Решение № 4020 от 09.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2025/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на „В и К“ АД с ЕИК110549443 със седалище и адрес на управление в гр.Ловеч, подадена чрез пълномощника му адв.Ф.Филипов, против Решение №1347/20.08.2025 г. на Административен съд (АС) Ловеч, постановено по административно дело №533/2024 г., в частта му, с която е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) №262/15.10.2024 г., издаден от директора на Басейнова Дирекция "Дунавски район" (БД ДР) относно сумата от 29 173,10лв. –начислена лихва за забава за периода от 29.04.2021г. до 29.03.2023г., представляваща разлика над 35 218,62лв. до 64 391,72лв. и в частта за разноските, с която на дружеството не са присъдени разноски над 1 947,83лв. до претендирания размер от 4 950лв.. С доводи за наличието на касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК касаторът претендира отмяна оспореното решение в посочената част и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени АУПДВ в тази част. Неправилно съдът не приел тезата на дружеството, че с нарочно писмо от 13.04.2021г. административният орган, издал процесния АУПДВ, е потвърдил писмено, че е одобрил предложения от дружеството погасителен план за разсрочено плащане на 299 000лв. (част от установената с АУПДВ №170/26.06.2020г. и неплатена главница от 516 213, 88лв.), в резултат на което длъжникът дължи лихва само в размер на основния лихвен процент, на основание чл.183, ал.3 ДОПК. Без значение, при това, е наименованието на акта за разрешаване на исканото разсрочване, наличието на мотиви в него и изпълнение на законните изисквания за издаването му. В нарушение на принципа на правна сигурност административният орган оспорва собствения си позитивен за жалбоподателя акт за разсрочване на публично вземане. В открито съдебно заседание касационната жалба се поддържа от адв.Филипов. Претендира направените разноски. Ответникът по касационната жалба - директорът на БД ДР - гр. Плевен, чрез юрк.Стоилов, я оспорва като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор и в писмено становище. Иска да бъде оставено в сила решението на АС Ловеч. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в минимален размер. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд в състав на осмо отделение, след като обсъди допустимостта на касационната жалба и като прецени наведените в нея доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, а разгледана по същество жалбата е основателна поради следните съображения: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред АС Ловеч е АУПДВ, издаден от директора на БД ДР, с който на основание чл. 195б от Закона за водите (ЗВ) вр. чл.162, ал.2, т.3 и т.9 и чл.175, ал.1 ДОПК на „В и К“АД Ловеч е установено задължение за законна лихва за забава в размер на 83 321,08лв. за периода от 16.02.2020г. до пълното погасяване на главницата по АУПДВ №170/26.06.2020г. на директора на БД ДР на задължение за такси по Закона за водите за 2019г., платени окончателно на 29.03.2023г.. В жалбата си до АС, уточнена в откритото съдебно заседание на 13.05.2025г., дружеството поискало само частична отмяна на АУПДВ: за сумата 18 929,36лв., начислена лихва за периода от 16.02.2020г. до 26.06.2020г. и за сумата от 29 173, 10лв., начислена лихва за периода от 29.04.2021г. до 29.03.2023г. или общо за 48 102,46лв.. С решението си АС Ловеч е отменил АУПДВ №262, в частта на определения размер на дължимата законна лихва за забава за разликата от 18 929,36лв. над 64 391,72лв. до установените с акта 83 321,08лв., отхвърлил жалбата на дружеството против оспорения АУПДВ в останалата й част (за сумата 29 173,10лв., начислена лихва за периода от 29.04.2021г. до 29.03.2023г.) и присъдил разноски на страните съобразно уважената и отхвърлена част на жалбата. Решението в отменителната му част е оспорено в писмения отговор от 10.10.2025 г. на директора на БД ДР - гр. Плевен, чрез юрк. Стоилов., на касационната жалба на дружеството. Поискана е отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която АУПДВ е отменен в частта на определения размер на дължимата законна лихва за забава за разликата над 64 391, 72 лв. до установените с акта 83 321, 08 лв. С влязло в сила Определение №162 от 02.02.2026г. АС Ловеч е оставил без разглеждане втората касационна жалба и е прекратил производството по нея. Предвид изложеното, предмет на касационен контрол е първоинстанционното решение само в частта му, с която е отхвърлена жалбата на дружеството относно установеното с АУПДВ задължение за законна лихва в размер на 29 173, 10лв. за периода от 29.04.2021г. до 29.03.2023г. и в съответната част за разноските. За да постанови решението си в тази част, първоинстанционният съд е приел, че оспорването е допустимо, актът е издаден от компетентен орган съгласно чл. 195б, ал. 1 ЗВ в предвидената от закона писмена форма и при спазване на процесуалните правила. Мотивирал е заключение за частично съответствие на акта с приложимите материалноправни норми относно размера на установеното задължение за лихви, като е намалил този размер със сумата от 18 929,36лв. на 64 391,72лв.. Пред първоинстанционния съд не е било спорно, че с влязъл в сила АУПДВ №170 от 26.06.2020г. на „В и К“ АД са установени задължения за главница на дължими такси по Закона за водите за периода 01.01-31.12.2019г. в размер общо на 516 213, 88лв., и лихви в размер общо на 18 929, 36лв. за периода от 16.02.2020г. до 26.06.2020г. Не било спорно и това, че дружеството започнало да плаща главницата и на 29.03.2023г. тя била напълно погасена. В производството по издаване на акта и в съдебното производство по оспорването му пред АС дружеството е поддържало, че за периода от 29.04.2021г. до 29.03.2023г., поради одобрено разсрочване на неплатения остатък в размер на 299 000лв. от главницата от 516 213, 88лв., длъжникът дължи лихви в размер на основния лихвен процент, на основание чл.183, ал.3 ДОПК. С оспорения пред АС АУПДВ от 15.10.2024г. на дружеството било установено публично вземане за лихви върху същата главница за периода от 16.02.2020г. до 29.03.2023г. общо в размер на 83 321, 08лв. В първоинстанционното производство било прието без оспорване заключение на съдебно-счетоводна експертиза, която дала два варианта за размера на дължимата лихва за спорния период от 29.04.2021г. до 29.03.2023г.: въз основа на основния лихвен процент и размера на законната лихва. Вещото лице установило пълно погасяване на задължението за лихви, изчислени въз основа на основния лихвен процент. За да отхвърли жалбата на дружеството за сумата от 29 173, 10лв., първоинстанционният съд приел, че жалбоподателят не е доказал разсрочването на посочения неплатен остатък от главницата по АУПДВ №170 от 26.06.2020г. Съдът приел, че подписът на директора на БДДР с център Плевен след „одобрил“ върху предложения от дружеството погасителен план не бил достатъчен да се приеме, че е завършен фактическият състав по издаването на разрешение за разсрочване на задължението по реда на чл. 183 и следващи от ДОПК. При липса на административен акт - разрешение за разсрочване, дружеството не може да се ползва от многократно по-ниския основен лихвен процент. Този извод е изцяло необоснован. Съгласно чл. 183, ал. 1 от ДОПК, по искане на длъжника, подадено до компетентния орган, може да се разреши плащането на дължимите суми да се извърши изцяло, до определен краен срок (отсрочване) или да става на части (разсрочване) съгласно одобрен погасителен план. Компетентният орган в случая е посоченият в чл. 184, ал. 2 от ДОПК. Съгласно изречение първо на разпоредбата, „Извън случаите по ал. 1 разрешение за отсрочване или разсрочване се издава от ръководителя на съответната администрация, чийто орган е установил задължението – за задължения до 300 000 лв. и при условие, че разсрочване или отсрочване се иска до две години от датата на издаване на разрешението.“ В случая, този орган е директорът на БДДР Плевен, като ръководител на администрацията, чийто орган е установил задължението с АУПДВ № 170/26.06.2020 г. С писмо изх.№ ИД-2305/12.04.2021г. „В и К“АД поискало от директора на БДДР гр.Плевен разсрочване на остатъка от задължението за главница по АУПДВ № № 170/26.06.2020 г. в размер на 299 000лв. Към искането бил приложен погасителен план за разсрочено погасяване на задължението на 24 месечни вноски, считано от 30.04.2021г. до 31.03.2023г., изготвен и подписан от изпълнителния директор на дружеството. Върху погасителния план след текста „Одобрил“, бил поставен подпис на директора на БДДР гр.Плевен и печат на дирекцията. С писмо изх.№ КД-07-1847 от 13.04. 2021г. директорът на БДДР гр.Плевен уведомил дружеството, че погасителният план е одобрен. С писмото е изпратено копие на плана. Настоящият състав на касационната инстанция не споделя решаващите мотиви на административния съд, че одобряването на погасителния план не представлява административен акт на разсрочване на публичното вземане, част от предмета на АУПДВ № 170/26.06.2020 г. Според чл.21, ал.1 АПК, индивидуален административен акт е изричното волеизявление или изразеното с действие или бездействие волеизявление на административен орган или на друг овластен със закон за това орган или организация, лицата, осъществяващи публични функции, и организациите, предоставящи обществени услуги, с което се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на отделни граждани или организации, както и отказът да се издаде такъв акт. Одобрението на предложения погасителен план от компетентния по чл.184, ал.2 ДОПК административен орган представлява такова изрично волеизявление. Предложеният погасителен план за две годишно разсрочване на публичното задължение е най-съществената част от искането на дружеството за разсрочване и одобряването на плана, съобщено с нарочно писмо, без други обяснения, е създало у стопанския субект оправдани правни очаквания, че той е получил поискания административен акт, от който черпи права. Ако се приеме логиката на първоинстанционния съд, че одобряването на плана не представлява разрешение за разсрочване, защото в него няма мотиви, означава да се позволи на административния орган да черпи права от неизпълнение на задължението си за мотивиране на издадения от него акт. От друга страна, неправилно съдът е приел, че изискването за мотивиране на позитивния за искателя акт следва от разпоредбата на чл.185, ал.5 ДОПК. Действително, тази разпоредба задължава административния орган да мотивира отказа си за разсрочване, с оглед правото на защита при оспорване на неблагоприятен за искателя акт. Доколкото компетентният административен орган е одобрил предложения погасителен план и то в срока по чл.185, ал.4 ДОПК, не може да се приеме, че е налице мълчалив отказ по смисъла на чл.185, ал.6 ДОПК. След като по подаденото искане за разсрочване не е налице мълчалив отказ, нито изричен такъв, волеизявлението за одобряване на погасителния план представлява позитивен за дружеството административен акт, който не може да бъде оспорван от неговия издател, макар и инцидентно в процеса пооспорване на АУПДВ. Съобразно на създадените у дружеството правни очаквания, според заключението на вещото лице, на 15.05.2023г. (преди началото на производството по издаване на процесния АУПДВ), дружеството е погасило 213, 80лв. лихва в размер на основния лихвен процент, на основание чл.183, ал.3 ДОПК. Обратно на приетото от първоинстанционния съд, издаването на разрешение за разсрочване на публично вземане не представлява сложен фактически състав, една част от който е само одобряването на погасителния план. Такова заключение не се основава на тълкуването на разпоредбите на раздел първи на глава двадесет и втора от ДОПК. Както вече се каза, това одобряване е най-съществената част от искането за разсрочване, като е спазено и единственото законово условие за искането - разсрочването да е за две годишен период от разрешението. Съдебната практика, още преди приемането на АПК, отдавна и непротиворечиво е приемала, че за определянето на едно волеизявление на административен орган като административен акт не е определящ нито видът на документа, който го материализира (стига да е спазено изискването за писмена форма, когато такова съществува), нито наименованието на документа. Затова, в случая, неиздаването на нарочен документ, назован „Разрешение за разсрочване“, не обосновава направения от първоинстанционния съд извод, че обсъжданото публично задължение не е разсрочено. По тези съображения в противоречие с материалния закон е и направеният извод за размера на дължимата лихва. Първоинстанционното решение в обжалваната част, с която е отхвърлена жалбата против посочената част на АУПДВ подлежи на отмяна като постановено при необоснованост и в противоречие с материалния закон и тъй като спорът е изяснен от фактическа страна вместо него следва да се постанови решение по същество, с което АУПДВ бъде отменен в частта му, относно сумата от 29 173,10лв. – начислена лихва за забава за периода от 29.04.2021г. до 29.03.2023г., представляваща разлика над 35 218,62лв. до 64 391,72лв. Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта му, с която дружеството е осъдено да заплати 250 лв. разноски на насрещната страна и в тази част е влязло в сила. По искането за отмяна на първоинстанционното решение, в частта му, с която на дружеството не е присъден пълен размер на претендираното адвокатско възнаграждение за първата инстанция не се дължи произнасяне, доколкото такава част решението няма, но претенцията за разноски за адвокатски хонорар пред първата инстанция, в зависимост от материален интерес в размер на 29 173,10лв. следва да бъде уважена при присъждане на разноските за касационната инстанция.. Разноски за касационната инстанция: При този изход на процеса на касатора се дължат разноски в размер на 1 602,13 евро за касационната инстанция, съгласно представения списък. Към тях следва да се прибавят 1 525,18 евро разноски за адвокатски хонорар пред първоинстанционния съд, върху материалния интерес от 29 173,10лв., предмет на касационното решение по съществото на спора. Общо на касатора се дължат 3 127,31 евро разноски. Водим от горното и на основание чл.222, ал.1 АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение