Решение № 6150 от 11.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 7221/2016 г.

Решение № 6150 от 11.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 7221/2016 г., V о., докладчик председателят Здравка Шуменска Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на В. Ц. П., чрез пълномощник по делото адв. М. Т., против решение № 475 от 09.05.2016 г., постановено по адм. дело № 125/2016 г. по описа на Административен съд – София област (АССО), с което е отхвърлена като неоснователна жалбата му срещу заповед № 517 з-4479/10.12.2015 г., издадена от директора на Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи – [населено място] (ОДМВР – [населено място]), и е осъден да заплати претендираното от ответната страна юрисконсултско възнаграждение. В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационно основание за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната му и постановяването на ново по съществото на спора, с което оспорената заповед № 517 з-4479/10.12.2015 г. за налагане на дисциплинарно наказание да бъде отменена като незаконосъобразна. Ответната страна по касационната жалба – директорът на ОДМВР – [населено място], чрез процесуален представител в съдебно заседание юрк. Р. Р., изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав пето отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително основание, и с оглед на чл. 218 АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по чл. 210, ал. 1 АПК против подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение АССО е отхвърлил като неоснователна жалбата на В. Ц. П. срещу заповед № 517 з-4479/10.12.2015 г., издадена от директора на ОДМВР – [населено място], с която на основание чл. 194, ал. 2, т. 1, чл. 197, ал. 1, т. 1, чл. 198, ал. 2 и чл. 204, т. 3 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) на жалбоподателя е било наложено дисциплинарно наказание "мъмрене" за срок от три месеца. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспорваният административен акт е издаден от компетентния административен орган, в кръга на правомощията му по чл. 204, т. 3 ЗМВР, в установената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на материалния закон. Настоящата касационна инстанция намира обжалваното съдебно решение за правилно. Неоснователни са доводите на касатора за необоснованост и постановяването на решението в противоречие с материалния закон. Първоинстанционният съд надлежно е изяснил фактическата обстановка по делото, въз основа на приетите и събрани по делото относими доказателства. Последните е обсъдил в тяхната взаимна връзка и във връзка със становищата и възраженията на страните. За приетото от фактическа страна е формирал правни изводи, точно и ясно мотивирани, които напълно се споделят от настоящия съдебен състав. Неоснователни са поддържаните в касационната жалба оплаквания за пороци във формата на административния акт и допуснати съществени нарушения на производствените правила, регламентиращи процедурата по налагане на дисциплинарни наказания в МВР. На първо място, не се установява твърдяната от касатора липса на конкретност относно мястото на извършване на нарушението. Мястото е точно и недвусмислено посочено както в справката от извършената проверка (справка рег. № 517 р-17300/21.10.2015 г.), към която препраща заповедта, така и в самата заповед, като с оглед данните по делото, описанието отговаря в достатъчна степен на изискването за индивидуализация на нарушението. От събраните в хода на административното производство доказателства се установява, че на посочената дата (27.07.2015 г.) жалбоподателят – младши автоконтрольор I ст. в група "Охранителна полиция" на РУ [населено място], изпълнявайки длъжностните си задължения като АП100 на територията на РУ [населено място] със служебен автомобил м. Ситроен "Ксара" ДКН [рег. номер на МПС], за времето от 16. 25 ч. до към 17. 15 ч. е паркирал служебния си автомобил до жилищен блок в [населено място], като за посочения интервал от време, в който автомобилът е бил в престой, служителят не се е намирал в автомобила или в непосредствена близост, а в същото време по график автомобилът е следвало да бъде в друго населено място – [населено място]. При тези обстоятелства, коректното посочване на мястото на извършване на нарушението не налага излагането на допълнителни уточнения. На следващо място, не се споделя възражението в касационната жалба, че неправилното посочване на конкретно нарушената от служителя разпоредба – чл. 54, ал. 1 от Инструкция № 8121 з-749 от 20.10.2014 г. относно реда и организацията за осъществяване на дейностите по контрол на пътното движение (Инструкцията), е довело до ограничаване на правото му на защита, поради това, че за наказаното лице не било ясно, кое е правилото, чието неизпълнение му се вменява като дисциплинарно нарушение. Действително, в преписката, предхождаща процесната заповед, както и в текста на самата заповед, е посочено, че с действията си, служителят е допуснал нарушение на служебната дисциплина, изразяващо се в неизпълнение на разпореждането по чл. 54, ал. 1 от Инструкцията, като видно от текста на Инструкцията чл. 54 не съдържа алинеи, а само точка 1, точка 2 и точка 3. Логическото и граматическо тълкуване на посочената разпоредба обаче, и по-конкретно на т. 1 от нея, в съответствие със съдържащите се в справката и заповедта фактически и правни доводи на административния орган относно извършеното нарушение и неговия автор, водят до обоснования извод, че наказаното лице не е било въведено в заблуждение по отношение на конкретно вмененото му дисциплинарно нарушение. Деянието е било надлежно описано от фактическа страна и квалифицирано като нарушение на служебната дисциплина по смисъла на чл. 194, ал. 2, т. 1 ЗМВР, изразяващо се в неизпълнение на разпореждането на чл. 54, ал. 1 от Инструкцията. Посочването на ал. 1, вместо т. 1 на чл. 54 от Инструкцията в случая не обуславя наличие на порок във формата на административния акт, който да представлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила, свързано с ограничаване правото на защита на наказаното лице. Предвид липсата на алинеи в нормативната структура на чл. 54 от Инструкцията и ясното разграничение между установените в тази разпоредба три отделни задължения на полицейските служители, осъществяващи дейност по пътен контрол, касационният съдебен състав счита, че в настоящия случай непрецизното посочване на "чл. 54, ал. 1" от Инструкцията, вместо чл. 54, т. 1 от същата, съставлява фактическа грешка, която обаче не е от естество да попречи на наказваното лице да формира правилна и точна представа за вида и характера на конкретно вмененото му нарушение. Правилни и обосновани са съображенията на първоинстанционния съд за липса на допуснати нарушения на процедурата по реализиране на дисциплинарната отговорност на В. Ц. П.. Предвид горното, не се доказва твърдяното от касационния жалбоподател нарушение на правото му на защита в рамките на проведеното дисциплинарно производство. Мотивираните в тази насока изводи на първоинстанционния съд следва да бъдат изцяло споделени като съответни на релевантните по делото факти и приложимата нормативна уредба. На следващо място, неоснователно е възражението на касатора за липса на обосновка в оспорената заповед относно налагане на процесното наказание в законоустановения максимален размер от три месеца. Настоящата инстанция намира, че в конкретния случай наказанието е било наложено в съответствие с изискванията на чл. 206, ал. 2 ЗМВР. Дисциплинарно наказващият орган изрично е посочил, че заповедта се издава след запознаване със справката от проведената проверка и оценка на събраните доказателства, при отчитане тежестта на нарушението, настъпилите от него последици, обстоятелствата, при които е извършено, формата на вината и цялостното поведение на държавния служител по време на службата. След като е установил наличие на предпоставките, визирани в чл. 194, ал. 2, т. 1, вр. чл. 198, ал. 2 ЗМВР, и е съобразил всички релевантни обстоятелства по чл. 206, ал. 1 ЗМВР, административният орган е формирал становище за налагане на съответното наказание в максимален размер (три месеца). Тази преценка на органа, извършена в условията на оперативна самостоятелност, не подлежи на преразглеждане по същество от страна на контролиращата съдебна инстанция. Същата обаче подлежи на съдебен контрол за законосъобразност, с оглед проверката за правомерно упражняване на правомощията на административния орган в съответствие с буквата и целта на закона и спазване на изискването за законосъобразност на административния акт (арг. в чл. 169 АПК). В този смисъл, не са налице основания, опровергаващи извода за определяне на процесното наказание при законосъобразно и добросъвестно упражняване на дисциплинарна власт на органа, в съответствие с императивните изисквания за законосъобразност на процедурата, респективно - на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание. С оглед гореизложеното, като неоснователно следва да бъде отхвърлено и касационното възражение за непосочване в процесната заповед на формата на вина на наказаното лице. От една страна, непосочването на формата на вината не е нарушение от категорията на съществените и не се отразява на правото на защита на оспорващия (в този смисъл решение № 15054 от 07.12.2017 г. по адм. дело № 7706/2016 г. по описа на Върховния административен съд, пето отделение). От друга страна, излагането или не на конкретни мотиви относно формата на вината се явява без решаващо значение в конкретния случай. От характера на обективираното нарушение произтича и изводът за неговото виновно извършване. Нарушението е извършено виновно, тъй като служителят е бил длъжен да познава императивните правила, въведени с Инструкция № 8121 з-749 от 20.10.2014 г. относно реда и организацията за осъществяване на дейностите по контрол на пътното движение. Инструкцията съставлява подзаконов нормативен акт, издаден от министъра на вътрешните работи на основание чл. 30, ал. 2, вр. ал. 1, т. 5 от ЗМВР, който в съответствие с императивните норми на чл. 37 от Закона за нормативните актове, вр. чл. 78, ал. 2 АПК е бил обнародван в ДВ., бр. 90 от 31 октомври 2014 г. С влизането им в сила по надлежния ред, разпоредите на Инструкцията са станали действащо право, което предвижда конкретни правила за осъществяване на посочената дейност. Утвърдените с Инструкцията правила са станали част от служебните задължения на В. Ц. П., тъй като се отнасят пряко до възложената му дейност по контрол на пътното движение. Поради това, нарушаването на разпоредбите за осъществяване на дейността по контрол на пътното движение съставлява виновно, т. е. наказуемо, противоправно поведение на оспорващия - младши автоконтрольор I ст. в група "Охранителна полиция" на РУ [населено място] при ОДМВР – [населено място], като допълнителни съображения в тази насока не са необходими. Неоснователен е и касационният довод за наличие на обективна причина за неспазване на часовия график за работа – обстоятелството, което по твърдение на касатора неправилно не е било отчетено при постановяване на първоинстанционното съдебно решение. Изводът за съда за извършване на вмененото дисциплинарно нарушение по чл. 194, ал. 2, т. 1, вр. чл. 198, ал. 2 ЗМВР, вр. чл. 54, ал. 1 (т. 1) от Инструкцията почива на изяснените по делото факти и обстоятелства. Доказателства в обратна насока не са представени от касатора нито пред първата, нито пред касационната инстанции, поради което изложените от АССО съображения се явяват законосъобразни и обосновани и следва да бъдат потвърдени. В тежест на всяка от страните в съдебното производство е да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В настоящия спор, не се доказва наличието на обстоятелствата, водещи до отпадане на отговорността на В. Ц. П. за неспазване на часовия график за работа на нарядите на Пътен контрол при РУ [населено място] за времето от 16.25 до 17.15 ч. на 27.07.2015 г., когато касаторът е изпълнявал служебните си задължения като АП100 на територията на РУ [населено място] със служебен автомобил м. Ситроен "Ксара" ДКН [рег. номер на МПС] и е бил длъжен да съобразява поведението си с императивните изисквания за изпълнение на длъжността. С оглед всичко гореизложено, като е достигнал до извод за законосъобразност на оспорената заповед и е отхвърлил жалбата срещу нея, АССО е постановил съдебен акт при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Изводите на съда кореспондират със събраните по делото доказателства и са формирани след тяхната правилна преценка, поради което решението се явява и обосновано, като при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По изложените съображения, не се доказват сочените от касатора основания по чл. 209, т. 3 ЗМВР за отмяна на обжалваното съдебно решение. Същото като правилно, валидно и допустимо следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и предвид заявеното от ответната страна в настоящото производство искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, в полза на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – [населено място] се дължат такива в размер на 100. 00 (сто) лева, определени съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, която сума касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, състав на пето отделение