Решение № 12 от 1.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1416/2020 г.

Решение № 12 от 1.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1416/2020 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова Производството е по чл. 290-293 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 653/19.02.2020 г., подадена от И. С. Х. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Ц. М. от АК-Г., срещу решение № 13, постановено на 09.01.2020 г. от Габровския окръжен съд по в. гр. д. № 387/2019 г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от И. С. Х. против Б. С. К. и Т. М. К. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване правото на собственост и предаване на владението върху 55.94% ид. части от приземен етаж на жилищна сграда с идентификатор............, намираща се в ПИ с идентификатор............ по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-21/12.05.2010 г. на ИД на АГКК, с административен адрес: [населено място], [улица]. С определение № 370 от 25.09.2020 г., постановено по настоящето дело, въззивното решение е допуснато до касационно обжалване с цел проверка на неговата допустимост. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е взел предвид обстоятелството, че решението на първоинстанционния съд не е било обжалвано в тази част. В писмена защита, представена в проведеното по делото открито съдебно заседание, излага съображения по правилността на въззивното решение в тази му част, като поддържа, че същото е допустимо, но по същество неправилно. Претендира присъждане на направените по делото разноски. В писмено становище, представено в проведеното по делото открито съдебно заседание, ответникът по касационна жалба Б. С. К. чрез процесуалния си представител адв. Е. К. от АК-Г., изразява становище, че в частта, с която въззивният съд е потвърдил решението по предявения по реда на чл. 108 ЗС иск за признаване правото на собственост предаване владението върху 55.94% ид. части от приземен етаж, въззивното решение действително е недопустимо. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът по касационна жалба Т. М. К. не изразява становище досежно допустимостта на въззивното решение в тази му част. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното: И. С. Х. е предявил срещу Б. С. К. и Т. М. К. по реда на чл. 108 ЗС иск за признаване правото на собственост и предаване на владението върху 55.94% ид. части от приземен етаж на жилищна сграда с идентификатор.........., намираща се в ПИ с идентификатор............. по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-21/12.05.2010 г. на ИД на АГКК, с административен адрес: [населено място], [улица], с твърдението, че страните са етажни собственици, като първият етаж от сградата е собственост на Б. С. К. и Т. М. К. (прехвърлен им срещу задължение за издръжка и гледане от С. Х. С. и С. И. С. с н. а. №., том..., дело № 22.12.1995 г.), а вторият етаж – на И. С. Х. (прехвърлен му с договор за дарение като недовършен от С. Х. С. с н. а. №.., том..., дело № 01.11.1977 г.). Поддържа, че сградата има и подпокривно пространство, което се явява обща част, както и приземен етаж, който се състои от три мази, сервизни помещения, коридор и стълбищна площадка, като в договора за дарение, сключен през 1977 г. не е посочено, че едновременно с втория етаж се прехвърлят и 1/2 ид. част от общите части на сградата, но същите по разпоредбата на закона се считат за принадлежащи към жилището. Посочва, че според сключения през 1995 г. договор за прехвърляне на първия етаж са включени и стая, маза, коридор и сервизни помещения от приземния етаж на сградата, но прехвърлителите са могли да се разпоредят само с 1/2 ид. част, тъй като след сключения през 1977 г. договор за дарение са притежавали само тази част. Поддържа, че приземният етаж по архитектурния проект от 1972 г. представлява три мази, коридор и сервизни помещения и промяна в предназначението му не е извършвана, той няма самостоятелно юридическо съществуване и представлява обща част на сградата, като до 2014 г. е ползван и от двете спорещи страни. При условията на евентуалност предявява иск за признаване правото на собственост и предаване на владението върху югозападното помещение в приземен етаж на жилищната сграда, като поддържа, че това помещение не е прехвърлено на ответниците през 1995 г. и представлява принадлежност към жилището на втория етаж, поради което и не е било предмет на прехвърлителната сделка през 1995 г. При условията на евентуалност предявява иск за признаване правото на собственост и предаване на владението върху 1/6 ид. част от югозападно помещение от приземния етаж на сградата, което помещение не фигурира като прехвърлено нито в договора, сключен през 1977 г., нито в договора, сключен през 1995 г. Поддържа, че след смъртта на С. И. С. (починала на 17.11.2011 г.) той като неин син е придобил по наследство претендираната идеална част от това помещение. С постановеното от първоинстанционния съд решение е отхвърлен както предявеният от И. С. Х. иск за признаване правото на собственост и предаване владението върху 55.94 % идеални части от приземния етаж на сградата, така и исковете, предявени от него при условията на евентуалност. Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от И. С. Х. само в частта, с която е отхвърлен предявеният от него иск за признаване правото на собственост и предаване на владението върху югозападното помещение в приземния етаж, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният при условията на евентуалност иск за признаване правото на собственост и предаване на владението върху 1/6 ид. част от този обект. В постановеното от въззивния съд решение обаче е посочено, че предмет на обжалване е решението на първоинстанционния съд и по трите, предявени при условията на обективно евентуално съединяване искове и решението на първоинстанционния съд е потвърдено в неговата цялост. В частта, потвърждаваща решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от И. С. Х. иск за признаване правото на собственост и предаване владението върху 55.94 % идеални части от приземния етаж на сградата въззивното решение е процесуално недопустимо – решението на първоинстанционния съд е потвърдено в необжалваната му част. Неоснователна е тезата, която процесуалният представител на касатора развива в писмената защита, представена в проведеното по делото открито съдебно заседание, а именно, че волята му, както и търсената защита е една – право на собственост и предаване на владение върху принадлежащи общи части в приземния етаж с оглед възможността за ползване на мазе (складово помещение), която негова воля е била изразена и при подаване на въззивната жалба. Както вече беше отбелязано, И. С. Х. е предявил при условията на обективно съединяване три иска, като основанието, на което претендира признаване право на собственост и предаване на владението върху съответния обект, е различно по всеки един от тези искове. Различен е и претендираният обем от права по всеки един от исковете. В подадената на 30.10.2019 г. въззивна жалба срещу решението на първоинстанционния съд, И. С. Х. изрично е посочил, че обжалва това решение в определени негови части, а именно в частта, с която е отхвърлен предявеният от него иск за признаване право на собственост и предаване на владението на югозападното помещение от приземния етаж на жилищната сграда. Воля за обжалване на първоинстанционното решение в неговата цялост в така подадената жалба не се съдържа. Поради това по реда на чл. 293, ал. 4 ГПК в тази част въззивното решение следва да бъде обезсилено, като в полза на И. С. Х. бъде присъдена сумата от 655 лв., представляваща направените по делото разноски. По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение