Решение № 10291 от 3.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 15067/2018 г.

Решение № 10291 от 3.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 15067/2018 г., VI о., докладчик съдията Юлия Тодорова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт – Пловдив против Решение № 2058/17.10.2018 г., постановено по адм. дело № 1751/2018 г. по описа на Административен съд Пловдив. По подробно изложени съображения за наличие на касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК, жалбоподателят моли за отмяна на съдебното решение и отхвърляне на жалбата на Й. Младенов против Решение № 2153 – 15 – 110/22.05.2018 г. на директора на ТП на НОИ – Пловдив и потвърденото с него Разпореждане № 151 – 00 – 9906 – 3/28.03.2018 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пловдив. Ответникът – Й. Младенов чрез упълномощен процесуален представител адв. Г. Баев от Адвокатска колегия гр. Пловдив, оспорва подадената жалба и моли да се остави без уважение като неоснователна. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, шесто отделение, като взе предвид доказателствата по делото и доводите в касационната жалба и при извършена служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК относно допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна по чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Пред Административен съд Пловдив е обжалвано Решение № 2153 – 15 – 110/22.05.2018 г. на директора на ТП на НОИ - Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на Й. Младенов против Разпореждане № 151 – 00 – 9906 – 3/28.03.2018 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив, с което му е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица. Разпореждането е издадено на осн. чл. 54ж, ал. 1 от Кодекса за социалното осигуряване (КСО) във вр. с чл. 11, § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 година на Европейския парламент и Съвета за координация на системите за социална сигурност (само Регламента). С Решение № 2058/17.10.2018 г., постановено по адм. дело № 1751/2018 г. по описа на Административен съд Пловдив административните актове са отменени и преписката е изпратена на органа за ново произнасяне. За да достигне до извод за незаконосъобразност на административния акт, съдът е приел за установени от фактическа страна, следните обстоятелства: Със заявление вх. № 151 – 00 – 9906/17.11.2017 г. Й. Младенов е сезирал българските компетентни институции с искане за отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ), като е посочил, че последната му заетост е във Великобритания и същата е прекратена считано от 02.09.2017 година. Към молбата е приложен издаден от Великобритания преносим документ U1, в който са удостоверени осигурителните периоди, доходи и причина за прекратяване на осигурителното правоотношение с държавата – членка на Европейския съюз. Прилага се и декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламента, като в нея е вписано, че последният му период на заетост е във Великобритания от 17.12.2013 г. до 01.09.2017 година. За този период съпругата на Йорданов също е живяла там. Посочва, че нямат деца, преобладаващата част от роднините им са в България, както и че възнамерява да се установи в България. Заявлението му е било разгледано и съответно отхвърлено от административния орган, който позовавайки се на текстовете на чл. 61 – чл. 65 от Регламента и чл. 54а и сл. КСО е приел, че за жалбоподателя не е доказано, че е пребивавал на територията на България. Пребиваването на Йорданов във Великобритания за периода 17.12.2013 г. - 01.09.2017 г. е удостоверено с официален документ от тази държава – членка на ЕС. Това е бил и периодът на последната му трудова заетост, за който период ръководителят на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пловдив е формирал съображения, че лицето не е имало пряка връзка с България и в този смисъл не в България се е намирал центърът на жизнените му интереси по смисъла на европейските регламенти. На това основание е прието, че на Йорданов следва да се откаже отпускане на парично обезщетение за безработица, защото съобразно чл. 11, § 3, б. "а" от Регламента спрямо него следва да се приложи законодателството на Великобритания. При проверка законосъобразността на атакувания административен акт първоинстанционният съд обосновано приема, че същият е издаден при липса на отменителните основания по чл. 146, т. 1, т. 2 и т. 3 АПК, но проверяваното решение на директора на ТП на НОИ – Пловдив не съответства на материалния закон. Спорният по делото момент е свързан с това коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като последният период на трудова заетост е бил в държава – членка, различна от държавата - членка, която е сезирана със заявлението за ПОБ. С Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета се установи процедурата по прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004. В чл. 1, б. "у" от последния Регламент е въведено общото понятие "периоди на осигуряване", с което се обозначава периодът от време, който има значение на предпоставка за придобиване на осигурителни права и за определяне на техния характер съгласно националното право. От своя страна чл. 61 от Регламента предвижда самостоятелни правила за натрупване на осигурителни периоди, поставени като условие за получаване на обезщетения за безработица. Съобразно чл. 54а, ал. 1 КСО (редакцията на КСО към датата на подаване на заявлението - 17.11.2017 година), право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 9 месеца през последните 15 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта, не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168. Безработицата, представлява предвиден от чл. 2, ал. 1 КСО задължителен осигурителен риск, който при настъпването причинява невъзможност за осигуреното лице да се издържа от доходи от полагане на труд. Доколкото последната трудова заетост на лицето е била във Великобритания, относимите правни норми във връзка с координация на системите за социална сигурност между Великобритания и България са в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на схемите за социална сигурност (ОВ L 166, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 82 и поправка в ОВ L ЗЗ, 2008 г., стр. 12). Заявлението за отпускане на ПОБ е подадено на 17.11.2017 г., поради което за установяване основателността на претендираното от Й. Младенов право, приложение намира именно така цитирания Регламент. В чл. 2 от него се сочи, че се прилага към граждани на държава - членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава - членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави - членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. Република България е част от ЕС и съответно е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му са приложими към всички законодателства (по см. на чл. 1, параграф "л") относно обезщетение за безработица (ПОБ), доколкото Младенов е посочил, че последната му заетост е във Великобритания и същата е прекратена считано от 02.09.2017 година. Правилно съдът е формирал извод, че механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата - членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Спорът в случая е свързан с тълкуването и прилагането на термина "пребиваване". Разпоредбата на чл. 1, § 3, б. "й" от Регламента сочи, че това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Също така в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2004 за установяване на процедурата но прилагане на Регламент – 883/2004 са разписани елементите, които подлежат на преценка от органа при определяне на мястото на пребиваване на лицата. Съдът следва да осъществи контрол за законосъобразност на акта на административния орган, с оглед на обективната действителност и фактите, които са свързани с обичайното пребиваване на лицето, както и елементите, свързани с личното положение на лицето. Според текста разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламент № 987/2009 решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е неговото намерение. То се свързва с центъра на интереси те му (чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2009) и въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти. В чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2009 е въведено само примерно изброяване, което не е изчерпателно и зависи от конкретните фактически установявания, свързани с определяне на действителното място на пребиваване на лицето. Настоящият съдебен състав споделя решаващите мотиви на първоинстанционния съд относно обичайното пребиваване на жалбоподателя. В периода на заетост във Великобритания оспорващият действително не е бил на територията на Република България, съответно е пребивавал във Великобритания, но това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение, респ. не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за "обичайно пребиваване". Първоинстанционният съд е изложил подробни съображения свързани с прекратяване на заетостта във Великобритания, с това, че лицето манифестира поведение и не продължава да живее там след прекратяване на заетостта. Подложени на вярна преценка са именно относимите факти свързани с пребиваването на лицето в Обединеното кралство, поради което въз основа на нея съдът извежда обоснован извод, че престоя му за времето на трудовата заетост има временен характер (член 1, букви "й" и "к" от Регламент (ЕО) № 883/2004). Във връзка с намерението на лицето да пребивава на територията на България административният съд е изтъкнал мотивирани доводи, съобразно критериите по чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Жалбоподателят е пребивавал много по - дълго време в България, вкл. и в трудоспособна възраст, отколкото във Великобритания, както и неговата съпруга, съответно преобладаващата част от роднините му също са в България, съгласно подадената декларация. Жалбоподателят не притежава собствено жилище, но има такова в България, в което живее и го ремонтира. Ето защо в случая лицето попада в обхвата на приложното поле на чл. 65, ал. 5 във вр. с чл. 2 от Регламента. След като е доказано, че е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната – държава членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, съответно има подадена декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент ЕО № 883/2004 г., заявлението за отпускане на обезщетение следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава членка на ЕС. Претендираното ПОБ от Й. Младенов следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това (Така и Решение № 2695/22.02.2019 г. по адм. дело № 3077/2018 г. по описа на ВАС, 6 отделение). Като е приел, че при издаването на оспорените административни актове са допуснати нарушения на материалния закон и поради това ги е отменил, Административен съд Пловдив е постановил правилно и обосновано решение. Не се установяват касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което решението следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора на ответника по касация се присъждат своевременно поисканите, сторени и доказани разноски, които в случая са за адвокатско възнаграждение за един адвокат по делото. Сумата се определя на 720 лева съобразно представен договор за правна защита и съдействие и банково бордеро за извършено плащане. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение