. 26, ал. 1, т. 5 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД) постоянният адрес е адресът, който се вписва в личната карта на българския гражданин. Съгласно чл. 93, ал. 3 ЗГР всяко лице има по един постоянен адрес, а съгласно алинея 5 на същата норма постоянният адрес е адресът за кореспонденция с органите на държавната власт и местното самоуправление, както и за упражняване или ползване на права или услуги в случаите, определени в закон или друг нормативен акт. Но съгласно чл. 35, ал. 1 от Конституцията, всеки има право свободно да избира своето местожителство като нито Конституцията, нито Законът за гражданската регистрация обвързват това право с постоянния адрес. Тоест, всеки може да има постоянен, но и друг адрес. Законът за гражданската регистрация сочи - чл. 94, ал. 1, че настоящ е адресът, на който лицето живее. Съгласно алинея 2 на чл. 94 ЗГР всеки има само един настоящ адрес. При така съществуващата нормативна уредба Законът за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия борави с понятието постоянен адрес. Съгласно чл. 37, ал. 1 и 2 от Указ 833 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове (Указ 833) думи или изрази с утвърдено правно значение се използват в един и същ смисъл във всички нормативни актове като ако се налага отклонение от общоприетия смисъл с допълнителна разпоредба, се определя смисълът за съответния нормативен акт. В случая Законът за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия не съдържа допълнителна разпоредба, която да дава друго съдържание на употребеното понятие "постоянен адрес", поради което неговият смисъл следва да бъде този, даден в Закона за гражданската регистрация. Но Законът за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия не дава определение на употребените в него понятия "местонахождение на обекта на съхранение" и "адреса на съхранение". С оглед на чл. 46, ал. 1 от Закона за нормативните актове и чл. 36, ал. 1 Указ 833 смисълът на понятията следва да бъде определен в контекста на общоупотребимия български език. Това означава, че става въпрос за адреса, на който се съхранява оръжието и боеприпасите. Няма правна норма, която да установя, че за физическите лица адреса на съхранение е постоянният или настоящият адрес. При така установеното съдържание на релевантните понятия и разпоредбите на Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия е видно, че законът не съдържа изискване за физическите лица да живеят на постоянния адрес, т.е. постоянният и настоящият адрес да съвпадат, както и адресът на съхранение да съвпада с постоянния адрес. Отчитайки така установената нормативна уредба и значението, което законодателят е дал на постоянния адрес за издаване на разрешение за придобиване, съхранение, носене и употреба на огнестрелно оръжие и боеприпаси - като определящо органа, до когото трябва да се отправи заявлението (чл. 76, ал. 1, чл. 79, ал. 1 и чл. 81, ал. 1 ЗОБВВПИ), съдът правилно и обосновано приел, че законодателят в чл. 58, ал. 1 ЗОБВВПИ лимитативно е определил предпоставките, при наличието, на които органът отказва издаване на разрешение за придобиване, съхраняване, носене и употреба на огнестрелно оръжие и боеприпаси. Между тях не е фактът, че лицето, което иска да му бъде разрешено придобиването на оръжие фактически не живее на постоянния си адрес. С оглед на това, позоваването от касатора на обстоятелство, което законодателят не е предвидил като пречка за издаване на разрешително, прави отказа незаконосъобразен. Дали може или не може да се извърши визирания в чл. 152, ал. 1 ЗОБВВПИ контрол е въпрос на натоварените с тези правомощия органи, но не е въпрос, който е относим към преценката за издаване на разрешение по смисъла на чл. 50, ал. 3 ЗОБВВПИ. Задължение на компетентния орган е да организира по такъв начин дейността си, че да може да осъществи възложените му контролни функции и така да гарантира спазването на законовите изисквания при упражняването на разрешените дейности във връзка с оръжията и боеприпасите. Трудностите, които контролните органи могат да срещнат при изпълнение на възложените им правомощия, както обосновано приел съдът, не могат да бъдат основание за отказ да се издаде разрешително при липса на законово установените пречки. Противното би значело, при наличие на законовите предпоставки, възникването на определено субективно право да зависи от преценката на органа дали може или не може да извършва контрол, а такава предпоставка законодателят не е въвел. Оперативната самостоятелност, която прокурорът сочи в заключението си като характеристика на компетентността на органа, не е по отношение на всички визирани в чл. 58, ал. 1 ЗОБВВПИ предпоставки. Предпоставките от точка 1 до точка 9 визират конкретни обективни факти, наличието, на които се установява с официален удостоверителен документ и за никаква оперативна самостоятелност не може да става въпрос при преценка от органа на тяхното наличие. Единствено обстоятелството по точка 10 - основателността на причината за придобиване, съхранение, носене и употреба на оръжие и боеприпаси, е въпрос на оперативна самостоятелност на органа, но в случая тази предпоставка не е основание за отказ и поради това не е предмет на проверка от съда. Следва да се посочи, че съгласно чл. 152, ал. 1 ЗОБВВПИ, контролът върху дейностите с оръжия и боеприпаси се извършва от полицейските органи в рамките на функционалната и териториалната им компетентност, определена в Закона за Министерството на вътрешните работи. Тоест, въпрос на организация е извършването на проверката от съответния териториално и функционално компетентен полицейски орган. Видно от изложеното релевираното от касатора отменително основание е неоснователно. Съдът правилно тълкувал и приложил материалния закон, поради което обжалваното решение е правилно. Съдът обаче, след като отменил оспорената заповед не е постановил изпращане на преписката на компетентния административен орган със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. В случая е налице хипотезата на чл. 173, ал. 2 АПК, тъй като естеството на акта не позволява съдът да реши спора по същество. Това може да направи само органът. Фактически е налице непълнота на съдебното решение - съдът не се е произнесъл по целия предмет на спора. Поради това, ако са налице условията на чл. 176, ал. 1 АПК той би могъл да постанови допълнително решение, с което да изпрати преписката на органа за продължаване на административното производство. Следва да се посочи, че липсата на диспозитив за изпращане на преписката за произнасяне не освобождава органа от задължението да продължи административното производство. При извършената, на основание чл. 218, ал. 2 АПК, служебна проверка на валидността и допустимостта на съдебното решение, съдът констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед на изхода от делото, направеното от ответника искане и на основание чл. 143, ал. 1 АПК съдът следва да осъди Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Видин, юридическото лице в чиято структура се намира органът - касатор, да заплати на Даниел Дичев направените по делото разноски. Тъй като по делото не са представени доказателства за фактически направени разноски съдът не следва да присъжда такива. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд