Решение № 6081 от 10.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 2857/2018 г.

Решение № 6081 от 10.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 2857/2018 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Таня Радкова Производството е по чл. 208 и следващите АПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания "Олимпик" АД - Кипър чрез Застрахователна компания "Олимпик-клон България" КЧТ със седалище в гр. С. и чрез пълномощника на дружеството срещу решение № 767/19.01.2018 г. по адм. д. № 5353/2017 г. на тричленен състав на Върховния административен съд. Счита обжалваното решение за неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Претендира от съда отмяната му. Ответникът по касационната жалба заместник-председателят на Комисия за финансов надзор ръководещ управление "Застрахователен надзор" чрез процесуалния си представител намира касационната жалба за неоснователна. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. За да се произнесе по съществото на касационната жалба, разгледана съгласно чл. 218, ал. 1 АПК, настоящата инстанция взе предвид: Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба от касатора срещу решение № 120-ОЗ/ 23.01.2017 г. на заместник-председателя на Комисията за финансов надзор, ръководещ управление "Застрахователен надзор", с което е приложил спрямо ЗК "Олимпик" чрез ЗК "Олимпик - клон България" принудителна административна мярка, а именно: в срок от 7 работни дни от датата на получаване на съобщението да заплати застрахователно обезщетение по писмена застрахователна претенция на С. Р. С. с вх. № ЗК-3741/27.07.2016 г. по описа на застрахователната компания; да представи в КФН заверено копие на писмени доказателства за изпълнение на задължението. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат, решаващият съд е развил следните доводи: Решението е издадено на основание чл. 16, ал. 1, т. 15 от Закона за Комисията за финансов надзор, чл. 588, ал. 4 във вр. с чл. 595, ал. 1, вр. с чл. 587, ал. 1, т. 1 и 4 във вр. с чл. 587, ал. 2, т. 1, вр. с ал. 2, т. 1 от Кодекса за застраховането. С оглед разпоредбата на чл. 499, ал. 1 КЗ, за да е налице исканата от закона предпоставка за прилагане на принудителната мярка е необходимо да се установи налице ли е спор между Гаранционния фонд и застрахователя по предявена претенция. От доказателствата по делото е безспорно, че пострадалото лице С. е предявил към застрахователната компания и към Гаранционния фонд претенция за заплащане на обезщетение. Безспорно е, че и застрахователят, и Гаранционният фонд са отказали изплащане на предявената претенция. Следователно, независимо дали водачът на уреждащото превозно средство има или няма задължителна застраховка "Гражданска отговорност", увреденото лице има право на плащане за претърпените вреди. Дали отговорността за това обезщетение е на застрахователя или на Гаранционния фонд за законосъобразността на оспореното решение е ирелевантно. Важно е да е налице спор между двата правни субекта за това кой е задължен за обезщетението, защото няма хипотеза, при която такова да не се дължи от едно от задължените лица. Евентуални претенции на жалбоподателя ще се решат в едно исково производство между застрахователя и Гаранционния фонд, но са без правно значение за спазването на предпоставките на чл. 499, ал. 4 КЗ. Така постановеното решение е обосновано. Съдът е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и съотносимост. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от доказателствата по делото. В този аспект представеното споразумение, на което се позовава касаторът, е ирелевантно, тъй като към момента на издаване на оспореното решение е съществувало, но не е било представено и приобщено към административната преписката. На второ място, същото касае взаимоотношения евентуално между причинителя и пострадалото лице, но не и спрямо застрахователя. Решението е материалнозаконосъобразно: Съдът е установил, че са осъществени юридическите факти, визирани в материалноправната норма на чл. 499, ал. 4 КЗ и спрямо тях правилно е приложил материалния закон. Съгласно чл. 499, ал. 4 КЗ в случай на застрахователно събитие, за което има предявена претенция за заплащане на обезщетение пред застраховател или пред Гаранционния фонд и ако в хода на уреждане на претенцията възникне спор между Гаранционния фонд и застрахователя, сключил задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, относно това кой трябва да обезщети увреденото лице, обезщетението се заплаща от застрахователя. Ако впоследствие бъде установено, че отговорността е на Гаранционния фонд, той възстановява на застрахователя платената на увреденото лице сума, ведно със законната лихва. В случая безспорно е налице спор между жалбоподателя и Гаранционния фонд относно дължимостта на исканото от С. обезщетение, което значи, че е осъществен фактическия състав на чл. 499, ал. 4 КЗ. На второ място, претенцията на пострадалото лице за обезщетение не е удовлетворена. В този смисъл приложената мярка цели както преустановяване на нарушението, също и премахване на последиците от него. Мярката е съответна на конкретните материалноправни разпоредби и на целите на закона. В този аспект съдът законосъобразно е изтъкнал, ч е конкретното съдържание на принудителната мярка законодателят е предоставил на оперативната самостоятелност на органа, но от същото е видно, че тя се ограничава до точното изпълнение на законова разпоредба, обвързано с фактическо действие по представяне на доказателства за изпълнението и е спазено изискването за пропорционалност. Предвид изложеното, като е приел, че оспореното решение е издадено от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и неговата цел и при спазване на принципа на съразмерност, съдът е постановил обосновано и законосъобразно решение, което следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора пред касационната инстанция на ответника следва да се присъдят направените и своевременно претендирани разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 /сто/ лв, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Воден от горното, Върховният административен съд, петчленен състав