Решение № 342 от 11.12.2025 г. на ВКС по т.д. № 20258002900554/2025 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Банка ДСК“ АД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ищецът Т. Т. оспорва жалбата. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

• за приложението на т. 10 от ТР № 2/2013 на ВКС-ОСГТК относно течението на погасителната давност по изпълнителни дела, образувани преди приемането му, разрешен по задължителен за правоприлагането начин с последващото ТР № 3/2020 на ВКС-ОСГТК, и - погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция.

По жалба на ищеца въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е уважил предявения иск по чл. 439 ГПК за оспорване на изпълнението на вземания на ответника по заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, основан на възражение за изтекла погасителна давност.

За да постанови решението си, съдът, като е възприел изводите на първата инстанция по отношение на фактите по спора, е изложил правните съображения, че по първото образувано за събиране на вземанията изпълнително дело след издаването на възлагателно постановление на 22.08.2014 г. е започнал да тече срокът по чл. 433, т. 8 ГПК, изтекъл на 22.08.2016 г. От същия момент е започнал да тече и предвиденият в чл. 117, ал. 2 ГПК давностен срок, изтекъл на 22.08.2019 г., едва след изтичането на който - на 20.02.2023 г. - било извършено първото изпълнително действие по образуваното през 2023 г. второ изпълнително дело. Приел е, че за периода на давностния срок - от 22.08.2014 г. до 22.08.2019 г. - давността не е била прекъсната с извършените по първото дело изпълнителни действия след настъпването на перемпцията на 22.08.2016 г., тъй като, доколкото с изтичането на срока по чл. 433, т. 8 ГПК изпълнението се прекратява по право, без да е необходимо постановление на съдебния изпълнител, тези действия не са валидно осъществени, съответно не прекъсват давността.

Изложените в касационната жалба оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд относно началния момент на давностния срок с оглед установената висящност на изпълнителното производство към 26.06.2015 г. и относно правното значение за давността на извършените след перемпцията изпълнителни действия са основателни.

Неправилно - в противоречие със задължителната практика по ТР № 3/2020 г. на ВКС-ОСГТК - съдът е приел, че давността е започнала да тече от 22.08.2014 г. Съгласно посоченото тълкувателно решение погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В настоящия случай с оглед проведената в периода май- юни 2014 г. публична продан и издаденото на 22.08.2014 г. възлагателно постановление изпълнителното производство не е било перемирано към 26.06.2015 г., поради което и съгласно разрешението по ТР № 3/2020 вр. ППВС № 3/1980 погасителната давност е започнала да тече от тази дата.

Неправилен поради противоречие със задължителното тълкуване по т. 3 на ТР № 2/2023 на ВКС-ОСГТК е и изводът на въззивния съд, че извършените след перемпцията на изпълнителното дело действия не са валидно осъществени и не прекъсват давността. Съгласно т. 3 на тълкувателното решение погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Поради това започналата да тече от 26.06.2015 г. погасителна давност в разглеждания случай съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД и разясненията към т. 10 от ТР № 2/2013 на ВКС-ОСГТК е била прекъсвана с направените макар и след срока по чл. 433, т. 8 ГПК искания на ответника от 03.11.2016 г. за насрочване на публична продан, от 14.08.2018 г. за установяване на сметки на ищеца и налагане на запори, от 20.05.2019 г. за установяване на банкови сметки и МПС и налагане на запори, както и с вписването на 20.02.2023 г. по новообразуваното изпълнително дело на възбрана върху недвижим имот и налагане на запори върху банкови сметки. Доколкото в нито един от случаите след съответното прекъсване на давността до следващото такова, както и до момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция на 04.12.2024 г. не е изтекъл предвиденият в чл. 117, ал. 2 ЗЗД 5-годишен срок, следва да се приеме, че оспорените вземания не са погасени по давност, поради което предявеният иск е неоснователен.

Неоснователни са доводите на ищеца, че погасителната давност не е била прекъсната, тъй като за прекъсването не е достатъчно подаването на молби от страна на взискателя, а е необходимо и реално осъществяване на поисканото изпълнително действие. В мотивите към т. 3 от ТР № 2/2023 на ВКС-ОСГТК е разяснено, че прекъсва давността молба, в която е посочен начинът на изпълнение, включително и когато първоначалната й нередовност е поправена - чл. 426, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 129 ГПК, а молбата за проучване на имуществото на длъжника не прекъсва сама по себе си давността, но съединена с искането за налагане на запори и възбрани върху имуществените права, които съдебният изпълнител е намерил при това проучване, молбата е редовна - чл. 426, ал. 4 във вр. с чл. 426, ал. 2, изр. 2 и ал. 1 ГПК и прекъсва давността, т. е. реално предприемане на изпълнителното действие от страна на съдебния изпълните не е необходимо, както е подчертано и в мотивите по т. 10 от ТР № 2/2013, според които искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи.

Неоснователни са и доводите за недобросъвестност на взискателя поради бездействието му с цел натрупване на лихви за забава независимо от наличието на имущество на длъжника. Задълженията на кредитора/взискател за активно поведение са ясно очертани от нормите на чл. 433, т. 8 ГПК и чл. 110 и сл. ЗЗД с установените от тях срокове и процесуални, респ. материалноправни, санкции за евентуалното им пропускане, поради което при съобразяване от страна на кредитора с тези срокове въпрос за евентуална негова недобросъвестност не може да се поставя, особено в хипотезата на съдебно присъдени вземания, срещу чието изпълнение длъжникът не разполага с възражения.

По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде отменено, а предявеният иск - отхвърлен като неоснователен. На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК и съобразно направените искания жалбоподателят следва да заплати на ответника направените по делото разноски в размер на 5384, 53 лв. (държавни такси за касационното производство) и юрисконсултско възнаграждение за всички инстанции в размер на 550 лв.

С тези мотиви съдът