Решение № 9779 от 11.07.2014 г. на ВАС по адм. д. № 15704/2013 г.

Решение № 9779 от 11.07.2014 г. на ВАС по адм. д. № 15704/2013 г., VIII о., докладчик съдията Свилена Проданова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на "ПО СЪРВИЗ" ЕООД гр. Костинброд срещу Решение № 5894/26.09.2013 г., постановено от Административен съд София град /АССГ/ по адм. дело № 6952 по описа на същия съд за 2012 г., с което е отхвърлена жалбата му против Ревизионен акт № 1109616/04.11.2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - София, потвърден от директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - София, с ново наименование директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - София (ДД "ОДОП") с решение № 1453/18.06.2012 г. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, които съставляват отменителното касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът моли за отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора, както и присъждане на съдебни разноски. Ответната страна по касационната жалба - директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - София при ЦУ на НАП, чрез процесуалния си представител юрск. Соколова взема становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, счита, че касационната жалба е подадена от надлежно легитимирана страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: С обжалваното решение Административен съд - София град е отхвърлил жалбата на дружеството против Ревизионен акт № 1109616/04.11.2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - София, потвърден от директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - София с решение № 1453/18.06.2012 г. в частта, в която са установени допълнителни публични задължения за довнасяне за данък върху добавената стойност в размер на 45436,50 лева, за корпоративен данък в размер на 7561,80 лева, за държавно обществено осигуряване в размер на 7,27 лева и лихви върху тях общо в размер на 4122,09 лева. За да обоснове формирания краен правен извод за неоснователност на релевираната жалба, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила. За да постанови това решение, съдът е приел, че с РА законосъобразно е отказано право на данъчен кредит по доставката - работно облекло с лого и по услугата - набиране на помощен персонал за обслужване на мърчъндайзинг. Съдът е приел, че спорният по делото въпрос е свързан с реалното извършване на доставката, респективно услугата, предвид недоказване, при условията на пълно доказване, както на произхода на стоките като наличност при доставчика, така и индивидуализацията на родовоопределените вещи, съответно прехвърлянето на правото на собственост върху тях, наличието на кадрова и материална обезпеченост. Съдът правилно е разпределил доказателствената тежест като е приел, че в тежест на ревизираното лице, претендиращо, че за него е възникнало субективното материално право на приспадане на данъчен кредит, е да установи предпоставките и условията за ползване на това право. Една от тези предпоставки е наличието на данъчно събитие, а именно прехвърляне на право на собственост върху фактурираните стоки, съответно извършването на услугата. Липсата на данъчно събитие означава и липса на доставка/услуга, в които случаи данъкът /ДДС/ се явява неправомерно начислен. Съгласно чл. 70, ал. 5 ЗДДС правото на приспадане на данъчен кредит не възниква при неправомерно начисляване на данъка. Обжалваното решение е мотивирано, постановено е при обсъждане на всички събрани доказателства, поотделно, при преценка на доказателствената им сила и стойност, както и съвкупно. Ценено и обсъдено е и заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза и допълнителното заключение към нея. След съвкупна преценка на събраните доказателства първоинстанционният съд е възприел извода на данъчните органи за нереалност на доставката и услугата и оттам за липса на предпоставка за възникване на право на приспадане на данъчен кредит. Така постановеното решение е правилно. Съдът е обсъдил събраните по делото доказателства и доводите на страните, въз основа на което е направил обосновани фактически и правни изводи, които се споделят от настоящата инстанция. Относно ЗДДС: Спорът е правен и е концентриран върху реалността на процесната доставка на стоки - работно облекло с лого: съответно по 250 бр. от манти, тениски, шапки, якета, обувки - от "Интерекспорт 09" ЕООД и услуги - набиране на помощен персонал за обслужване на мърчендайзинг - от "Маршал Инвест" ЕООД. По правило, за възникване на правото данъкът трябва да е начислен правомерно /арг. чл. 70, ал. 5 ЗДДС/, а систематичното тълкуване във връзка с разпоредбите на чл. 25, ал. 1 и чл. 68, ал. 1 от ЗДДС налага извод, че стоките и услугите следва да са получени реално. Съществуването на фактическите основания за издаване на ревизионния акт е установено със събраните по време на ревизията доказателства. В доказателствена тежест на "ПО СЪРВИЗ" ЕООД е да установи, че са налице законоустановените положителни предпоставки за признаване на данъчен кредит, в конкретния случай, че въпросните доставка и услуга са реални. Противно на доводите в касационната жалба, изискуемата реалност не е установена, доколкото правилното счетоводно отразяване на сделките, редовно водената счетоводна отчетност сами по себе си не установяват такава реалност. В разпоредбите на чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗДДС се съдържат дефинициите за облагаема доставка на стоки и услуги и според тях това е прехвърляне правото на собственост или друго вещно право, респ. всяко извършване на услуга. Следователно, когато се претендира посоченото материално право, на първо място, следва по безспорен начин да се докаже, че правото на собственост върху стоките, фигуриращи във фактурите е прехвърлено, съотв. услугите са реализирани. От административния съд са изложени ясни мотиви за липса на тези условия, при обстойно изследване на данните по делото, като не е преекспонирано значението на факта, че доставчиците не са открити по време на досъдебното и съдебното административно производство. Без да е необходимо да се приповтарят, се налага да се акцентира на липсата на доказателства: както за предходните, така и за преките доставчици, да имат наети лица по трудово правооотношение към момента на документиране на доставката, респективно услугата, към жалбоподателя, няма декларирани обекти и производствена база. Съдът правилно е посочил, че по делото не са представени доказателства за транспортиране и предаване на стоките, не е доказано, че доставчикът "Интерекспорт 09" ЕООД е бил собственик на фактурираните от него стоки. Правилно първоинстанционният съд е приел за недоказани и извършването на услугата - набиране на помощен персонал за обслужване на мърчендайзинг. Касационният съд споделя извода на административния съд, че при издаването на представените по делото фактури не са спазени изискванията на чл. 114, ал. 1, т. 9 от ЗДДС, а именно фактурите задължително да съдържат количеството и вида на стоката, вида на услугата, а са изготвени като бланкетни. За нито един от доставчиците не са ангажирани доказателства за това, че е разполагал със съответния кадрови, технически и технологичен ресурс за осъществяването на посочените доставка и услуга. Неоснователно е оплакването в касационната жалба, че обжалваното решение противоречи на практиката на СЕС, а обжалваният РА се явява постановен в директно противоречие с императивна правна норма на Общностното право. В практиката си ВАС многократно е подчертавал, че реалността на доставките/ услугите, по които се претендира данъчен кредит е първа предпоставка за наличието и упражняването на посоченото право. В решение по дело С-152/02 г. на СЕО също е посочено, че за да се признае право на приспадане на данъчен кредит е необходимо наличие на фактура за доставка и осъществяване на доставката по тази фактура. Издаването само на фактура и посочването на отделен ред в нея на данъка не е достатъчно, за да възникне за получателя правото на данъчен кредит. В тази връзка СЕС в т. 13 на Решението по Genius Holding С - 342/87 приема, че упражняването на правото на приспадане, предвидено в Шестата директива, не включва данъка, който се дължи само защото е вписан във фактура; упражняването на това право се ограничава само до действително дължимите данъци т. е. тези, отговарящи на облагаема сделка или платени, доколкото са дължими. В т. 17 на същото решение е посочено, че "ако всеки фактуриран данък можеше да се приспада, дори когато не отговаря на действително дължим данък, то данъчната измама би била по-лесна". След като касаторът претендира посоченото материално право, то доказателствата относно реалността на доставките на стоките, извършването на услугите, е логично да се притежават и от него, а не само от доставчика. Вярно е, че касаторът не може да отговаря за действията на своя доставчик относно неосчетоводяване на доставките, но икономическата логика предполага получателят претендиращ правото на приспадане на данъчен кредит, да се снабди с необходимите доказателства за реалното осъществяване на доставката/ услугата, тъй като посоченото материално право възниква само вследствие на такива, а не само въз основа на документално оформена в счетоводството доставка. Неоснователно и недоказано е твърдението на жалбоподателя, че дружествата - доставчици не са издирвани на адрес нито от данъчните органи, нито от вещото лице по делото, което от своя страна е съществено процесуално нарушение. Видно от представените по делото доказателства и двете дружества доставчици са търсени на посочените от тях данъчни адреси по два пъти през 7 дни, това е обективирано в протоколи за посещение на място. Съгласно чл. 50, ал. 1 ДОПК протоколът, съставен по установения ред и форма от орган по приходите или служител при изпълнение на правомощията му, е доказателство за извършените от и пред него действия и изявления и установените факти и обстоятелства. В конкретния случай протоколите са съставени по установения ред и форма от орган по приходите и не са оспорени в хода на производството от жалбоподателя. И за двете дружества доставчици са изготвени съобщения по чл. 32 от ДОПК, след което дружествата - доставчици са представили наличните им документи. В протокол от с. з. от 20.02.2013 г. вещото лице по делото е изложило, че не е правило проверка при доставчиците, тъй като нито един от тях не е открит на известните адреси. Уточнило е, че с помощта на жалбоподателя се е свързало с лице, представящо се за счетоводител на доставчиците, което е поело ангажимент да се опита да намери координати за връзка със същите. Вещото лице не е успяло да осъществи повторна връзка с това лице, тъй като същото не си е вдигало телефона. Впоследствие, въпреки предоставената възможност на жалбоподателя да направи други доказателствени искания, същият не е направил такива. Относно ЗКПО: Относно допълнително установения корпоративен данък, правилно са приложени нормите на чл. 26, т. 2, вр. чл. 16, ал. 1 ЗКПО. Според тях органът по приходите е длъжен да увеличи финансовия резултат при констатиране на документално необосновани разходи. В конкретния случай, видно от гореизложеното, не е установено реалното извършване на доставка на стоки - работно облекло с лого: съответно по 250 бр. от манти, тениски, шапки, якета, обувки - от "Интерекспорт 09" ЕООД и услуги - набиране на помощен персонал за обслужване на мърчендайзинг - от "Маршал Инвест" ЕООД. След като е така, то и издадените фактури не отразяват реално извършване на стопанската операция, поради което отразеното в тях не съставлява разходи за ревизираното дружество. Посоченият в РА размер на установения корпоративен данък - 7561,80 лева, е потвърден и от заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза. По отношение на КСО: Във връзка с установените задължения за осигурителни вноски в размер на 7,27 лева жалбоподателят не излага конкретни оплаквания и не е представил нито пред първоинстанционния съд, нито пред настоящата инстанция, опровергаващи констатациите на органите на приходите доказателства. Касационната инстанция намира за правилни изводите в обжалваното решение, че по делото няма данни, които да обосновават приложимостта на чл. 4, ал. 2 КСО, поради което и задълженията за осигурителни вноски правилно са начислени по ал. 1 на същия член. Решението е правилно, поради което касационната инстанция го оставя в сила. С оглед изхода на спора в касационното производство разноски не се дължат в полза на касатора. Такива не се дължат и в полза на ответника по касация, тъй като на основание приложимия текст на чл. 161, ал. 1, изр. последно ДОПК, на приходната администрация се присъжда юрисконсултско възнаграждение в размера до минималното възнаграждение за един адвокат, каквото възнаграждение вече е присъдено в първата инстанция. Водим от гореизложеното и в този смисъл, на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,