Решение № 5593 от 29.04.2010 г. на ВАС по адм. д. № 821/2010 г.

Решение № 5593 от 29.04.2010 г. на ВАС по адм. д. № 821/2010 г., I о., докладчик председателят Фани Найденова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Басри Байрям Хафуз от гр. Асеновград срещу решение № 1431/09.11.2009 г. по адм. д. № 1167/2009 г. на Административен съд Пловдив, с което е отхвърлена жалбата му против Акт за установяване на публично държавно вземане № 3 от 11.06.2009 г., издаден от директора на Областно пътно управление-гр. Пловдив, към Национална агенция "Пътна инфраструктура", а понастоящем Агенция "Пътна инфраструктура" за определена такса по чл. 18, ал. 3, т. 1 от Закона за пътищата (ЗП), вр. чл. 12 от Наредбата за специално ползване на пътищата (НСПП), вр. чл. 25, ал. 1, т. 6 от Тарифа № 14 за таксите, които се събират в системата на МРРБ за специално ползване на път за периода 01.01.2005 г. - 08.06.2009 г. в размер на 19 125 лв. и лихви върху тази сума в размер на 6 212,10 лв. Изложени са доводи за неправилност на решението и се иска отмяната му. Ответникът - директорът на "ОПУ" - Пловдив в представено писмено възражение оспорва жалбата и желае решението като правилно да бъде оставено в сила. Участващият по делото прокурор от Върховна административна прокуратура заявява становище за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба като подадена в срок и от надлежна страна е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. За да отхвърли жалбата срещу АУПДВ, издаден по реда на чл. 166 от ДОПК на основание чл. 18 от Закона за пътищата, съдът е изложил подробно мотивирани съображения, че обжалваният АУПДВ е издаден от компетентен орган, в определената от закона форма, при спазване на процесуалните правила, в съответствие с целта на закона, без противоречие с материалноправни разпоредби и при отсъствието на съществени нарушения на процесуалните правила, поради което се явява законосъобразен. По отношение на възражението на жалбоподателя, че таксата не се дължи от него, а от "Оргаз 2003" ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала е той, съдът е изложил мотивирани съображения за неоснователността им с оглед липсата на уведомяване на органа, издал разрешителното за настъпилата промяна в периода на действие на акта. Съдът е приел за неоснователно и другото възражение на жалбоподателя, че не ползва републиканска пътна мрежа, с обосновани изводи, че крайпътния комплекс е разположен в обслужващата зона на републикански път II-86. Решението е правилно. Не се спори от страните, че на жалбоподателя е било издадено Разрешение за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на търговски крайпътни обекти и пътни връзки към тях № 13-О-Е от 28.07.2004 г. за "Крайпътен комплекс- бензиностанция с кафе, АГСС" в обхвата на път II-86 "Пловдив-Асеновград", км. 24+450-дясно, при условия, подробно посочени в разрешението. Такса се дължи за специалното ползване на пътя на основание чл. 18, във вр. с § 1, т. 8 от ДР на ЗП и в размер, определен от Министерския съвет - чл. 18, ал. 3, т. 1 от Закона за пътищата (ЗП). Спорът по делото е относно адресата на акта, който според жалбоподателя Басри Байрям Хафуз следва да е на него не в качеството му на физическо лице, а в качеството му на едноличен собственик на капитала на "Оргаз 2003" ЕООД - дружеството, което е собственик на осъщественото строителството на обекта и което го експлоатира. Това възражение правилно е прието за неоснователно от първоинстанционния съд, поради това, че разрешителното е издадено на физическото лице Басри Байрям Хафуз и същото е задължено лице по смисъла на ЗП. Това, че обекта е изграден от "Оргаз 2003" ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала е също Басри Байрям Хафуз, не е основание за недължимост на таксата от това лице. При промяна в собствеността върху строежа, от физическото лице на едноличното дружество с ограничена отговорност, с едноличен собственик на капитала същото лице, задължение на получилият на разрешението е било да уведоми органа, издал разрешението за настъпилата промяна и да направи надлежно искане до органа да преиздаде разрешението на новия титуляр - чл. 5, ал. 1 и 3 от Наредбата за специално ползване на пътищата. След като това задължение не е изпълнено от жалбоподателя, последният не може да черпи права от това свое бездействие. Разрешението е издадено на физическото лице Басри Байрям Хафуз и същият в това си качество е задължен да заплаща и таксите, съобразно законовите разпоредби и Тарифата, поради което това възражение за незаконосъобразност на АУПДВ е неоснователно. В касационната жалба се поддържа ново възражение, че след като таксата не е платена, приложима е т. 6 от разрешението и същото се отнема, което в случая касатора тълкува, че считано от 01.01.2006 г. разрешението е отменено и такси не се дължат. Това е нововъведено възражение, което не е било поддържано от жалбоподателя в първоинстанционното производство и настоящата инстанция няма задължение да го обсъжда, но независимо от това, настоящата инстанция намира възражението за неоснователно, тъй като предпоставките за отнемане на разрешителното - неплащане на таксата, обосновават право на органа да го отнеме, но това става с изричен акт, до постановяването на който, разрешението е действащо и създава както права, така и задължения за адресата си. Отнемането на разрешителното поради неплащане на такса, не освобождава адресата на разрешителното да заплати таксите за периода от издаване на разрешението, до отнемането му. В случая, задължението е за Басри Байрям Хафуз, който ползвайки разрешението е дължал и такси по ЗП. Поради неизпълнение на задължението му е издаден процесния АУПДВ. Неоснователно се поддържа от касатора, че обекта не е разположен на републиканска пътна мрежа, и за това не се дължи такса. Съдът е изложил подробни мотиви с обосновани изводи, че крайпътния комплекс е разположен в обслужващата зона на републикански път II-86, което е налагало и издаването на разрешението за специалното ползване на републикански път от II-ри клас чрез експлоатация на бензиностанция и/или газостанция с 5 или повече колонки, с допълнителна дейност в приемната сграда на бензиностанцията, и пътни връзки към него в обхвата на пътя и обслужващите зони. По изложените съображения, като е отхвърлил жалбата като неоснователна срещу АУПДВ, първоинстанционния съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, първо отделение,