Решение № 7 от 25.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2379/2020 г.

Решение № 7 от 25.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2379/2020 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Илияна Папазова Производството е с правно основание чл. 290 от ГПК. Касационно обжалване е допуснато с определение № 756 от 10.11.2020 г. по касационната жалба на К. И. И. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Я. против въззивно решение № 125 от 10.04.2020 г. по в. гр. д. № 15/2020 г. на Окръжен съд София, с което е потвърдено решение № 297 от 2.12.2019 г. по гр. д. № 1466/2018 г. на Районен съд Ботевград като е осъдена Прокуратурата на РБ да заплати на К. И. И., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 10 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение по н. о. х. д. № 127/2017 г. по описа на СОС, ведно със законната лихва, считано от 9.05.2018 г. и е отхвърлен иска в останалата му част като неоснователен. Присъдени са разноски. Искането на касатора, потвърдено в съдебно заседание, е за отмяна на постановения въззивен акт в частта, с която искът е отхвърлен до претендирания размер и решаване на въпроса с присъждане на сумата от 24 000 лв. Счита постановения акт да неправилен и необоснован в посочената част, като твърди, че при определяне на размера на обезщетението не са отчетени съществени релевантни обстоятелства. Претендира направените разноски и представя подробни писмени бележки. Изразеното в съдебно заседание, становище на представителя на Върховна касационна прокуратура е за неоснователност на подадената касационна жалба. Счита, че определеният размер на обезщетение е съобразен с принципа за справедливост. Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след като обсъди изразените становища и ангажираните по делото доказателства, намира за установено следното: С присъда № 43 от 6.12.2017 г. по н. о. х. д. № 127/2017 г. на СОС, влязла в сила на 9.05.2018 г., ищецът К. И. И., ученик по това време в 10 клас, е признат за невиновен и оправдан на основание чл. 304 НПК, по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 199, ал. 1, пр. 2, вр. с чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 2, т. 2 НК за това, че на 12.11.2015 г., в [населено място], на [улица], като непълнолетен, но можещ да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, в съучастие с други две лица, също непълнолетни, е отнел чужди движими вещи, всички на обща стойност 311 лв., от владението на И. И. Х., с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това сила –нанасяне на удари с юмруци в областта на главата и тялото, като грабежът е придружен с причиняване на средна телесна повреда на И. Х., изразяваща се в счупване на горни централни резци, представляващо по своята медико-биологична характеристика избиване на зъби, довело до трайно затруднение в дъвченето и говоренето за срок по-голям от 30 дни. Производството е продължило около две години и половина– от 13.11.2015 г., когато ищецът е бил привлечен като обвиняем по ДП до 9.05.2018 г., когато е влязла в сила оправдателната му присъда. Бил е обвинен в извършване за тежко, по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление /по чл. 199, ал. 1 НК/, за което се предвижда наказание лишаване от свобода за срок от пет до петнадесет години. След влизане в сила на присъдата е направено искане от главния прокурор за възобновяване на производството, което е оставено без уважение с решение № 22 от 8.02.2019 г. по к. д. № 1121/2018 г. на ВКС. Видно от издадено удостоверение № 78 от 17.11.2018 г. от директора на ПГТМ "Х. Б. " [населено място], към момента на започване на наказателното производство К. И., през учебната 2015/2016 г., е бил ученик в 10 клас в посочената гимназия, дневна форма на обучение, специалност "Автотранспортна техника". През учебната 2016/2017 г., със заповед № РД 11-115 от 14.03.2017 г., е променена формата му на обучение от дневна в самостоятелна. До настоящия момент той не е завършил 11 клас, като има да полага 14 изпити за определяне на годишна оценка. През учебната 2018/2019 г. продължава да бъде ученик в самостоятелна форма на обучение в 11 клас. Осъждан е по н. о. х. д. № 791/2014 г., приключило със споразумение от 15.04.2015 г. на РС Ботевград за грабеж /деяние по чл. 198, ал. 1, пр. 1 НК/. Независимо, че е бил непълнолетен, мерките за неотклонение, които са му били наложени в хода на производството са: "задържане под стража" за период от шест месеца: от 24.11.2015 г. до 27.05.2016 г., която е изтърпял в Ареста и от 27.11.2017 г. до 6.12.2017 г. в Затвора гр. София], "домашен арест" от 14.11.2015 г. до 16.11.2015 г. и "Надзор на ИДПС" от 27.05.2016 г. С ангажирани по делото гласни доказателства /показания на бащата на ищеца, които съдебният състав изцяло кредитира/ е установено, че воденото наказателното производство и по-специално задържането му под стража /ведно с приравнения му домашен арест/, което е продължило около седем месеца и половина, се е отразило изключително негативно на И.. Веднага след задържането му в [населено място] е бил откаран в [населено място]. Родителите, които са го посещавали всяка седмица, са виждали, че той е "притеснен и много уплашен". Имало е случай, при който са отишли на свиждане, но не са осъществили контакт, защото им е казано, че е болен. Впоследствие разбрали, че е бил бит. Според свидетеля, другите арестанти са го унижавали непрекъснато като са го карали "да пере, да чисти, изнасилвали са го, бесели са го". След като е бил освободен и се е прибрал вкъщи – се е затворил и в продължение на три месеца е отказвал да излиза. Дълго време не е искал да разговаря с никой, включително и с родителите си, на който доста по-късно е разказал за преживяното в Ареста. Наложила се е консултация с психиатър. Била му е назначена терапия. Посещавали са доктори във Враца и в Ботевград. Родителите са се страхували да не се самоубие, поради което не са го оставяли сам. Бащата заявява, че преди започване на наказателно производство, К. е бил "весел, радостен, имал е приятели", а след това – без желание за живот. Опитал се е да продължи образованието си, но в училище го отбягвали и за наричали "затворник" и "престъпник", което станало причина да спре да посещава учебното заведение. Когато "подновили делото", той отново се притеснил. Промяна настъпила и в отношението на близките и познатите не само към К., но и към цялото семейство – започнали да ги избягват. При тези данни, въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетение е от 10 000 лв., като е посочил, че съобразява следните обстоятелства: причиненият психологически стрес, изразяващ се в нервно напрежение, страх, отчужденост и срам от близки и приятели, претърпените болки и страдания, свързани с ограничената лична свобода по време на мярката за неотклонение "задържане под стража", наложена му в продължение на 7 месеца, факта, че е бил обвинение за деяние, за което се предвижда наказание "лишаване от свобода" за срок от 5 до 15 г., възрастта му от 16 години, продължителността на наказателното преследване, което е около две години и половина. Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпрос относно значението на възрастта на незаконно задържания обвиняем, като релевантен фактор при преценката на размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди. По същия -настоящият съдебен състав намира следното: Възрастта, като период от живота, се свързва с различни етапи, през които преминава човек в процеса на своето съзряване. В правото тя винаги се е считала за релевантно обстоятелство досежно обема права и задължения, които могат да се притежават и упражняват от физическите лица. Възрастта е разграничителен критерии в развитието на дееспособността, въз основа на който лицата се определят като малолетни, непълнолетни и пълнолетни. Законодателят е приел, че е целесъобразно да установи един междинен период /непълнолетието/, през който на лицата да се предостави време за придобиване на опит, за да се осигури възможност за плавно пристъпване към самостоятелно участие в обществения живот. Съобразно това, за съда /а и за всички правозащитни органи/ съществува задължение особено внимателно и задълбочено да преценяват обстоятелствата по делото, когато страна в процеса е непълнолетно лице. Конкретно, в наказателното право /в НК и НПК/ се съдържат специални разпоредби за непълнолетни, като за тях е предвиден специален наказателно-правен режим. Съгласно чл. 386, ал. 2 НПК – спрямо непълнолетни мярката за неотклонение "задържане под стража" се взема в изключителни случаи, а съгласно ал. 4 - в случаите на задържане, непълнолетните се настаняват в подходящи помещения отделно от пълнолетните, като незабавно се съобщава на техните родители или попечители и на директора на учебното заведение, когато задържаният е ученик. В т. 4 от Постановление № 6 от 30.10.1975 г., изм. с Постановление № 7 от 6.07.1978 г.изрично е посочено, че когато обвиняем е непълнолетно лице "важно значение" има "бързината на разглеждане на делата", като е посочено, че е "необходимо съдилищата да вземат мерки" за това. Съгласно т. 9 от същото Постановление - основната цел при налагане на наказанията е да се съдейства за "правилното възпитание" на непълнолетните. Имайки пред вид това, настоящият съдебен състав приема, че когато незаконно задържаният обвиняем е бил непълнолетен, възрастта е релевантен фактор, който следва да се съобразява при преценката на размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди. Следва да се отчитат и следните обстоятелства. В случаите, свързани с търсене на наказателна отговорност на непълнолетен – възрастта се третира като самостоятелно смекчаващо обстоятелство, като се отчитат различията във възможностите за оценка на конкретния непълнолетен извършител, а при престъпления, за които не може да се приложи освобождаване от наказателна отговорност поради повишената им обществена опасност, увлечението и лекомислието са самостоятелни смекчаващи обстоятелства, като задължително се съобразяват и психичните особености на конкретния извършител. Във всички случаи следва да се отчита и спецификата на непълнолетната възраст пред вид настъпващите изменения в организма през пубертета, както и факта, че непълнолетните носят наказателна отговорност само ако лицето е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си, което във всеки случай изисква изследване на индивидуалното им психофизично развитие. Имайки пред вид така даденият отговор на поставения въпрос и като счита, че въззивният съд само формално /без аргументи/ е посочил възрастта сред релевантните обстоятелства, настоящият съдебен състав намира постановеният въззивен акт за неправилен в частта досежно определения размер на обезщетение. В конкретния случай, с гласни доказателства е установено, че воденото наказателно производство се е отразило изключително тежко на обвиненото лице, което и към момента на деянието, в извършването на което е обвинен /12.11.2015 г. /, и към започване на наказателното производство /13.11.2015 г. /, и към задържането си в Ареста на 24.11.2015 г. е бил непълнолетен. /Пълнолетен е от 21.05.2017 г. / В случая следва да бъде отчетено, че на 16-годишна възраст, той е бил задържан, отведен сам в друг град, затворен, като по делото не е установено спазване на изискването при изпълнение на наложената му мярка за неотклонение "задържане под стража" да е настанен в подходящо помещение, отделно от пълнолетните. Напротив, ангажираните гласни доказателства сочат, че той е бил в помещение с други пълнолетни лица, което следва да се съобрази като допълнително неблагоприятно обстоятелство. Неправомерно /пред вид постановяването на оправдателна присъда/ е било задържането на непълнолетното лице, при това в продължение на повече от седем месеца, като задържането, видно от издаденото удостоверение № 12036 от 4.12.2018 г. от МП ГД"ИН", е било както в Арестите на територията на ОС "ИН" София, така и в Затвора [населено място]. Касае се за задържане, което по човешка презумция, е ясно че причинява отрицателни последици на неукрепналата психика на непълнолетното лице. В случая, установените неимуществени вреди са над обичайните. Този извод следва от показанията на свидетеля във връзка с поведението на пострадалия след освобождаването му, установяващи отказ от какъвто и да е социален живот за период от три месеца, необходимост от консултация с психиатър, терапия, настъпилата негативна промяна в начина му на живот. Освен тези обстоятелство, въззивният съд не е съобразил и наличието на връзка между воденото наказателно производство и невъзможността на И. да завърши училище. Към момента на повдигане на обвинението той е бил ученик в 10 клас, като няма данни той да не е посещавал училище или да е имал проблеми с обучението си. Именно, заради задържането му, той е преминал от дневна форма на обучение на самостоятелна /и на практика е пропуснал учебната 2016-2017 г. /, като с гласни доказателства е установено, че след освобождаването му, е направил опит да се върне и да продължи обучението си. Опитът е бил неуспешен. Трябвало е да отиде в клас с непознати съученици, които - с оглед свидетелските показания - са го отбягвали и наричали "затворник" и "престъпник", като така установената враждебна среда, в която е попаднал, има връзка с воденото производство. Конкретно установените по делото причинени неимуществени вреди на пострадалия, свързани с неговата възраст, сочат на една по-висока степен на изживян емоционален стрес, страх от осъждане /включително и за един последващ период, след влизане в сила на оправдателната присъда, пред вид направеното искане за възобновяване на приключилото наказателно производство/, неблагоприятно въздействие върху цялостното поведение на пострадалия, начина му на живот, както и отражението върху отношението на близките и приятелите към него, изпитаните страдания във връзка с оказаното психологическо отражение, въпреки сравнително неголямата продължителност на производството /около две години и половина/ и съдебното минало на И., главно пред вид тежките наложени мерки за неотклонение, мотивират настоящият съдебен състав да приеме, че справедливият размер на дължимото обезщетение в случая следва да е 16 000 лв. В останалата част искът е неоснователен. Пред вид изхода на делото, направеното искане с представен списък и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на касатора следва да се присъдят установените като реално направени разноски по делото, съразмерно с уважената част от иска. При заплатените разноски са 30 лв. държавна такса и адвокатско възнаграждение от 4 250 лв. /съгласно представени три договора за правна помощ и съдействие, съответно за 1 500 лв., 1 500 лв. и 1 250 лв., във всеки един от които е посочено, че сумата е заплатена в брой/, следва да се присъди сумата от 2 853 лв. /защото предявения иск за 24 000 лв. е уважен до 16 000 лв. / Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение