Решение № 8780 от 17.06.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4065/2013 г.

Решение № 8780 от 17.06.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4065/2013 г., VIII о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 160, ал. 6 на Данъчно-осигурителен процесуален кодекс (ДОПК) във връзка с чл. 208 и сл. от Административнопроцесуален кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - София при Централно управление на Национална агенция за приходите, против решение № 1206/21.02.2013 г., постановено по адм. д. № 7492/2012 г. по описа на Административен съд - София град, Първо отделение, 4-ти състав, в частта, с която е отменен РА № 2001103307/6.12.2011 г., издаден от ТД на НАП - София, потвърден с Решение № 1329 от 4.06.2012 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - София, в частта, в която са определени задължения на "Интеркомерс груп плюс" ЕООД в резултат на отказано право на данъчен кредит в размер на 44 252.22 лв. ведно с лихви за забава в размер на 42 131.27 лв. за данъчен период м. 04.2004 г.; в размер на 160 209 лв. ведно с лихви за забава в размер на 143 845.70 лв. за данъчен период м. 09.2004 г. и в размер на 96 992.74 лв. видно с лихви за забава в размер на 86 048.66 лв. за данъчен период м. 10.2004 г. Касаторът поддържа в касационната жалба, че обжалваното решение е неправилно като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска отмяна на съдебното решение и отхвърляне на жалбата срещу РА в посочената по-горе част. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът - "Интеркомерс груп плюс" ЕООД, гр. София, чрез пълномощника си адв. Костолов, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Не претендира разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, като разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С решението на Административен съд - София град, в неговата обжалвана част, е отменен РА № 2001103307/6.12.2011 г., издаден от ТД на НАП - София, потвърден с Решение № 1329 от 4.06.2012 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - София, в частта, в която са определени задължения на "Интеркомерс груп плюс" ЕООД в резултат на отказано право на данъчен кредит в размер на 44 252.22 лв. ведно с лихви за забава в размер на 42 131.27 лв. за данъчен период м. 04.2004 г.; в размер на 160 209 лв. ведно с лихви за забава в размер на 143 845.70 лв. за данъчен период м. 09.2004 г. и в размер на 96 992.74 лв. ведно с лихви за забава в размер на 86 048.66 лв. за данъчен период м. 10.2004 г. В останалата си част РА е потвърден от административния съд, като решението по тази част от спора, като необжалвано, е влязло в сила. Съдът е приел, че обжалваният ревизионен акт е издаден от материално- компетентен орган на приходната администрация в хода на ревизионно производство, надлежно възложено по реда на ДОПК и осъществено в съответствие с правилата му. Ревизионното производство е завършило с издаването на предвидения в чл. 119, ал. 3, т. 1 от ДОПК ревизионен акт, който е постановен в установената от закона форма. Първостепенният съд е приел, че РА е незаконосъобразен в горепосочената част, като е приел за основателно възражението на дружеството - жалбоподател, че досежно така определените задължения е изтекла 5 годишна погасителна давност, съгласно чл. 140, ал. 1 ДПК (отм.). Според съда, давността за задълженията по ЗДДС, определени с процесния РА, съобразно предписанията на чл. 74, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 72, ал. 1 ЗДДС, е започнала да тече, както следва: считано от 1.01.2005 г. - за данъчни периоди м. 04, м. 09 и м. 10. 2004 г.; считано от 1.01.2006 г. - за данъчен период м. 12.2004 г. По-нататък в мотивите на обжалваното решение е посочено, че предвид установеното в хода на ревизията, единственото приложимо обстоятелство измежду визираните в нормата на чл. 141, ал. 1 ДПК, което води до спиране на давността за публичните задължения, установени с РА, е започналата ревизия. На основание чл. 141, ал. 1, пр. 1-во ДПК (отм.) съдът е посочил, че при започнала ревизия давността спира до завършване на ревизията, но не за повече от една година Тъй като в случая ревизията е започнала със ЗВР № 8047006 от 27.08.2008 г. и е приключила с РА, издаден на 6.12.2011 г., то давността следва да се счита спряна за период от една година, считано от 27.08.2008 г. до 27.08.2009 г. Съдът е изчислил сроковете за спиране, съответно погасяване на задълженията по ЗДДС за периоди от м. 01.2004 г. до м. 10.2004 г., като е приел, че независимо от спирането или удължаването на производството, давността се счита за спряна за максимален срок от една година. Според съда, в случая давностния срок за горепосочените периоди е изтекъл на 1.01.2011 г. (3 години, 7 месеца и 27 дни, считано от 1.01.2005 г. до 27.08.08 г., към които се добавят 1 г., 4 месеца и 3 дни, считано от 28.08.09 г. до 31.12.2010 г.). В мотивите си съдът е обсъдил и факта, че ревизията, възложена с горепосочената заповед, е спряна със Заповед № 80280 от 20.10.2008 г. на основание чл. 34, ал. 1, т. 4 ДОПК по молба на ревизираното лице и впоследствие със заповед № 900043/26.01.2009 г. на основание чл. 34, ал. 1, т. 2 ДОПК поради образувано досъдебно производство. Приел е, че спирането на производството не се отразява при изчисляване на давността, тъй като течението на давностния срок се счита спряно за максимално допустимия срок от една година. В горепосочения контекст съдът е обсъдил алтернативно два варианта - за приложимост, респективно за неприложимост на основанието за спиране на ревизионното производство във връзка с образувано досъдебно производство, като е съобразил двата режима на отменения ДПК и на ДОПК, като е аргументирал извода си, че във всички случаи този факт не съставлява юридически факт, спиращ течението на давността на самостоятелно основание. Въз основа на тези съображения, административният съд е приел, че обжалваният РА следва да се отмени като незаконосъобразен за д. п. м. 04, 09 и 10. 2004 г., поради наличието на изтекъл 5-годишен давностен срок. Счел е, че с изтичането на този срок задълженията за посочените данъчни периоди са погасени по давност ведно с акцесорното задължение за лихва, като се е позовал и на конкретна съдебна практика на ВАС. Решението в неговата обжалвана част е правилно. Касаторът неправилно тълкува разпоредбите, уреждащи института на погасителната давност. Доколкото се касае за погасяване на задължения по ЗДДС (отм.), то правилото е, че следва да се приложи онзи институт на погасителната давност, който е действал към момента на тяхното възникване. Горният довод се съдържа като аргумент в касационната жалба, но по същество това именно е и тезата, приета от първостепенния съд и противно на твърденията на касатора не е налице противоречие. В случая, както правилно е приел решаващият съд, приложима е нормата на чл. 140, ал. 1 ДПК (отм.), която определя, че публичните вземания се погасяват с изтичането на 5- годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Легалното понятие за т. н. "публични вземания" е регламентирано в чл. 13 от ДПК (отм.) и според ал. 2, т. 1 от него, публични са държавните вземания за данъци, акцизи, мита и задължителни осигурителни вноски. Давността спира, когато е започнала данъчна ревизия - до завършването й, но не за повече от една година - чл. 141, ал. 1, т. 1 ДПК (отм.). Неоснователно е твърдението на касатора, че релевантен за определяне на началния момент на срока за спиране на давността е моментът на предприемане на активни действия по връчване на заповедта за възлагане на ревизия, включително и връчване на заповедта на данъчно- задълженото лице, а не, както съдът е приел, датата на издаване на ЗВР. Съгласно императивната разпоредба на чл. 112, ал. 1 ДОПК, ревизионното производство се образува с издаването на заповедта за възлагане на ревизията, поради което правилно административният съд е определил датата на прекъсването на давността, а именно от датата на издаване на заповедта за възлагане на ревизията. Несъстоятелно от своя страна е твърдението на касатора, че изчислените от съда "срокове, с изтичането на които давността се погасява в настоящия случай, не могат да се приемат за категорично установени, тъй като с оглед доказателствата по преписката е налице възможност да има и други обстоятелства, които водят до спиране или прекъсване на давността". Какви са тези възможни други обстоятелства касаторът не сочи. Настоящият състав на касационната инстанция намира, че несъмнено макар към момента на образуване на ревизионното производство - 27.08.08 г., давността все още да не е била изтекла, към момента на издаване на РА - 6.12.2001 г., давността по чл. 140, ал. 1 ДПК (отм.) е била изтекла. Що се отнася до доводите в касационната жалба относно приложимостта на разпоредбите на чл. 111 от ДПК (отм.) съответно чл. 109, ал. 1 ДОПК в разглеждания случай, то настоящият състав споделя тезата на ответника по касация и намира следното: Визираният срок не е давностен, както го определя касаторът, а преклузивен; с цитираните норми се преклудира възможността да се образува да се образува производство за установяване на публични задължения, а не регламентират давностни срокове, след изтичането на които се погасяват самите публични задължения. това, че специалният закон предвижда възможността да се извърши прихващане да се извършва прихващане с погасени по давност задължения не променя факта, че законът предвижда погасяване на същите след изтичане на давностния срок. Както основателно твърди ответникът по касация, органите по приходите са могли да извършат прихващане след спазване на предпоставките, предвидени в закона, но в случая няма данни нито твърдения за такова процедиране. Макар от теоретична гледна точка изтичането на погасителна давност да влияе само на правото на принудително събиране на задължението поради възможността задължението да бъде платено доброволно, след направено възражение за погасителна давност от страна на длъжника явно е, че той няма намерение да плаща доброволно. На осн. чл. 168, т. 3 ДОПК изтичането на давностен срок е основание за погасяване на публичното вземане. В този смисъл е и практиката на ВАС - Решение № 4301 от 1.04.2010 г. по адм. д. № 4178/2009 г., Решение № 6349/20.06.2007 г. по адм. д. № 10772/2006 г., Решение № 6435/17.05.2010 г. по адм. д. № 16243/09 г. и др. В контекста на изложеното следва да се посочи, че неоснователно касаторът твърди, че изтеклата погасителна давност има отношение само към изпълнителния процес, а не към ревизионното производство за установяване на публични задължения с РА, поради което и не може да послужи като основание за отмяна на РА като незаконосъобразен. Ако е изтекъл давностният срок, то следва да се приеме, че се е погасило самото публично задължение, какъвто ясен смисъл имат разпоредбите на чл. 140, ал. 1 ДПК (отм.) и чл. 171, ал. 1 ДОПК. В този случай съдът не е длъжен да изследва дали установените с РА задължения са законосъобразни или не, тъй като и в двата случая РА трябва да бъде отменен поради изтекла давност. Настоящият състав на касационната инстанция споделя напълно изводите на административния съд и относно това, че спирането на ревизията, възложена със ЗВР № 804706/27.08.08 г. на основание чл. 34, ал. 1, т. 4, а впоследствие и на основание чл. 34, ал. 1, т. 2, не води до спиране на давността. Това е така, тъй като спирането на ревизионното производство в случая не се отразява при изчисляване на давността, доколкото течението на давностния срок при всички случаи се счита за спряно за максималния допустим срок от една година. Решаващият съд правилно е приел, че по този спорен въпрос е налице константна практика на ВАС и при постановяване на решението си е съобразил същата. В тази насока са например Решение № 8153/18.06.09 г. по адм. д. № 15523/08 г. на Първо отделение, както и Решение № 5081/6.04.2012 г. по адм. д. № 6816/11 г. на ВАС, Първо отделение. С оглед на горното, настоящият състав на Върховния административен съд, намира, че съдебното решение в обжалваната му част като правилно, законосъобразно и обосновано следва да бъде оставено в сила на основани е чл. 221, ал. 2 от АПК. По изложените съображения Върховният административен съд, Осмо отделение,