Решение № 18 от 17.09.2018 г. на ВКС по гр. д. № 60304/2016 г.

Решение № 18 от 17.09.2018 г. на ВКС по гр. д. № 60304/2016 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Димитър Димитров Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3494/26.05.2016 година, подадена от [фирма] [населено място] и касационна жалба с вх. № 3920/13.06.2016 година, подадена от М. Е. Д., двете насочени срещу решение № 89/11.04.2016 година на Апелативен съд Варна, търговско отделение, постановено по т. д. № 65/2016 година. С подадената от [фирма] [населено място] касационна жалба с вх. № 3494/26.05.2016 година въззивното решение се обжалва в частта му, с която [фирма] [населено място], на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.); и 86, ал. 1 от ЗЗД, е осъдено да заплати на М. Е. Д. сумата от 40 000. 00 лева представляваща обезщетение за претърпени от него, вследствие на настъпило на 18.09.2009 година пътнотранспортно произшествие, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 16.09.2011 година до окончателното плащане, както и сумата от 3048. 53 лева, представляваща обезщетение за претърпени, вследствие на същото пътнотранспортно произшествие имуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на исковата молба 17.09.2014 година до окончателното заплащане на сумата. Излагат се доводи за това, че в тази му част обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Направено е искане решението на Апелативен съд Варна да бъде отменено в обжалваната част и да се постанови друго, с което предявените срещу [фирма] [населено място] искове с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.); и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да бъдат отхвърлени. С подадената от М. Е. Д. касационна жалба с вх. № 3920/13.06.2016 година решение № 89/11.04.2016 година на Апелативен съд Варна, търговско отделение, постановено по т. д. № 65/2016 година. а се обжалва в частта му, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма] [населено място] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.); за сумата от 10 000. 00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 40 000. 00 лева и претендираното такова от 50 000. 00 лева), представляваща обезщетение за претърпени от него, вследствие на настъпило на 18.09.2009 година пътнотранспортно произшествие, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 16.09.2011 година до окончателното плащане. В касационната жалба са изложени доводи за това, че решението на Апелативен съд Варна е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които нарушения от своя страна са довели и до необосноваността му. Прави се искане въззивното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявеният срещу [фирма] [населено място] с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.); да бъде уважен за сумата от още 10 000. 00 лева. Страните не са подали отговори на касационните жалби на другата страна и не са изразявали становище по допустимостта и основателността им. Ответницата по предявения от М. Е. Д. евентуален иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД, а именно Й. Ж. Г. не е подала отговор на касационните жалби като не е изразила становище по допустимостта и основателността им. [фирма] [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 20.04.2016 година, а касационната му жалба е с вх. № 7464/25.05.2016 година, като е подадена по пощата на 19.05.2016 година. Поради това и с оглед на разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. М. Е. Д. е бил уведомен за обжалваното решение на 10.05.2016 година, а касационната му жалба е с вх. № 3920/13.06.2016 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. С постановеното по делото определение № 899/23.08.2017 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правните въпроси за това как следа да се намали застрахователното обезщетение в хипотезата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и следва ли да се направи комплексна преценка като се вземе предвид как действието на увредения се отнася към увреждането и каква е степента, в която то обективна допринася за настъпването на вредата и при доказан съществен и преобладаващ принос на пострадалия за причиняване на противоправния резултат, следва ли обезщетението да бъде намалено в такава степен, че в негова тежест да останат по-голям процент от неблагоприятните последици; за това дали ответникът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване приноса на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат, а не този принос да се отчита от съда въз основа на предположения и за това какви са критериите за определяне на размера на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увредените лица. По тези въпроси съставът на Четвърто отделение на ВКС приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. От тълкуването на тази разпоредба следва, че съпричиняването никога не проявява действие самостоятелно, а само заедно с извършено непозволено увреждане. В този случай вредите на пострадалия не са причинени само от действия или бездействия на деликвента, а и от действия или бездействия на увреденото лице. При това обаче причинената вреда трябва да бъде неделима, т. е. да не може да бъде определено дали се дължи единствено на действията или бездействията на деликвента или на тези на увреденото лице. В този случай причинността на поведението на увредения няма самостоятелно съществуване и е обусловена от наличието на причинна връзка между действието или бездействието на деликвента и вредата. При това не е задължително действията на деликвента и на пострадалия да се намират в причинна връзка едно с друго, а могат да се проявяват и самостоятелно, но задължително следва да доведат до настъпването на една обща и неделима вреда. В случаите на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е възможно деянието на деликвента да е обусловило това на увредения и обратно, като го е предхождало и е било условие за неговата реализация. Във всички случаи действията на деликвента и на увредения, които са довели до настъпването на общата и неделима вреда трябва да са реализирани преди или едновременно с непозволеното увреждане, но не и след това. За наличието на съпричиняване не се изисква противоправност и вина на увреденото лице, което е допринесло за настъпването на общата вреда. Както е посочено в т. 7 от ППВС № 17/1963 година от значение за прилагането на съпричиняването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и вината на пострадалия. Намаляването на обезщетението по реда на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не представлява санкция за неправомерно поведение на увреденото лице или за неизпълнение на негово задължение. Съпричиняването е факт от действителността с настъпването, на който правото свързва определение неблагоприятни за увреденото лице правни последици изразяващи се в намаляването на обезщетението за всички вреди, настъпили вследствие на непозволеното увреждане. Законът възлага на увреденото лице да търпи неблагоприятните последици от допуснатото от него съпричиняване на вредоносния резултат, но не определя изрично начина, по който следва да бъде извършено намаляването на обезщетението. Като критерий в тази насока може да бъде използвана степента на съпричиняването, при която се взема предвид степента на каузалност на поведението на двете страни и съотношението между тях. Този критерий отчита наличието на състави на непозволеното увреждане, при които не се изисква виновно поведение на деликвента, като е приложим в случаите когато съпричиняването е допуснато от малолетни, непълнолетни и лица, които не могат да разбират свойството и значението на постъпките си. Освен този критерий за намаляване на обезщетението като такъв се използва и степента на вината, при който водещи са тежестта на вината на едната или на двете страни в деликтното правоотношение. В този случай, ако вина за настъпване на общия вредоносен резултат имат и двете страни в правоотношението, то се преценява коя от тях по-голяма от другата, а ако се приеме, че двете вини са равнозначни, обезщетението се намалява поравно. Този критерий обаче сам по себе ни е неприложим в случаите, когато се касае за състави на непозволеното увреждане, които не изискват виновно поведение от страна на деликвента, а и както се посочи по-горе, поначало вината на увреденото лице е без значение за настъпването на фактическия състав на съпричиняването, като намаляването на обезщетението не представлява санкция за неправомерно поведение на увредения. Освен тези два критерии, като критерий за намаляване на обезщетението се използва справедливостта, при която съдът по свое усмотрение, след преценка на всички факти, определя размера на съпричиняването. Всеки един от тези критерии сам по себе си не може да послужи за намаляване на размера на дължимото обезщетение, поради което следва същите да бъдат прилагани съвместно един с друг при отчитане на всички обстоятелства, имащи значение за настъпването на непозволеното увреждане и степента на вредоносния резултат. Преценката за намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на деликвента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, но също така ако е налице субективен елемент трябва да бъдат взети предвид тежестта на извършеното правонарушение, ако действието на увредения е противоправно, както и степента на неговата вина. Самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. Затова е допустимо, ако след извършването на преценката на всички факти и обстоятелства по делото от значение за определяне на съпричиняването, се достигне до извод, че приносът на увреденото лице в общия вредоносен резултат е по-голям от този на деликвента, обезщетението да бъде намалено с повече от половината. Във всички случаи намаляването на обезщетението следва да отчита реалния принос на увреденото лице в настъпването на вредоносния резултат, който в някой случай може да бъде по-голям от този на деликвента. Съпричиняването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД възлага на увреденото лице задължението да търпи негативните последици от него, изразяващи се в намаляване на обезщетението. Същото обаче не поражда субективни права за деликвента и не може да бъде релевирано от него чрез самостоятелен иск или чрез предявяване на насрещен такъв в случаите на предявен иск за обезщетение за вредите от непозволеното увреждане. Касае се за право, което може да бъде предявено само по пътя на възражението, като с оглед на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК съдът не е задължен да извършва служебна проверка за наличието на съпричиняване, което следва и от самата разпоредба на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, където е посочено, че обезщетението може да бъде намалено, а не че се намалява задължително. С оглед на това, за да бъде въведено в предмета на производството, това възражение следва да бъде заявено от ответника в срока за отговор на исковата молба. Доказването на това възражение би довело до намаляване на обема на отговорността на ответника по предявения иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане, поради което по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК същият носи доказателствената тежест за установяване на факта на съпричиняването. В случая не се касае до насрещно доказване, което може да бъде и непълно, а ответникът следва да установи наличието на съпричиняването при условията на главно и пълно доказване, като изводите за наличието му не могат да почиват на предположения или на обсъждането само на отделни факти и обстоятелства или пък само на част от събраните в производството доказателства. Тези изводи могат да бъдат направени само след съвкупната преценка на всички установени по делото факти и обстоятелства, които са от значение за наличието или не на съпричиняване, както и на събраните във връзка с тях доказателства. С оглед на така дадения отговора на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Апелативен съд Варна е частично неправилно по следните съображения: При постановяване на решението си въззивният съд е приел, че основния спорен въпрос е за това дали между [фирма] [населено място] и деликвента Й. Ж. Г. съществува действително правоотношение по договор за застраховка за риска "гражданска отговорност" на автомобилистите. Съдът е приел, че по силата на разпоредбата на чл. 261 от КЗ (отм.); , наличието на застрахователен договор за задължителна застраховка "гражданска отговорност" на автомобилистите се удостоверява със застрахователна полица и знак, който се издава от Гаранционния фонд [населено място]. Застрахователната полица била бланка под отчет с поредна номерация, която се отпечатвала по реда, установен от МС за отпечатване на ценни книжа. От договора за застраховка "гражданска отговорност", обективиран в застрахователна полица № [ЕГН]/28.07.2009 година, се установявало, че [фирма] [населено място], действащо чрез [фирма] [населено място], се е задължило да обезпечава гражданската отговорност на автомобилистите по смисъла на § 1, т. 35 от ДРКЗ (отм.); собственика, ползвателя, държателя или водача на лек автомобил марка "Х. ", м. "**-*", с рег. [рег. номер на МПС], с уговорено застрахователно покритие за периода от 12.08.2009 година до 11.08.2010 година. Уговорената застрахователна премия била в размер на 287. 00 лева, платима на една вноска с падеж 28.07.2009 година. Към полицата е бил издаден и стикер N GO-14941937. По силата на чл. 187 от КЗ (отм.); , застрахователният договор влизал в сила след плащането на цялата дължима премия или на първата вноска от нея при разсрочено плащане, освен ако със закон или в договора е предвидено друго. Затова, ако не било уговорено друго, заплащането на дължимата премия представлявало част от фактическия състав, при чието настъпване се пораждало правното действие на този договор за застраховка "гражданска отговорност". С оглед диспозитивния характер на разпоредбата на чл. 187 от КЗ (отм.); , страните могли свободно да изменят правилото за поведение, установено в нейната диспозиция, а именно да уговорят друг момент за влизане в сила на договора. В този смисъл била и изричната уговорка в процесния застрахователен договор, като страните по него се били съгласили, че правното действие на договора се поражда не при сключване на договора, а в един по късен момент, а именно 12.08.2009 година. В случай че страните били имали намерение да приложат диспозитивната разпоредба на чл. 187 от ГПК, нямало да уговорят, че застрахователят ще обезпечава деликтната отговорност на водача от момент различен от датата, на която договорът е бил сключен. С постигането на съгласие по съществена клауза от договора, касаеща периода на застрахователното покритие, страните били изменили диспозицията на чл. 187 от КЗ, предписваща, че договорът влиза в сила едва след заплащане на застрахователната премия. По аргумент за противното от текста на чл. 261, ал. 1 от КЗ (отм.); , не се изисквало за удостоверяване сключването на задължителна застраховка "гражданска отговорност" на автомобилистите, представянето на издаден от съответния застрахователен брокер, агент или пряко от застрахователя приходен касов ордер или фискален бон. Отделно от това съгласно чл. 293, ал. 3 от ТЗ, страната (в случая [фирма] [населено място]) не можела да се позовава на "нищожност на застрахователния договор", ако от поведението й можело да се заключи, че не е оспорвала действителността на заявлението, а между страните нямало спор, че полица N [ЕГН] е предадена от застрахователя [фирма] [населено място] на неговия застрахователен брокер [фирма] [населено място], но същата вероятно не е била отчетена като сключен застрахователен договор. Обстоятелствата поради които полицата не е била отчетена, не можело да се противопоставят на ищец по прекия иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.); и обективно не били годни да освободят застрахователя от задължението му, поето с издадената полица под горепосочения номер за задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите. Основният аргумент в подкрепа на този извод се основавал както на предвидените в чл. 155 от КЗ (отм.); и в чл. 167, ал. 1 от КЗ (отм.); "Гаранции за дейността на застрахователния брокер", съответно "Гаранции за дейността на застрахователния агент", така и на задължението на тези лица по чл. 156 от КЗ (отм.); , съответно. по чл. 167, ал. 2 от КЗ (отм.); , да поддържат задължителна застраховка "професионална отговорност". Освен това, в чл. 260, ал. 2 от КЗ (отм.); била предвидена възможност за застрахователя да прекрати договора на специално основание чрез едностранно волеизявление, но в същото време не въздигало неплащането на част от застрахователната премия в условие за действието на договора за застраховка "гражданска отговорност". Заплащането на застрахователната премия било основно задължение на застрахования, при неизпълнение, на което би се породило потестативното право на застрахователя да прекрати договора, който вече е породил своето правно действие. Това субективно право обаче следвало да се упражни по начина и в сроковете, предписани от КЗ, а данни за подобно упражняване не са били установени в производството. Затова дори и да се приемело, че застрахованият по застрахователна полица № [ЕГН], не бил изпълнил задължението си да заплати дължимата застрахователната премия от 285. 00 лева, то в полза на [фирма] [населено място] се било породило едно потестативно право за прекратяване на договора, което обаче не е било упражнено и към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие е съществувало действително правоотношение по договор за застраховка "гражданска отговорност". След анализ на събраните по делото доказателства съставът на Апелативен съд Варна е достигнал до извода, че е налице реализирано на 18.09.2009 година, при което М. Е. Д. е претърпял имуществени и неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване от страна [фирма] [населено място], в качеството му на застраховател по задължителната застраховка за риска "гражданска отговорност" на автомобилистите. При извършената преценка на установените по делото доказателства въззивният съд е приел, че размерът на претърпените от М. Е. Д. имуществени вреди е в размер на 3053. 03 лева, поради което искът за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди, следвало да се уважи до предявения размер от 3048. 53 лева Според съда обезщетението за неимуществените вреди е в размер на 50 000. 00 лева. След като е определил размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, съставът на Апелативен съд Варна е разгледал направеното от [фирма] [населено място] възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на М. Е. Д.. Изложени са съображения, че независимо от противоречивите свидетелски показания за местоположението на М. Е. Д. при задвижване на автомобила на заден ход, с оглед неговото признание в исковата молба, следвало да се приеме, че той е бил прегазен, след като известно време се е опитвал да се качи в автомобила, за да го овладее и поради неуспех да направи това е попаднал под гумите му. Въззивният съд е приел, че при извършване на това действие, М. Е. Д. неоправдано е игнорирал съществуващият риск, да не успее да се качи на автомобила в движение и по този начин да бъде увреден. Мотивацията на Д. да предприеме точно такова действие обаче от една страна е било обстоятелството, че е бил съдружник в дружеството, собственик на процесното МПС, т. е. същият се е стремял да опази собствено имущество и от друга страна, автомобилът се е движил на заден ход с бавна скорост-не повече от 10. 00 км/ч, при което се предполагало, че с оглед възрастта и физиката на Д., той не би имал проблем да се качи на автомобила. Въззивният съд е посочил, че анализирайки механизма на настъпване на вредоносния резултат и съобразявайки поведението на пострадалия, изразяващо се в неоправдано игнориране на съществуващ, но не в особено висока степен риск намира, че е налице съпричиняване, като степента на съпричиняване на М. Е. Д. за настъпване на вредата спрямо самия него е в размер на 20 %, поради което размерът на обезщетението за неимуществени вреди от 50 000. 00 лева, следва да се намали на 40 000. 00 лева. Предвид на горните изводи на състава на Апелативен съд Варна и с оглед на въпросите и относимата от тях към въпросите, по които е допуснато касационното обжалване на въззивното решение част то От заключението на изслушаната и приета по делото съдебномедицинска експертиза с вещо лице д-р А. П. М. се установява, че вследствие на произшествието М. Е. Д. е получил разкъсно-контузна рана на долната устна и лице, избити зъби (първи и втори горе вдясно), фрактура на долни леви ребрени дъги аксиларно-V, VІ и VІІ; пулмо- фрактура на ІV, V, VІ, VІІ и VІІІ леви ребра аксиларно; плеврален излив, разгънат белодробен паренхим; травматичен хемоторакс; множество счупвания на лява подбедрица (многофрагментарна фрактура на двете кости дистално) с открита рана на крака. Последвало е продължително лечение на пострадалия от момента на произшествието и постъпването му в МБАЛ Ш. АД [населено място] до 2012 година, като през този период са предприети следните процедури: 30.09.2009 година-открито наместване на ляв подколенник с вътрешна метална фиксация; травматичен хемопневмоторакс, плеврален дренаж и почистване на плеврална кухина; на 26.11.2009 година-отстраняване на горните винтове на металната синтеза с цел динамизиране на фрактурата; на 11.10.2012 година-отстраняване на метала от левия подколенник; на 11.12.2009 година са извършени-изсичане на посттравматични ръбци и изваждане на парче от зъб; лечение с цел рехабилитация във [фирма] [населено място] от 24.01.2013 година в специализирана болница за рехабилитация-Кюстендил от 17.12.2012 година, в МБАЛ Ш. АД [населено място] през2013 година-нервопротективна терапия. През септември 2014 година отново е имало лечение в болниците в [населено място] и [населено място] с цел рехабилитация и лечение на посттравматична пареза на нервус фибуларис. Налице са данни за пет хирургически интервенции на пострадалият М. Е. Д. -на 30.09.2009 година-поставяне на плеврален дрен, почистване на гръдната кухина и открито наместване на левия подколенник, на 01.10.2009 година-корекция на дисталните заключващи винтове под спинална анестезия, на 11.12.2009 година вадене на парче зъб от челюстта под обща анестезия, 28.11.2010 година-вадене на горните винтове с цел динамизиране на металната синтеза и на 14.10.2012 година-отстраняване на метала от левия подколенник под спинална анестезия. Лечението е протекло нормално като поведение и терапия, но е продължило в по-дълъг период от време, с оглед тежестта и травмите, които са били живото застрашаващи, като при извършване на необходимите интервенции за възстановяване на здравето на М. Е. Д.. Последният търпял постоянна болка и страдания и преди и след оперативните интервенции и по време на рехабилитационните мероприятия. Всички представени разходно оправдателни документи, касаещи закупуване на лекарства и консумативи, извършени прегледи и манипулации са в пряка връзка с уврежданията на М. Е. Д. от произшествието. Същевременно от показанията на свидетелите Б. Х. В. и М. Х. И., се установява, че след произшествието и в продължителен период след това, М. Е. Д. е изпитвал силни болки, не е могъл да се обслужва самостоятелно и да се грижи за своето домакинство, което го е принудило да се върне да живее при родителите си, които да се грижат за него. С оглед на горните обстоятелства и съобразявайки се с принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, настоящият съдебен състав намира, че сумата от 50 000. 00 лева, за която е предявен иска с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.); справедливо ще обезщети М. Е. Д. за претърпените от него вследствие произшествието неимуществени вреди. Касае се до множество травматични увреждания, които освен, че са причинили болки и страдания са наложили и извършването на пет оперативни интервенции, които също са довели до страдания за Д.. Лечението на същите е продължило значителен период от време, като не се очаква пълно възстановяване. През цялото време на лечението, а и за в бъдеще М. Е. Д. ще изпитва затруднения, които са свързани с настъпилите при произшествието увреждания. При това следва да се съобрази и обстоятелството, че с оглед възрастта на Д., който е [дата на раждане] тези затруднения ще бъдат търпени продължителен период от време, като ще му създават проблеми за професионалната му реализация и ще затрудняват ежедневния му живот. Наред с горното от заключението на изслушаната и приета по делото съдебно-икономическа експертиза с вещо лице Д. К. Д. се установява, че извършените от М. Е. Д. разходи за лечение, съобразно представените разходно оправдателни документи са в размер на общо 3053. 03 лева, като искът за имуществени вреди, вследствие на тези разходи е предявен за сумата от 3048. 53 лева. Така определените обезщетение не следва да бъде намалявано по реда на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, тъй като по делото не са установени данни пострадалият М. Е. Д. да е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. По делото е безспорно, че М. Е. Д. е бил прегазен от тръгнал на заден ход лек автомобил марка "Х. " с рег. [рег. номер на МПС]. Автомобилът се е задвижил сам и тъй като е бил оставен с навит надясно волан, той е започнал да се отклонява надясно със задната си част. Вследствие на това предната част на лекия автомобил се е изнасяла наляво, като вратата на мястото на водача е била отворена. Движението се е осъществявало в коридор между две редици сгради, като М. Е. Д. е бил опитал да се качи в автомобила, но не е успял, като е паднал и е бил прегазен, при което са му били причинени посочените по-горе травматични увреждания. От заключението на изслушаната по делото съдебна-автотехническа експертиза с вещо лице В. Н. Б., както и от обясненията му в откритото съдебно заседание, проведено на 29.08.2015 година, се установява, че към момента на самозадвижването на автомобила М. Е. Д. е излизал от халето, което е било от лявата страна на автомобила, като с оглед разстоянието между тях не е имал време за реакция и ако не се е опитал да се качи в автомобила е щял да бъде пометен от отворената му врата. В тази насока са и показанията на разпитаните по делото свидетели М. М. М. и С. Н. С.. В противен смисъл са показанията на свидетелката Г. Р. Т., според която М. Е. Д. не се е намирал в халето, а във фургона, който е бил отсреща, където е била тя, свидетелката Й. Ж. Г. и М. Е. Д.. Според тази свидетелка при задвижването на автомобила първо от фургона е излязла свидетелката Й. Ж. Г., а едва след това М. Е. Д.. При това обаче, той е следвало да заобиколи автомобила отпред или отзад, за да стигне до вратата на водача, което с оглед на установения начин на движение на автомобила е невъзможно. Затова настоящият съдебен състав не дава вяра на показанията на тази свидетелка, още повече че същите не само, че противоречат на останалите посочени по-горе доказателства, но не се подкрепят и от показанията на свидетелката Й. Ж. Г., която не твърди, че М. Е. Д. е бил във фургона, а само че след като е видяла през рамо, че автомобилът е потеглил, се е обърнала към него и е видяла М. Е. Д. да се държи за вратата на водача. С оглед на това по делото не са събрани доказателства, които да установяват по несъмнен начин, че поведението на М. Е. Д. е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. От събраните по делото доказателства се установява, че Д. не е имал възможност на предприеме действия във връзка с предотвратяване или избягване на произшествието, като, поради което и настъпилите вреди не са в причинна връзка с негово действие или бездействие. От изложеното в обстоятелствената част на исковата молба не следва друг извод. Там буквално е посочено: "Изведнъж както вървях видях колата на няколко метра от мен. Осъзнах, че автомобилът се движи на заден ход направо към мен. Видях, че няма водач. Бях между паркираната лека кола и движещия се джип. За да не ме повлече, за да се защитя се хванах за вратата му, която, доколкото си спомням беше отворена и се опитах, ако мога да вляза в колата и да я спра. Очевидно не съм успял, колата ме повлече и е минала през мен. Изпаднал съм в безсъзнание. " Тези твърдения не установяват друга обстановка от посочената по-горе, а обратното сочат на това, че М. Е. Д. е бил в невъзможност да предприеме други действия, а евентуалните му опити да влезе в автомобила и да го спре, не могат да бъдат третирани като съпричиняване, тъй като ударът между тях е щял да настъпи дори тези действия да не са били предприети. Дори изложеното да бъде тълкувано като признание на М. Е. Д., че целенасочено се е опитвал да се качи в автомобила, то същото трябва да бъде преценявано по реда на чл. 175 от ГПК, а именно с оглед на всички обстоятелства по делото, поради което взето само по себе си не може да послужи за обосноваване на наличието на съпричиняване, при положение, че е в противоречие с останалите доказателства. С оглед изложеното обжалваното решение следва да бъде отменено в частта му, с която е отхвърлен предявеният от М. Е. Д. срещу [фирма] [населено място] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.); за сумата от 10 000. 00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 40 000. 00 лева и действително дължимото се такова от 50 000. 00 лева) представляваща обезщетение за претърпените вследствие на произшествието неимуществени вреди и ще трябва да се постанови друго, с което искът в тази му част бъде уважен, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 16.09.2011 година до окончателното плащане. В останалата му обжалвана част решението на Апелативен съд Варна следва да бъде потвърдено. С оглед изхода на делото [фирма] [населено място] ще трябва да заплати на М. Е. Д. сумата от 350. 00 лева разноски по делото. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК [фирма] [населено място] ще трябва да заплати по сметка на ВКС сумата от 20. 00 лева държавна такса, определена върху уважената част от иска. Освен горното [фирма] [населено място] ще трябва, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, да заплати на адвокат Т. С. Я. от АК Шумен сумата от 830. 00 лева адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение