Решение № 14967 от 3.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8187/2020 г.

Решение № 14967 от 3.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8187/2020 г., I о., докладчик съдията Мадлен Петрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика", гр. Бургас, чрез юрк. Т. Желязкова против решение № 699/19.06.2020 г. на Административен съд – Бургас постановено по адм. дело № 331/2020 г., с което е отменен ревизионен акт № Р-02000219002744-091-001/05.11.2019 г. на органи по приходите при ТД на НАП – Бургас. В касационната жалба са посочени касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател, счита, че мотивите на съда за отмяна на оспорения ревизионен акт противоречат на действащия материален закон – ЗДДС и не е налице противоречие с нормата на чл. 168 от Директива 2006/112/ЕО, която не следва да се прилага директно в настоящия казус. Излага съображения, че в конкретния случай решението на Съда на ЕС по дело С-552/16 е неприложимо, тъй като се касае за дерегистрация по инициатива на орган по приходите при установено нарушение от страна на жалбоподателя, а не по инициатива на задълженото лице. Счита, че приложението на мярка/норма като тази по чл. 76, ал. 2, т. 2 ЗДДС в случаи като процесния, когато дерегистрацията е на основание чл. 176, т. 4 ЗДДС, представлява противодействие на данъчните злоупотреби, която е призната и насърчавана от Директива 2006/112/ЕО цел. Искането е за отмяна на решението и потвърждаване на ревизионния акт. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ответникът – "ВИНВЕСТ" ООД, гр. Бургас чрез адвокат Х. Минчев, оспорва касационната жалба като неоснователна и моли да се остави в сила първоинстанционното решение, по съображения, изложени в представен по делото писмен отговор. Заключението на прокурора от Върховна административна прокуратура е за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 АПК приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, поради следното: Предмет на оспорване пред административния съд е бил ревизионен акт, с който на "ВИНВЕСТ" ООД, гр. Бургас е отказано право на приспадане на данъчен кредит при повторна регистрация в размер на 106 267. 79 лева за данъчен период м. 02.2019 г. за начисления при дерегистрацията на дружеството ДДС по чл. 111, ал. 1, т. 1 ЗДДС. За да отмени ревизионния акт, първоинстанционния съд е приел, че условието на чл. 76, ал. 2, т. 2 ЗДДС начисленият ДДС при дерегистрацията да е ефективно внесен в бюджета е в противоречие с решението на Съда на ЕС по дело С-552/16, според което такова изискване противоречи на принципа за данъчен неутралитет. Решението е правилно постановено. Съгласно чл. 76, ал. 1 ЗДДС регистрираното лице има право да приспадне начисления данък при дерегистрацията му по този закон за обложените активи по чл. 111, ал. 1, т. 1, които са налични към датата на последващата му регистрация. Условията за възникване на това право за уредени в чл. 76, ал. 2 ЗДДС. Предвидено е изискване за кумулативното им наличие. В разглеждания случай страните не спорят по фактите и те са установени в обжалваното решение в съответствие с доказателствата по делото. "ВИНВЕСТ" ООД е дерегистрирано по ЗДДС на 14.11.2018 г. на основание чл. 176, т. 4 ЗДДС, по инициатива на орган по приходите. С протокол от 24.11.2018 г. за данъчен период м. 11.2018 г. дружеството на основание чл. 111 ЗДДС е начислило ДДС за наличните активи в общ размер на 106 267. 79 лева. Данъкът не е ефективно внесен в бюджета. На 07.01.2019 г. "ВИНВЕСТ" ООД е регистрирано повторно по ЗДДС, поради изпълнение на условията за задължителна регистрация, предвидени в чл. 96, ал. 1 ЗДДС. В данъчен период м. 02.2019 г. е упражнило право на приспадане на ДДС в размер на 106 267. 79 лева на основание чл. 76 ЗДДС. С ревизионния акт правото на данъчен кредит е отказано на дружеството, поради неизпълнение на изискването по чл. 76, ал. 2, т. 2 ЗДДС за ефективно внасяне на начисления при дерегистрацията ДДС. Между страните не е спорно изпълнението на останалите условия на чл. 76, ал. 2 ЗДДС. При така установените факти, отказът на данъчния кредит при повторната регистрация е обусловен единствено от липсата на ефективно внасяне в бюджета на начисления при дерегистрацията ДДС. Съдът е приложил националния закон – чл. 76, ал. 2, т. 2 ЗДДС в съответствие с принципа за примат на правото на ЕС над и тълкуването, дадено в решението от 9 ноември 2017 г. на Съда на ЕС по дело С-552/16. Неоснователно е възражението в касационната жалба, че това решение е неприложимо в конкретния случай, тъй като прекратяването на регистрацията е по инициатива на орган по приходите. Фактите в главното производство по дело С-552/16 са свързани с право на данъчен кредит при повторна регистрация и даденото тълкуване се отнася до всички случаи на прекратяване на регистрацията по ЗДДС, независимо дали е по инициатива на задълженото лице или по инициатива на орган по приходите. В т. 44 от решението по дело С-552/16, на която се е позовал и първоинстанционният съд, изрично е посочено, че въпросът дали дължимият ДДС за предходни или последващи продажби на съответните стоки е бил внесен или не в държавния бюджет, е без значение за правото на данъчнозадълженото лице да приспадне платения по получени доставки ДДС (решение от 12 януари 2006 г., Optigen и др., С-354/03, С-355/03 и С-484/03, EU: C: 2006: 16, т. 54)... изискването за ефективно внасяне от съответното дружество на дължимия ДДС създава пречка пред това дружество за ползване на данъчен кредит, защото принуждава дружеството да ангажира парични средства и налага на данъчните органи да му ги възстановяват при повторната регистрация, докато други оператори, които държат активи, могат да ги използват за своята икономическа дейност, без да се принудени да внасят ДДС. По тези съображения в т. 2 от диспозитива на решението е прието, че Директива 2006/112/ и по-специално чл. 168 от нея, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба... обуславяща правото на приспадане с изпълнение на посоченото задължение (за начисляване върху наличните към датата на прекратяването активи на дължимия или платен за получени доставки ДДС и за внасяне на този данък в държавния бюджет). В противоречие с това тълкуване, националният закон, в чл. 76, ал. 2, т. 2 от ЗДДС (ред., доп. – ДВ, бр. 98 от 2018 г., в сила от 1.01.2019 г.) продължава да обуславя правото на приспадане при повторната регистрация от изпълнение на задължението за ефективно внасяне или прихващане от орган по приходите на начисления при дерегистрацията ДДС. Изключение от това изискване е предвидено само в случаите, когато последващата регистрация на лицето е в срока за внасяне на данъка за последния данъчен период, какъвто процесният случай не е. На основание цитираното решение на Съда на ЕС по тълкуването на чл. 168 от Директива 2006/112, правилно първоинстанционният съд е приел за незаконосъобразен отказът на правото на данъчен кредит, поради неизпълнение на това изискване. Неоснователно е и възражението, че норма като чл. 76, ал. 2, т. 2 ЗДДС представлява мярка за противодействие на данъчните злоупотреби. Принципно вярно е изложеното в касационната жалба, че противодействието на данъчните злоупотреби е призната и гарантирана от Директива 2006/112 цел. В конкретния случай спорът е относно правото на приспадане на ДДС в хипотезата на повторна регистрация, а не относно прекратяване на регистрацията по инициатива на орган по приходите на основание чл. 176, т. 4 ЗДДС с цел избягване на данъчни злоупотреби. От решението на Съда на ЕС по дело С-142/13 следва да се приеме, че основната цел на начисляване на ДДС и ефективното му внасяне в бюджета при дерегистрация по смисъла на чл. 18, буква в) от Директива 2006/112, е да се избегне възможността стоките, за които дължимият ДДС е станал подлежащ на приспадане, да станат обект на необложено с данък крайно потребление, вследствие на преустановяването на облагаемата икономическа дейност, независимо от причините за прекратяването й (т. 27). В случая от доказателствата по делото безспорно е установено, че дружеството продължава облагаемата си икономическа дейност от 7.01.2019 г. (по-малко от два месеца след прекратяване на регистрация по ЗДДС), което изключва крайното потребление на процесните активи. С оглед на изложеното, настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение, с което е отменен отказът на правото на приспадане по чл. 76 ЗДДС е валидно, допустимо и правилно постановено и следва да се остави в сила. От ответника по касация не е направено искане за разноски, поради което такива не следва да се присъждат. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,