Решение № 5293 от 27.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 8474/2016 г.

Решение № 5293 от 27.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 8474/2016 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от Директора на Дирекция "ОДОП"- гр. С. срещу Решение № 3397 от 17.05.2016 г., постановено по адм. д. № 8560/2014 г. по описа на Административен съд - С. - град, с което е отменен Ревизионен акт № 2021377667/14.11.2013 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП-С., потвърден с Решение № 1104/18.06.2014 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" - С. при ЦУ на НАП, с който на Х. Й. А. от град С. са установени задължения за данък по чл. 35 ЗОДФЛ (отм.) за 2005 г. в размер на 31 597.47 лв. и лихви за забава в размер на 28 500 лв. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и в противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че първоинстанционният съд неправилно е приложил института на погасителната давност, тъй като с изтичането на законоустановения 5-годишен давностен срок не се погасява самото субективно право, а само възможността на кредитора да го реализира принудително. Навежда довода, че сам по себе си фактът на изтичане на този срок не би могъл да обоснове извод за незаконосъобразност на РА, като спорът следва да се разгледа по същество. В тези насоки излага подробни аргументи в жалбата и претендира отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на друг, по съществото на спора, с който да жалбата срещу РА бъде отхвърлена, ведно с присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба - Х. Й. А. от гр. С., чрез процесуален представител, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на осъществените в настоящото производство разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд - С. град е обосноваността и законосъобразността на Ревизионен акт № 2021377667/14.11.2013 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП-С., потвърден с Решение № 1104/18.06.2014 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" - С. при ЦУ на НАП, с който на Х. Й. А. са установени задължения за данък по чл. 35 ЗОДФЛ (отм.) за 2005 г. в размер на 31 597.47 лв. и лихви за забава в размер на 28 500 лв. За да обоснове формирания краен правен извод за основателност на релевираната жалба, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган и в законоустановената форма, но в противоречие с материалния закон. Това заключение е обосновано с констатацията, че установените с РА задължения са погасени по давност. Първоинстанционният съд е обсъдил всички относими доказателства и въз основа на тях е установил релевантната фактическа обстановка, като в обобщение е приел за основателно възражението на ревизираното лице, че определените задължения са погасени по давност. Съобразил е, че задължението за данъка по чл. 35 ЗОДФЛ (отм.) е следвало да бъде платено до 15.04.2006 г. и по аргумент от чл. 171, ал. 1 ДОПК погасителната давност за него е започнала да тече на 1.01.2007 г. На основание чл. 172, ал. 1, т. 1 ДОПК тя е спряла с връчването на ЗВР на 17.03.2011 г., като спирането е продължило до издаването на първия РА на 9.02.2012 г. На тази дата давността не е прекъсната по аргумент от чл. 172, ал. 2, изр. последно ДОПК, тъй като този РА е отменен от решаващия орган с решение от 11.06.2012 г. Съдът е приел, че течението на давността е възобновено с издаването на РА, тъй като течащият от този момент срок до оспорването му с депозираната жалба пред решаващия орган не може да се причисли към нито едно от основанията за спиране по чл. 172, ал. 1 ДОПК. Поради това е преценил, че този срок следва да се прибави към изтеклата част от погасителната давност, възлизаща към 2.04.2012 г. на 4 г., 4 месеца и 10 дни. Посочил е, че давността отново е спряла за периода 3.04.2012 г. - 11.06.2012 г. на основание чл. 171, ал. 1, т. 4 ДОПК, а от 12.06.2012 г. - на основание чл. 171, ал. 1, т. 1 ДОПК, но само за неизтеклата част от 8 дни, оставащи от предвидения във визираната норма едногодишен срок за спиране. Така на 19.06.2012 г. е достигнат максималният едногодишен срок за спиране на ревизионното производство след възстановяване на висящността му поради единния негов характер и на 20.06.2012 г. основанието за спиране е отпаднало. Уточнил е, че този извод не се променя от издадените заповеди на основание чл. 34, ал. 1, т. 1 ДОПК, тъй като те не са предвидени в чл. 171, ал. 1 ДОПК като основание за спиране на давността. След отпадане на основанието за спиране давностният срок е продължил да тече и е изтекъл на 9.02.2013 г. Тъй като оспореният РА е издаден то 4.11.2013 г., то съдът е приел, че установените с него задължения - главница и лихва са погасени по давност на основание чл. 171, ал. 1 ДОПК. Настоящият състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Спрямо материалноправния институт на погасителната давност са приложими разпоредбите, действащи към момента на възникване на спорните публични задължения. В случая, задължението за данък по чл. 35 ЗОДФЛ (отм.) за 2005 г. е възникнало на 1.01.2006 г., поради което спрямо него е приложим чл. 171, ал. 1 ДОПК. Визираната норма сочи, че публичните задължения се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от първи януари на година, следваща тази, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон не е предвиден друг, по-кратък срок. Както правилно е приел и първоинстанционният съд, спорното задължение е следвало да се плати до 15.05.2006 г., с оглед на което срокът по чл. 171, ал. 1 ДОПК е започнал да тече на 1.01.2007 г. На основание чл. 172, ал. 1, т. 1 ДОПК той е спрян на 17.03.2011 г., до който момент са изтекли 4 години, 2 месеца и 16 дни. Това спиране е продължило 10 м. и 22 дни и е било преустановено с издаването на първия РА на 9.02.2012 г. По аргумент от чл. 172, ал. 2 ДОПК изр. последното, издаването на този РА обаче не е прекъснал давността, тъй като е бил отменен от решаващия орган. Обосновано в тази връзка първоинстанционният съд е приел, че периодът от издаването на първия РА до отмяната му не може да се конвертира в период на спиране, тъй като липсва такава разпоредба. Така на 09.02.2012 г. основанието за спиране на давността е отпаднало, а до спирането на основание чл. 171, ал. 1, т. 4 ДОПК -2.04.2012 г. давността е продължила да тече с още 1 месец и 24 дни. След постановяването на решението на Директора от 11.06.2012 г., на 12.06.2012 г. давността е спряла на основание чл. 171, ал. 1, т. 1 ДОПК поради възстановяване на висящността на ревизионното производство, но само за неизтеклата част от предвидения едногодишен срок. Този остатък от 8 дни е изтекъл на 19.06.2012 г., като от 20.06.2012 г. основанието за спиране е отпаднало. След продължаването на течението на погасителната давност, оставащите 7 месеца и 20 дни от петгодишния срок са изтекли на 9.02.2013 г., поради което към датата на издаване на оспорения РА - 14.11.2013 г. установените задължения са погасени по давност. Неоснователни са доводите на касатора, че изтеклата погасителна давност не е основание за отмяна на РА, а само погасява възможността за принудително изпълнение на определените публични задължения. Те се опровергават от разпоредбата на чл. 168, т. 3 ДОПК, която сочи давността като начин на погасяване на публично вземане, наред с плащането по т. 1 и прихващането по т. 2. При изрично възражение на ревизираното лице за изтекла погасителна давност и извод за основателност на същото, правилно първоинстанционният съд е приел, че с погасяването му, публичното задължение, установено с РА, престава да е дължимо. Тъй като с РА могат да се установяват само съществуващи и изпълняеми публични задължения, то погасяването им по давност обуславя извод за неговата незаконосъобразност. Друго не следва от нормите на чл. 171, ал. 3 и чл. 174 ДОПК при липса на осъществени прихващания или доброволно изпълнение. Тъй като давността не се прилага служебно, то при упражнено възражение от данъчно задълженото лице, изтичането й правилно е съобразено от съда. Към настоящия момент е изтекъл и 10-годишния срок по чл. 171, ал. 2 ДОПК, което е допълнителен аргумент да се приеме, че РА е незаконосъобразен. Като е достигнал до същия извод, първоинстанционният съд е постановил решение, което не страда от релевираните касационни пороци и като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, в полза на ответника по касация следва да се присъдят осъществените в касационното производство разноски, възлизащи на сумата от 2500 лв. заплатено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение