Решение № 10989 от 8.08.2012 г. на ВАС по адм. д. № 2030/2012 г.

Решение № 10989 от 8.08.2012 г. на ВАС по адм. д. № 2030/2012 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК.

Образувано е по касационна жалба на Атанас Петров Иванов, гр. Хасково, бул. "Г. С. Раковски" № 30, вх. "В", ет. 3, ап. 5 срещу решение № 463 от 22.11.2010 г. на Административен съд, гр. Хасково, постановено по административно дело № 458/2010 г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на Иванов с искане за обявяване на нищожност на заповед № 3103 от 16.10.2009 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Хасково, с която на основание чл. 75, т. 5 от Закона за българските лични документи му е наложена принудителна административна мярка "забрана за напускане на страната" до отпадане на основанието.

С определение от 5.01.2012 г. съдът допълнил решението си, като оставил без разглеждане жалбата на Иванов за отмяна на заповед № 3103 от 16.10.2009 г. и прекратил съдебното производство в тази му част.

Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно и в несъответствие с доказателствата по делото приел, че връчването на административния акт е извършено на 18.02.2010 г. по реда на чл. 61, ал. 3 АПК. Този извод направил, без да отчете, че по делото няма доказателства за използване от административния орган на възможностите по чл. 61, ал. 2 АПК. Сочи, че ако актът е връчен надлежно неприсъствено не е ясно защо е извършено повторното му връчване лично на адресата на 16.07.2010 г. Сочи също, че съобщаването на акта и предоставеното на адресата му право на обжалване е изрично залегнало и в чл. 30 на Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/148/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (Директива 2004/38/ЕО). Алтернативно твърди, че ако съдът приеме за дата на уведомяване за акта датата на връчване на предупредителния протокол, то срокът за оспорване е спазен с оглед на подадената молба вх. № 10772 от 20.05.2010 г. От тази дата започвал да тече срокът по чл. 97 АПК и тъй като в съобщението за акта не е посочено пред кой орган и в какъв срок може да се обжалва, то срокът за оспорване се определя с оглед на разпоредбата на чл. 140, ал. 1 АПК и изтича на 17.08.2010 г., което означава, че подадената на 29.07.2010 г. жалба е в срок. Като не съобразил изложеното съдът постановил неправилно решение, което моли да бъде отменено. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от адв. Рени Димитрова, Софийска адвокатска колегия.

Ответникът по касационната жалба - директорът на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Хасково, не взема становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът правилно установил, че оспорената заповед е връчена на касатора по реда на чл. 61, ал. 3 АПК и с оглед на това жалбата е просрочена. Правилен е и изводът на съда, че оспорената заповед не е нищожна, тъй като е издадена от компетентен орган и в хода на производството не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за неоснователна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. Атанас Иванов действа като едноличен търговец с фирма "Атанас Иванов". Търговецът имал установени с ревизионни актове и неизплатени данъчни задължения в размер над 5 000 лв., за които не представил надлежни обезпечения

1. С писмо, изх. № 61 от 28.07.2009 г., публичен изпълнител при Териториална дирекция на Националната агенция по приходите, гр. Хасково, пискал от директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи налагане на принудителна административна мярка на Иванов на основание чл. 182, ал. 2, т. 2а от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

1. На основание чл. 26, ал. 1 АПК административният орган изпратил до Иванов писмо, изх. № 17338 от 12.08.2010 г., за започналото административно производство. Писмото е изпратено по пощата като на обратната разписка е отбелязано - "пратката не е потърсена от получателя".

1. С протокол, рег. № 21402 от 2.10.2009 г., съобщението за започналото административно производство било поставено на таблото за обявления на административния орган. Съобщението било свалено на 9.10.2010 г.

1. На 16.10.2010 г. директорът на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи издал заповед № 3103, с която на основание чл. 75, т. 5 (отм.) от Закона за българските лични документи (ЗБЛД) на Иванов е наложена принудителна административна мярка "забрана за напускане на страната" до отпадане на основанието.

1. На 1.12.2010 г. адресът на Иванов бил посетен от служител на ответника, но не бил открит на адреса. По сведение на съседи Иванов напуснал адреса преди около година. За посещението била изготвена докладна записка.

1. С протокол № 4298 от 23.02.2010 г. съобщение за издадената заповед било поставено на таблото за обявление на административния орган. В съобщението не е посочено пред кой орган и в какъв срок може да се оспорва заповедта. Съобщението е свалено на 9.03.2010 г.

1. На 18.05.2010 г., на граничен контролно-пропусквателен пункт "Капитан Петко войвода" на Иванов бил съставен предупредителен протокол № 3376, с който е уведомен да не предприема опити за пътуване извън страната, тъй като му е наложена принудителна административна мярка "забрана за напускане на страната".

1. На 16.07.2010 г. заповед № 3103 е връчена лично на Иванов.

1. С жалба, входящ на Административен съд, гр. Хасково № 15842 от 29.07.2010 г. Иванов оспорил заповедта по съдебен ред.

При така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената заповед законосъобразно е връчена на касатора при условията на чл. 61, ал. 3 АПК. Приел, че жалбата е подадена след изтичане на срока за оспорване, включително и на този по чл. 140, ал. 1 АПК. Приел, че срока за оспорване е изтекъл дори и да се приеме за дата на връчване на съобщението за изготвената заповед датата на протокола за предупреждение - 18.05.2010 г., и прилагането отново на срока по чл. 140, ал. 1 АПК. Приел, че оспорената заповед не е нищожна - издадена е от компетентен орган, в писмена форма, с посочени фактически и правни основания. Приел, че допуснатото от органа нарушение на правилата за уведомяване при връчване на съобщението по чл. 26, ал. 1 АПК макар и да е нарушение на административнопроизводствените правила не е такова, което води до нищожност на издадения административен акт, а до неговата незаконосъобразност, произнасянето по която е преклудирано с оглед на просрочието на жалбата. Въз основа на това направил извод, че оспорената заповед не е нищожна и отхвърлил жалбата.

Този извод на съда е правилен.

Видно от делото Иванов сезирал съда с две искания по отношение на заповед № 3103 - искане за обявяване на нейната нищожност и искане за нейната отмяна като незаконосъобразна. Съдът се произнесъл по двете искания с два отделни акта - обжалваното решение № 463 от 22.11.2010 г. и определение от 5.01.2012 г. Касационната жалба е само срещу решение № 463. Определението от 5.01.2012 г. не е обжалвано и не е предмет на настоящото производство. С оглед на това съдът следва да обсъди само доводите на касатора свързани с твърдяната неправилност на съдебното решение, с което е отхвърлена жалбата на Иванов с искане да се обяви нищожността на заповедта. Т. е. всички доводи, свързани с датата на връчване на заповедта и с оглед на това с допустимостта на оспорването на законосъобразността на заповедта не са предмет на настоящото производство.

С оглед на изложеното и доколкото касаторът не сочи каквито и да било доводи в подкрепа на твърдението си за неправилност на съдебното решение съдът, в съответствие с разпоредбата на чл. 218, ал. 2 АПК, е длъжен да извърши проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон. Обжалваното решение е постановено от надлежен състав, в писмена форма, подписано е от постановилия го съдия и е в пределите на правораздавателната власт на съда, поради което е валидно. Решението е допустимо, тъй като е постановено в производство, образувано по жалба срещу подлежащ на оспорване индивидуален административен акт, подадена от надлежно лице и в сроковете на закона, т. е. при наличие на всички изисквания, при които делото може да се реши по същество. Решението е и в съответствие с материалния закон. Съдът правилно, в съответствие с доказателствата по делото направил извод, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган. Заповедта не е лишена от законово основание и в хода на административното производство не са допуснати такива съществени нарушения на производствените правила, които да могат да обосноват липса на волеизявление. Правно обосновани са мотивите на съда досежно констатираното в хода на административното производство нарушение на правилата за уведомяване на страната. То е осъществено, но по своя характер не е такова, че да доведе до нищожност на постановения акт.

Видно от изложеното инвокираните от касатора отменителни основания са неоснователни. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба като неоснователна - отхвърлена.

С оглед изхода от делото съдът следва да остави без уважение искането на касатора за присъждане на направените по делото разноски. Ответникът не е поискал присъждане на разноски, поради което съдът не следва да се произнася по дължимостта им.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд