Решение № 325 от 16.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 1619/2011 г.

Решение № 325 от 16.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 1619/2011 г., I н. о., НК, докладчик съдията Николай Дърмонски Делото е образувано по жалби от подсъдимия И. Д. П. от [населено място], област В. и от защитника му адв. Хр. Х. от САК срещу решение № 6 от 7.02.2011 г. по внохд. № 778/2010 г., постановено от Софийския апелативен съд, което се оспорва с доводи за наличие на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от НПК. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби. Частната обвинителка М. Б., чрез новоупълномощения си повереник адв. Ст. А. от САК моли жалбите да бъдат уважени. Изложените в жалбите оплаквания се поддържат в касационното производство от подсъдимия и от процесуалния му представител адв. Х. Върховният касационен съд провери въззивното решение в пределите на правомощията си по чл. 347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 19 от 7.09.2010 г., постановена по нохд. № 306/2010 г. на Окръжен съд - Враца подсъдимият И. Д. П. от [населено място], област В. е признат за виновен в това, че на 22.11.2009 г. във В., при управляване на МПС - мотоциклет "Я." с рег. № С-44-31-К е нарушил правила за движението и по непредпазливост е причинил смъртта на Г. Б. Т. от В. и средни телесни повреди на 4-годишния му внук Г. Л. Г. и на основание чл. 343, ал. 3, б. "б" вр. ал. 4 вр. ал. 1 вр. чл. 342, ал. 1 от НК и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 вр. чл. 58а вр. чл. 2, ал. 2 от НК му е наложено наказание от 1 г. лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, както и е лишен от право да управлява МПС за срок от 2 години, считан от влизане на присъдата в законна сила. С присъдата е признат за невинен и оправдан по обвинението да е допуснал и нарушение на правилото за движение по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП. Присъдата е била протестирана от прокурора от окръжна прокуратура - В. с оплакване за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода с искане за изменяването й и завишаване двукратно на размера на това му наказание. Такова е било и оплакването на повереника на частната обвинителка М. Б. адв. О. К. от САК, обхващащо и справедливостта на другото кумулативно предвидено наказание лишаване от право да управлява МПС, с искане за изменяване на присъдата и завишаване размерите и на двете кумулативни наказания до максимално възможните според ограниченията на чл. 58а от НК. Присъдата е била обжалвана и от защитника на подсъдимия П. с оплакване за явна несправедливост с обратен знак на наложеното му наказание лишаване от свобода с искане за изменяването й и прилагане института на условното осъждане с подходящ изпитателен срок. С въззивното решение обжалваната присъда е изменена, като е завишен размерът на наказанието лишаване от право да управлява МПС от 2 години на 3 години, като в останалата й част е потвърдена. В касационните жалби от подсъдимия и защитника му се поддържа наново оплакването за явна несправедливост на наложеното му наказание лишаване от свобода поради отказа на съда да приложи разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК, довело, според тях, до неправилното приложение на материалния закон, на базата и на съществено нарушение на процесуалните правила, допуснато от въззивния съд при формиране на вътрешното си убеждение относно дължимата се на подсъдимия санкция, като се прави искане за изменяне на обжалваното решение и прилагане на института на условното осъждане по отношение на наказанието лишаване от свобода. Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение, намира жалбите за подадени в законния срок, от лица, имащи право на жалба, срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346, т. 1 от НПК и като такива за допустими, като разгледани по същество - за неоснователни по следните съображения: Макар наведените касационни основания да са посочени като такива по чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от НПК, доводите в подкрепата им сочат единствено на това относно явната несправедливост на наложеното на жалбоподателя наказание лишаване от свобода и то с оглед на отказа и на въззивния съд да приложи института на "условното" осъждане. При условията на съкратено съдебно следствие по чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 от НПК, подкрепеното от доказателствената основа самопризнание на жалбоподателя правилно е поставено в основата на осъдителната му присъда, като фактите от кръга на чл. 102 от НПК с основание са приети да са изпълнили с нужното съдържание състава на престъплението по чл. 343, ал. 3, б. "б" вр. ал. 4 вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Спор относно правнорелевантните факти и по приложението на материалния закон не възниква. ВКС намира възражението за несправедливо осъждане на жалбоподателя П. за неоснователно. Той претендира за отлагане изпълнението на наказанието му лишаване от свобода поради: оказаното от него съдействие на разследващите органи за разкриване на обективната истина по делото; липсата на съпътстващи други тежки нарушения на правилата за движение във връзка с допуснатото ПТП; разкаянието му за извършеното и помощта, която е оказал и продължава да оказва на пострадалите; непредпазливата форма на вина, при която го е осъществил. В голямата си част тези доводи са пресилени и не отговарят на установеното по делото. На досъдебното производство, позовавайки се на травмите си (които обаче са оценени от вещото лице - медик като леки телесни повреди), подс. П. е отрекъл да има спомен за случилото се и на тази основа не е дал подробни обяснения. Начинът на управляване на мотоциклета и допуснатите от него нарушения на правилата за движение са извлечени от свидетелските показания и изводите на АТЕ. Въззивният съд се е съгласил с изводите на първоинстанционния, че поради превишената скорост и липсата на съответната квалификация за този вид МПС жалбоподателят е загубил контрол над него, считайки да са нарушени само правилата за движение по чл. 21, ал. 1 и чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП, но отричайки такива по чл. 20, ал. 1 и 2 от същия закон. Вярно е, че превишената за даден участък от пътя скорост в повечето случаи (а не "винаги", напр. ограничение заради наличие на пункт на КАТ) е и несъобразена, както и че тя, съчетана и с липсата на съответната квалификация може да доведе (а в случая е и довела) до загуба на контрол над управляваното МПС. Допускането на нарушения на тези правила обаче не значи, че не е допуснато и нарушение на общото правило по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, защото, макар и като основно правило за движението да не се явява форма на изпълнително деяние на това престъпление, то изисква от водачите на МПС да упражняват всячески: - технически: по приборите и състоянието на основните възли и агрегати на ППС; - обзорен: на посоката и състоянието на пътя и на придвижването на останалите участници в движението, на пътните знаци; - фактически: като се препятства достъпа до МПС от други лица, включително когато се намира в покой; контрол над управляваното МПС. Особено за двуколесните МПС, където дори една загуба на равновесие, предизвикана поради допуснати или не други нарушения на правилата за движение може да лиши водача му от контрол над това превозно средство и до причиняване на съставомерен вредоносен резултат. В тази насока следва да се има предвид утвърдената съдебна практика, изразена и в решения № 1166/76 г., № 1234/76 г., № 1108/78 г., № 960/80 г., всички на III н. о. и решение № 4/78 г. на ОСНК на ВСР. За такова нарушение жалбоподателят е оправдан и то не следва да се коментира в негова вреда, а само като констатация за прецизност на съдебния акт. От значение за обществената опасност на конкретното деяние е тежестта на нарушените правила, довели до тежкия вредоносен резултат, а те касаят безопасното шофиране на мотоциклета в градска среда, в случая от неправоспособен водач и със скорост с над 40 км в час над допустимата за населеното място. От друга страна, загубата на контрол над МПС от подсъдимия е довело до отскачането му от пътната настилка и излизането му на тротоара, където е "помел" пешеходците - починалия Гр. Т. и невръстния му внук Гр. Г., като детето е имало шанс да бъде спасено от поелия лечението му медицински екип. Не на последно място е не просто характеристиката на жалбоподателя П. като добър и трудолюбив човек, баща, съпруг, а от съществено значение е миналото му на водач на МПС. Извън липсата на квалификация при него да управлява този голям и тежък мотоциклет, само за две години - от лятото на 2006 г. до средата на 2008 г. той е санкциониран със 7 наказателни постановления за допуснати 12 нарушения на правилата за движение, от които 8 са за превишаване на разрешената скорост. Това сочи, че шофирането на МПС с несъобразена и превишена скорост не е изолирано явление в практиката му на водач, а въпрос на време е било той да допусне сериозно ПТП, в случая фатално за единия от пострадалите. Тези обстоятелства са от значение за формата на вината му за станалото ПТП, приета от окръжния съд за непредпазлива, но като проявена самонадеяност, докато въззивният съд е подминал този въпрос. ВКС също не намира основание да възприеме друго от изложеното от първоинстанционния, а и в тази насока възражения от жалбоподателите липсват. Не без значение са и броят на съставомерните телесни увреди на малолетното дете, претърпяло сериозна коремна интервенция. При престъпленията по транспорта, които поначало се осъществяват при непредпазлива форма на вина, от дейци с иначе съхранено обществено значимо поведение, личното чувство за вина и мнението на обществото, особено на пострадалите и на близките им има съществено значение при разрешаване въпросите около индивидуализацията на наказанието на виновния водач, за вида, обема и тежестта на дължимата му се санкция. От декларациите на част от пострадалите по делото и на техните повереници става ясно, че те са се примирили с настъпилите тежки последици от ПТП и са готови на компромис относно наказването на подс. П., като не желаят вече той да изтърпи ефективно наказанието лишаване от свобода. Това тяхно становище не е и не може да бъде меродавно за окончателното становище на съда. Съобразяването на всички относими към индивидуализацията на наказанието на конкретния деец обстоятелства е не само въпрос на правомощие на съда, но и на отговорност на магистратите към обществото за пресичане извършването на такива престъпления. Проявата на неоправдана снизходителност е също толкова опасно, колкото и несъразмерно тежката санкция спрямо извършеното. От друга страна, постигане на генералната превенция с наложеното наказание изисква съобразяване динамиката на конкретния вид престъпления, но и личната обществена опасност на дееца, спрямо което не само съдът, но и обществото да преценява доколко то е съответно на извършеното и е заслужено или твърде благосклонно. Затова, като не се отрича безспорно направеното за пострадалите от страна на подсъдимия, не може да бъдат загърбени самонадеяността му и твърде рискованото му шофиране в този оживен градски участък, при липсата на каквито и да е причини за това и на съответната правоспособност. Затова и настъпилият вредоносен резултат, макар и нежелан от дееца, е обществено нетърпим за обществото и изисква по-сериозна санкция, не само морална, но и материалноправна страна, при която личностните благоприятстващи обстоятелства отстъпват пред критериите на обществото. А те са засягане сферата на подсъдимия в по-значителна степен с оглед постигане целите и на генералната превенция. Това не може да бъде прието за несправедливо, щом като целта на обществото е да се ограничат такива, условно казано, лекомислени прояви на водачи, които не се приемат от него и водещи до неоправдани вредни последици. Поради това ВКС намира за водещи целите на генералната превенция, които не са в достатъчна конкуренция с тези на специалната, за да наложат промяна на становището на двете предишни инстанции. И в тази насока жалбите се явяват неоснователни и като такива следва да бъдат оставени без уважение. ВКС намира, че обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила, а касационните жалби на подсъдимия и на защитника му - без уважение. С оглед на гореизложените съображения, Върховният касационен съд - Първо наказателно отделение на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК