Решение № 12423 от 25.10.2010 г. на ВАС по адм. д. № 2164/2010 г.

Решение № 12423 от 25.10.2010 г. на ВАС по адм. д. № 2164/2010 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Иван Атанасов Джелепов, с. Бисер, Хасковска област, срещу решение № 366 от 22.12.2009 г. на Административен съд, гр. Хасково, постановено по административно дело № 332/2009 г. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за недопустимо - касационно основание по чл. 209, т. 2 АПК. Съдът се е произнесъл по една недопустима жалба, тъй като жалбоподателят Янко Емануилов Джелепов още към датата на издаване на нотариален акт № 195, т. VIII, дело № 1876/1998 г. - 11.09.1998 г., е притежавал скица на имота си, в която е отразено съществуването на оспорената заповед № 979 от 26.06.1998 г. Алтернативно излага доводи за узнаване от Янко Джелепов на оспорената заповед към дата 03.06.2009 г., когато е извършена трасировка на двата съседни имота в присъствието на собствениците, съответно към датата 08.06.2009 г., когато при медиатор е обсъждана заповедта. Въз основа на тези фактически твърдения прави правния извод, че жалбата на Янко Джелепов, подадена на 26.06.2009 г. е просрочена. Алтернативно, касационният жалбоподател поддържа искане за неправилност и необоснованост на съдебното решение, касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно е ценил доказателствата по делото установяващи безспорно, че нанесената в оспорваната заповед имотна граница представлява ограда с бетонни колове и телена мрежа, която винаги е отделяла имотите. Именно тя е била нанесена грешно в плана от 1980 г. Пренебрегвайки този съществен факт съдът е направил неправилни фактически и правни изводи, което прави решението му неправилно. Съдът неправилно е приел, че при съставянето на акта за непълноти и грешки не следва да се приложи чл. 86, ал. 2 от Правилника за прилагане на закона за териториалното и селищното устройство (ППЗТСУ отм.). Неправилно е ценил и факта, че нанесената с оспорваната заповед кадастрална граница не съответства на предвидената по плана от 1980 г. регулационна такава. Не е отчел, че този факт е ирелевантен за законосъобразността на оспорената заповед. Моли съда да отмени обжалваното решение. Ответникът по касационната жалба - кметът на община Харманли, не взема становище. Ответникът по касационната жалба - Янко Емануилов Джелепов, счита същата за неоснователна. Твърди, че обжалваното решение е допустимо, тъй като оспорената заповед не му е съобщена, а той е научил за нея на 12.06.2009 г. Твърди, че правното основание, на което е издадена заповедта е неправилно, а по отношение на акта за констатации неправилно е приложена разпоредбата на чл. 86, ал. 2 ППЗТСУ (отм.). Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението на съда е правилно, тъй като не е налице хипотезата на чл. 86, ал. 2 ППЗТСУ (отм.). Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания, счита същата за неоснователна в частта досежно твърдението за недопустимост на съдебното решение и основателна в частта досежно твърдението за неговата неправилност. За да постанови обжалваното решение съдът приел, че жалбата на Янко Джелепов е допустима. Този извод съдът направил въз основа на липсата на доказателства за уведомяването на Янко Джелепов за оспорената заповед, както и приемайки, че най-ранната дата, на която той узнал за заповедта, е 12.06.2009 г., когато му е издадена скица за имота. Приел за неоснователни твърденията на касатора, че Янко Джелепов узнал за заповедта при трасирането на имотите. Приел, че не са налице предпоставките на чл. 86, ал. 2 ППЗТСУ (отм.), тъй като на място нямало видими, ясно очертани гранични линии и парцелните граници по приложен регулационен план не са заснети като имотни. Приел, че новопопълнената кадастрална граница между имоти с планоснимачни № 193 и 194 не съответства на предвидената по плана от 1980 г. регулационна граница между парцели ХII194 и ХIII193, кв. 32, като регулацията не е приложена. Приел, че съответствието на новопопълнената кадастрална граница с предвидената дворищна регулация по плана от 1927 г. е ирелевантно, тъй като плана не е приложен, а и процесната заповед касаела изменение на плана от 1980 г. Въз основа на това направил извод, че оспорената заповед № 979 от 26.06.1998 г. на кмета на община Харманли е незаконосъобразна. Изводите на съда досежно допустимостта на жалбата са Янко Джелепов са правилни, а досежно незаконосъобразността на оспорената заповед - неправилни. По твърдението за недопустимост на съдебното решение: За да е недопустимо съдебното решение съдът трябва да се е произнесъл по една недопустима жалба. Оспорваната заповед № 979 от 26.06.1998 г. на кмета на община Харманли е издадена на основание чл. 32, ал. 1, т. 2 от Закона за териториално и селищно устройство (ЗТСУ отм.). Тези заповеди, на основание чл. 138, ал. 1 ЗТСУ (отм.), подлежат на оспорване по съдебен ред. Те не са изключени със закон от обхвата на съдебния контрол, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията, подлежат на съдебно обжалване. Дори и да се приеме наличието на място на ясно очертани гранични линии или заснемане на парцелните граници по приложен регулационен план като имотни, когато се допуска актът за непълноти и грешки да не се подписва от пряко заинтересованите, разпоредбата на чл. 86, ал. 2 ППЗТСУ не означава необжалваемост на заповедта за изменение на кадастралния план, тъй като не отговаря на конституционните изисквания за необжалване на административен акт. С оглед на това правилен е изводът на съда, че жалбата на Янко Джелепов е срещу годен за обжалване административен акт. Доколкото Янко Джелепов се легитимира като собственик на имот пл. № 193, предмет на заповедта, за него е налице и правен интерес от оспорването. По делото липсват доказателства за съобщаване на заповедта на Янко Джелепов. С оглед на това съдът правилно е обсъждал въпроса за възможната най-ранна дата, на която ответникът по касационната жалба е узнал за заповедта. Касаторът твърди, че Янко Джелепов е знаел за оспорената заповед още на 11.09.1998 г., когато е съставен нотариалния акт за собственост. Видно от приложения по делото нотариален акт № 195, том VIII, дело 1876/1998 г. в него не са посочени документите, въз основа на които е съставен акта. Посочено е, че същият се издава на основание постановление на нотариуса от 11.09.1998 г. Това постановление, в което вероятно са посочени документите, въз основа на които нотариусът е направил извода си за придобиването по наследство на процесния имот, не е приложено по делото. С оглед на това твърдението на касатора за узнаване от Янко Джелепов за заповедта към дата 11.09.1998 г., макар и законово допустимо с оглед разпоредбата на чл. 580, т. 5 ГПК, е недоказано. Недоказано е и твърдението му за узнаване за заповедта към дата 03.06.2009 г. От доказателствата по делото е безспорно, че на тази дата е извършено трасиране на имотната граница. Видно от показанията на свидетеля Гроздан Грозев, л. 91, на собствениците на имотите е било обяснено, че се извършва административно-техническа услуга и че поставените знаци не трябва да бъдат нарушавани. От показанията на свидетеля не може да се направи безспорен извод, че Янко Джелепов е узнал за оспорената заповед на тази дата. Доказателствата по делото не дават основание да се приеме за доказано по безспорен начин и твърдението на касатора, че Янко Джелепов е узнал за заповедта на 08.06.2009 г., когато е проведена среща при медиатор. От приложените по делото заявление за медиация и констативен протокол действително се установява, че между касатора и ответника по касационната жалба е налице спор относно процесните имоти, но не се доказва несъмнено, че към дата 08.06.2009 г. оспорената заповед е била известна на Янко Джелепов. Наличието на косвени доказателства и предположения за датата на узнаване не дават основание да се приеме, че Янко Джелепов е знаел за заповедта на дата по-ранна от 12.06.2009 г., когато му е издадена скица на имота. С оглед на това съдът правилно е приел, че жалбата на Янко Джелепов е подадена в срок, поради което съдебното решение е постановено при наличие на изискуемите положителни процесуални предпоставки и при липса на отрицателни такива, което го прави допустимо. По твърдението за неправилност на съдебното решение: Релевантен за законосъобразността на оспорената заповед е въпросът налице ли са предпоставките на чл. 32, ал. 1, т. 2 ЗТСУ (отм.), т. е. налице ли е грешка в кадастъра, и съответно налице ли са предпоставките на чл. 86, ал. 2 ППЗТСУ (отм.). Със заповеди № 439 и № 2145 от 1927 г. са одобрени уличната и дворищната регулация на с. Бисер. Видно от приложените по делото скици-извадки от тези планове, л. 45 и 46, и от заключението на вещото лице, имотите на касатора и на ответника по касационната жалба към 1927 г. са били един общ имот с пл. № 272. За него с дворищно-регулационния план са отредени два парцела XI272 (сега XII194) и VIII272 (сега XIII193) кв. 17 (сега кв. 32). Следователно с влизането в сила на дворищно-регулационния план от 1927 г. регулационната граница между двата парцела става имотна граница - регулацията е приложена, защото не са налице придаваеми части, за които да се изисква спазване на процедурата по чл. 20 и сл. от Закона за благоустройството на населените места в Княжество България, действал към процесния период. Имотните граници на обособени от един общ имот два парцела са само и единствено регулационните граници на тези имот. Вещото лице в заключението си твърди, че през 1953 г. е одобрено попълване на кадастралния план от 1927 г. Този негов извод не кореспондира с отразеното в издадените през 1964 и 1972 г. скици на парцел XI272 (сега XII194), л. 45 и 46, които като официални свидетелстващи документи обвързват съда с доказателствена сила за удостоверените в тях факти - чл. 179 ГПК във вр. с чл. 144 АПК. Видно от отразеното в скиците през 1953 г., със заповед № 5223, е одобрен нивелетен план по смисъла на чл. 49 от Закона за плановото изграждане на населените места (отм.). С нивелетния план не се променя кадастъра, а се установява съществуващия релеф на терена. Кадастралният план отразява хоризонталното положение на имотите, а нивелетния (нивелационен по терминологията на Закона за устройство на територията) план отразява положението на терена във височина, дава неговия релеф. С оглед на това няма как с одобрения през 1953 г. нивелетен план да е променен кадастъра. През 1980 г., със заповед № 267, е одобрен подробен градоустройствен и кадастрален план на с. Бисер. С него на обособените от общия имот 272 парцели са дадени самостоятелни имотни номера - 193 и 194. В кадастралния план имотната граница между имоти пл. № 193 и 194, видно от приложената по делото официално заверена скица-извадка от плана - л. 5, е нанесена в северозападната част не по имотната граница от плана от 1927 г., а съобразно очертанията на съществуващата в имот пл. № 194 двуетажна масивна жилищна сграда. Между двата имота е нанесена и съществуващата материализирана ограда, съвпадаща с имотната и регулационната линия по плана от 1927 г. От двете страни на тази ограда в плана са поставени знаци, установяващи преминаване към вътрешните дворове на имотите, които са очертани с нетрайно материализирани огради. Със заповедта от 1980 г. е одобрен и регулационен план. По делото няма доказателства регулационният план да е приложен, т. е. да са уредени сметките по регулация по смисъла на чл. 114 ЗТСУ (отм.), редакция към процесния период. Но това е ирелевантно за кадастралния план от 1980 г. и за верността на заснетото с него. За кадастралния план е важно да отговаря на действителното положение, в противен случай, когато има непълноти или грешки, той няма да изпълни ролята си на основа на подробните устройствени планове. Именно грешно отразената в кадастралния план от 1980 г. имотна граница е мотивирало касатора да подаде през 1998 г. молба за поправка на одобрен кадастрален план. Техническите органи, при извършената проверка, констатират материализирана на място имотна граница по бордюр, бетонни колове и телена мрежа, заснемат я и изготвят акт за непълноти и грешки. В него посочват, че е налице хипотезата на чл. 86, ал. 2 ППЗТСУ. Действително, видно от изложеното по-горе досежно имотната граница между двата имота по плана от 1927 г., която е парцелна граница по приложен регулационен план, и от посоченото в акта за непълноти и грешки досежно съществуващата на място видима, ясно очертана граница, налице е хипотезата на чл. 86, ал. 2 ППЗТСУ. С оглед на това правилно административният орган не е предложил за подписване акта за непълноти и грешки на ответника по касационната жалба. Съдът, като не е ценил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, а се е доверил единствено на заключението на вещото лице, е постановил неправилно съдебно решение. Изводът на вещото лице, че кадастралната граница по оспорваната заповед не съответства на кадастралната граница по плана от 1980 г. е нонсенс, защото именно грешно отразената в плана от 1980 г. имотна граница е основание за издаване на оспорената заповед. Изводът на вещото лице, че регулацията от 1927 г. не е приложена не съответства на установеното от официалните свидетелстващи документи - скици-извадки от плановете от 1927 г., както и на собствената му констатация, че от един общ имот с пл. № 272 са обособени двата самостоятелни парцела, които с кадастралния план от 1980 г. получават самостоятелни номера. Изводът му, че през 1953 г. е извършено попълване на кадастралния план не съответства на скицата-извадка от плановете от 1927 г. и 1953 г. Констатацията на вещото лице, че на терена има материализирани две огради не е обсъдена в контекста на задължителната, обвързваща сила на влезлия в сила дворищно-регулационен план от 1927 г., установяващ регулационната граница като имотна, на собствения му извод, че заснетата в оспорената заповед кадастрална граница съответства на реализираната на място междинна оградна мрежа на бетонни колове, тази, която през 1998 г. установяват и техническите органи на общината. Видно от изложеното съдът не е спазил разпоредбата на чл. 202 ГПК във вр. с чл. 144 АПК да обсъди заключението заедно с другите доказателства по делото и това е довело до неправилни правни изводи. Административният орган е посочил като правно основание за издаване на оспорената заповед чл. 32, ал. 1, т. 2 ЗТСУ (отм.), чл. 75, ал. 1, т. 1 и чл. 86, ал. 1 ППЗТСУ. Правното основание за издаване на заповедта действително е чл. 32, ал. 1, т. 2 ЗТСУ (отм.), тъй като става въпрос за изменение поради грешка на влязъл в сила през 1980 г. кадастрален план. Посочената като правно основание за компетентността на органа разпоредба на чл. 75, ал. 1, т. 1 ППЗТСУ (отм.) към датата на издаване на заповедта - 26.06.1998 г., е била отменена с изменението на правилника, публикувано в Държавен вестник, бр. 6 от 16.01.1998 г. Това не означава, че кметът на общината не е имал компетентност да одобри попълването на кадастъра, тъй като макар и не посочена като правно основание, нормата, която регламентира компетентността му е чл. 6, т. 7 ЗТСУ (отм.) и тя е действаща към датата на издаване на заповедта. Посочването на чл. 86, независимо дали ал. 1 или 2 ППЗТСУ, конкретизира реда за съставяне на акта за непълноти и грешки. При положение, с оглед на изложеното, че в случая е налице хипотезата на чл. 86, ал. 2 ППЗТСУ, то неточното посочване на нормата в оспорваната заповед не я прави материално незаконосъобразна и не е основание за отмяната й. Фактически извършените от органа подготвителни действия са законосъобразни и са отразени правилно в акта за непълноти и грешки. Видно от изложеното съдът е постановил допустимо, но неправилно съдебно решение, в противоречие с действителното правно положение. Поради това решението следва да бъде отменено. Делото е изяснено от фактическа и правна страна. Не се налага установяването на факти, за които събирането на писмени доказателства не е достатъчно, нито в хода на съдебното производство са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. С оглед на това съдът следва да реши спора по същество като отхвърли жалбата на Янко Емануилов Джелепов срещу заповед № 978 от 26.06.1998 г. на кмета на община Харманли. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд