Решение № 5999 от 02.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3890/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 288 от 18.02.2026 г., постановено по адм.д. № 378/2025 г., Административен съд - Разград (АС – Разград) е отхвърлил жалбата на П. И. И. от гр. Кубрат, против решение № 1054-16-77/2 от 20.11.2025 г. на ръководителя на ТП на НОИ – Разград, с което е потвърден отказ № 4029-16-5/7 от 15.10.2025 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО за издаване на удостоверение за осигурителен стаж и доход за периода 01.06.2023 г. – 31.07.2024 г. по отношение на П. И. И.. Срещу съдебния акт е подадена касационна жалба от П. И. И., чрез адв. Миткова от АК Разград. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост – отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли Върховния административен съд да отмени обжалваното първоинстанционно решение и да постанови друго такова по съществото на спора, с което да отмени оспорения административен акт. Претендират се разноски за две инстанции. В проведено открито съдебно заседание касаторът не се явява и не изпраща представител. Ответникът по касационната жалба – ръководителя на ТП на НОИ – Разград, не изразява становище по основателността на жалбата. В проведено открито съдебно заседание, страната не изпраща представител. Върховният административен съд, първо отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред АС - Разград е било решение № 1054-16-77/2 от 20.11.2025 г. на ръководителя на ТП на НОИ – Разград, с което е потвърден отказ № 4029-16-5/7 от 15.10.2025 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО за издаване на удостоверение за осигурителен стаж и доход за периода 01.06.2023 г. – 31.07.2024 г. по отношение на П. И. И.. Първоинстанционният съд е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, в изискуемата писмена форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. АС - Разград е приел, че оспореното решение е издадено в съответствие с материалния закон. Систематизирани за целите на настоящето изложение, мотивите на първоинстанционния съд се свеждат до следното: Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, първоинстанционният съд приел за безспорно установено по делото, че жалбоподателят е упражнявал трудова дейност в ЮАР, той е декларирал доходите си от тази дейност за процесните финансови 2023 г. и 2024 г. пред данъчното ведомство в ЮАР, но не и пред органите на НАП в Република България по правилата на националната нормативна уредба. Уточнено е, че хипотезите при които правилата на българското осигуряване са приложими за трудова дейност, упражнявана в чужбина, са конкретни и изрично регламентирани в Наредбата по чл. 4, ал. 11 от КСО - НООСЛБГРЧМЛ, като тези хипотези обхващат осигуряването на българските граждани, работещи в чужбина по трудови или служебни правоотношения с български работодател/осигурител или изпратени на работа в чужбина от български посредник, какъвто жалбоподателят не е. Прието е, че като регистрирано по българското законодателство самоосигуряващо се лице, упражняващо свободна професия, П. И. не доказва за финансовите 2023 г. и 2024 г. да е изпълнил, в регламентираните срокове, задълженията си, произтичащи от разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от КСО и Наредба № Н-13 от 17.12.2019 г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица, издадена на основание чл. 5, ал. 6 от КСО. Съдът е обосновал извод, че П. И. е внасял частично за претендираните периоди от м.06 до м.12.2023 г. и от м.04 до м.07.2024 г. авансови вноски единствено и само за ДОО върху съответния минимален осигурителен доход, който е бил за периода от 01.01. до 31.07.2023 г. – 710.00 лева, за периода от 01.08. до 31.12.2023 г. – 780.00 лева и за цялата 2024 г. – 933.00 лева, като не е подавал данни за определяне на окончателен осигурителен доход и съответно извършване на дължимите осигурителни плащания върху него. За същия период не е внасял здравни осигуровки, не е подавал пред НАП ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ за финансовите 2023 г. и 2024 г., въз основа на които да бъде определен окончателния му облагаем доход като самоосигуряващо се лице. Административният съд е обосновал извод, че правилно и законосъобразно за процесния период е прието от издателя на акта, че лицето не доказва качеството си на осигурено лице по българското законодателство, с оглед което липсва основание за издаване на исканото от него удостоверение за осигурителен стаж и доход. В подкрепа на изводите си съдът е изложил, че по отношение на български граждани, упражняващи трудова дейност в държави от Европейския съюз (ЕС), Европейското икономическо пространство (ЕИП) или Швейцария, правилата за определяне на приложимото социално законодателство са изрично уредени в Регламент № (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност и Регламент (ЕО) № 987/2009, който съдържа предимно процедурни правила за прилагане на основния регламент. Прието е, че приложимото социално законодателство, в т.ч. установяването на осигурителен стаж и доход от трудова дейност на български граждани, упражнявана в трети държави извън ЕС, какъвто е случаят с жалбоподателя, зависи от това дали България има сключена двустранна международна спогодба за социална сигурност с конкретната държава. Съдът е установил, че между Република България и Република Южна Африка, където жалбоподателят е упражнявал трудовата си дейност, не налице подписан действащ двустранен договор. Обоснован е извод, че периодите на работа на П. И. в ЮАР не могат да бъдат зачетени автоматично от българския НОИ, за да се ползва лицето от осигурителни права по българското законодателство, респ. следващите се осигурителни правоотношения с него, като гражданин, работил в ЮАР следва да се уредят съгласно местното законодателство, директно с институциите на Република Южна Африка. Решението е правилно. При преценката на материална законосъобразност на оспорения административен акт АС – Разград подробно е установил фактическата обстановка, обсъдил е доказателствата по делото и възраженията на страните, като при правилно тълкуване и приложение на закона е извел обосновани правни изводи. Не са налице сочените в касационната жалба нарушения на материалния закон и необоснованост на съдебния акт, които да съставляват касационни основания по смисъла чл. 209, т. 3 АПК. В случая по делото безспорно е установено, че П. И. е подал заявление вх.№ 4029-16-5 от 11.08.2025 г., с което е поискал да му бъде издадено удостоверение за осигурителен стаж, като самоосигуряващо се лице за периода от 01.06.2023 г. до 31.07.2024 г. Във връзка със заявлението е извършена проверка. От предоставената от органите на НАП обобщена информация е установено, че за процесния период от 01.06.2023 г. до 01.08.2024 г. П. И. И. е извършвал трудова дейност като самостоятелно заето лице на свободна професия – счетоводни услуги, на територията на ЮАР. Дейността е осъществявана дистанционно (от дома). За тази дейност е представил Декларация (ITR12) за дохода за 2023 и 2024 финансови години в ЮАР, Уведомление (ITA34) за оценка за дължимия данък върху дохода за 2023 и за 2024 година, издадени от данъчното ведомство на ЮАР, въз основа на Декларациите (ITR12), като документите са свалени от профила на лицето в портала на данъчното ведомство на ЮАР. Установено е, че за същия период, в България П. И. И. е имал регистрация като самоосигуряващо се лице (подадена Декларация ОКд-5 по утвърден образец до компетентната териториална дирекция на НАП - чл. 1, ал. 2 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица (НООСЛБГРЧМЛ), като е декларирал „начало на дейност“ чрез Булстат: 180969813 от 20.07.2022г. и „начало на осигуряване“ от дата 01.06.2023 г., избран вид осигуряване „инвалидност“. С последваща Декларация от 08.08.2024 г. е декларирал „прекъсване на дейността“ чрез посочения Булстат, считано от 01.08.2024 г. За период м. 06.2023 г. до м. 07.2024 г. (вкл.), П. И. е подавал пред НАП данни за осигуряване по Декларации образец № 5 „Авансово внесени социални и здравноосигурителни вноски“, като се е осигурявал само за фонд ДОО: за периода от м.06 до м.08.2023 г., вкл., с деклариран осигурителен доход в размер на 710.00 лева; - за период от м.08 до м.12.2023 г., вкл., с деклариран осигурителен доход в размер на 780.00 лева; - за период от м.04 до м.06.2024 г., вкл., с деклариран осигурителен доход в размер на 933.00 лева; - за период от м.07.2024 г., с деклариран осигурителен доход в размер на 933.00 лева. Същият няма подадена Декларация образец № 6 „Данни за дължими вноски и данък по чл. 41а и/или по чл. 42 ЗДДФЛ“ за 2023 г. и 2024 г., в която се вписва общият размер на сумите за дължимите вноски за ДОО. Не е подавал и ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ за отчетната 2023 г. и 2024 г. П. И. е с прекъснати здравноосигурителни права, като не е внасял здравноосигурителни вноски от м.01.2000 г. до м.06.2025 г., включително. От справка за задгранични пътувания на ОД на МВР – Разград е установено, че П. И. И. е пребивавал в България около един месец през 2023 г. и малко повече от един месец през 2024 г. Легалната дефиниция на понятието "осигурено лице" се съдържа в § 1, ал. 1, т. 3 от КСО, според който "осигурено лице" е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. От съдържанието на цитираната дефиниция следва, че едно от условията, на които трябва да отговаря лицето, за да се счита за осигурено, е да извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 КСО. Според чл. 10, ал. 1 КСО, осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването й. Самоосигуряващо се лице, което се е регистрирало по реда на чл. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица, придобива качеството на „осигурено“ по смисъла на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, само ако извършва трудова дейност. В настоящият случай от доказателствата по делото безспорно е установено и не се отрича от касатора, че през по – големия период от време на 2023 г. и 2024 г. П. И. не е пребивавал на територията на страната, а е осъществявал трудова дейност на територията на Република Южна Африка. Тази трудова дейност не е декларирана пред органите на НАП в Република България, с оглед което не отговаря на визираната в § 1, ал. 1, т. 3 ДР на КСО дефиниция за "осигурено лице". Правилно е прието от първоиснтанционният съд, че касаторът не е доказал реално осъществявана трудова дейност, доколкото липсват данни да е изпълнил нормативно установените си задължения по българското законодателство визирани в нормата на чл. 5, ал. 4 КСО и Наредба № Н-13 от 17.12.2019 г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица, издадена на основание чл. 5, ал. 6 от КСО. В посочената разпоредба е предвидено нормативно изискване за периодично подаване пред органите на НАП в Република България на съответните данни и декларации за осигурителния доход, за осигурителните вноски за ДОО и здравното осигуряване, в т.ч. Декларация образец 5 „Авансово внесени социални и здравноосигурителни вноски” (Приложение № 3 от цитираната Наредба № Н-13 от 2019г.), Декларация образец № 6 „Данни за дължимите осигурителни вноски” (приложение № 4 от Наредбата), Декларация образец № 7 „Данни за възникване на задължение за внасяне на здравноосигурителни вноски и за избрания осигурителен доход на основание чл. 40, ал. 5, т. 1 от ЗЗО” (Приложение № 5 от Наредбата), подаване на ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ, ведно със Справка за окончателния размер на осигурителния доход за съответните финансови години, с която лицата определят окончателния размер на месечния осигурителен доход за съответната година и годишния осигурителен доход. В процесния случай безспорно установено е, че П. И. е внасял частично авансови вноски само за ДОО за периода от м.06.2023 г. до м.12.2023 г. и от м.4.2024 г. до м.07.2024 г. върху минимален осигурителен доход за съответните периоди, като липсват данни за определянето на окончателен осигурителен доход и извършване на дължимите осигурителни плащания върху него. Безспорно е установено също, че лицето не е внасяло здравно осигурителни вноски от м. 01.2000 г. до м. 06.2025 г. – включително и е с прекъснати здравноосигурителни права. Касаторът не е подавал декларации по чл. 50 ЗДДФЛ за претендираните отчетни периоди на 2023 г., 2024 г., като липсват данни за реализирани приходи от осъществявана трудова дейност на база на които да се определи окончателния облагаем доход за самоосигуряващото се лице. Предвид тези фактически установявания се налага обоснования извод, че П. И. не е извършвал трудова дейност в Република България през периода, за който е декларирал, че упражнява такава. В тази връзка е необходимо да се посочи, че лице, за което не е доказано, че е извършвало трудова дейност не може да има качеството на осигурено лице, с оглед което правилно административния орган и съда са приели липсата на основание по отношение на касатора да бъде издадено удостоверение за осигурителен стаж и доход за периода 01.06.2023 г. – 31.07.2024 г. Правилно първоинстанцинният съд е съобразил, че Република Южна Африка не е членка на Европейския съюз и по отношение на българските граждани, упражняващи трудова дейност на територията й не са приложими правилата за определяне на приложимото социално законодателство в Регламент № (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност и Регламент (ЕО) № 987/2009, който съдържа предимно процедурни правила за прилагане на основния регламент. Правилна е преценката на административният съд, че между Република България и Република Южна Африка липсва сключена двустранна международна спогодба за социална сигурност, с оглед което касаторът следва да претендира признаване на осигурителните си права за осъществяваната трудова дейност през процесните периоди пред компетентните институции на Република Южна Африка. Неоснователно е позоваването в касационната жалба на спогодбата между Република България и Република Южна Африка за избягване на двойното данъчно облагане и предотвратяване отклонението от облагане с данъци на доходите (ратифицирана със закон, приет от 39-то НС на 30.09.2004 г. - ДВ, бр. 89 от 12.10.2004 г., в сила за Република България от 27.10.2004 г.). Цитираната спогодба касае данъците, изрично посочени в нейния чл. 2 и не се отнася за осигурителните плащания, установени със съответните закони на двете държави. При съобразяване на гореизложените мотиви оспореното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно, с оглед което следва да бъде оставено в сила. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение 1 от АПК, Върховният административен съд, първо отделение