Решение № 10351 от 28.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 14656/2018 г.

Решение № 10351 от 28.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 14656/2018 г., VII о., докладчик съдията Юлия Раева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на заместник-министъра на икономиката А. М. срещу Решение № 5582 от 03.10.2018 г. по адм. д. № 13282/2017 г. на Административен съд С.-град, с което по жалба на Българска агенция за инвестиции съдът е обявил за нищожен акт изх. № К-12-00-7/09.05.2016 г. на заместник-министъра на икономиката за отказ за верифициране на разходи и определяне на финансови корекции и е изпратил преписката за ново произнасяне по искането за окончателно плащане със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Касационният жалбоподател прави оплакване за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита за неправилен извода на съда за нищожност на оспорения административен акт. Сочи, че по силата на Заповед № РД-16-1556/12.12.2014 г. на министъра на икономиката заместник-министърът на икономиката Л. П. има правомощие да подписва всички необходими документи, свързани с дейността на Управляващия орган на Оперативна програма "Развитие на конкурентоспособността на българската икономика" 2007-2013. (ОПКРБИ 2007–2013), с изключение на изрично изброени в заповедта документи и кореспонденция, които се подписват задължително от ръководителя на УО, което обосновава извод за наличие на компетентност на издателя на акта. Според касационния жалбоподател гореизложеното се потвърждава и от Заповед № РД-16-196/18.03.2015 г. на министъра на икономиката, която по същество преповтаря първата заповед. Към касационната жалба е приложена Заповед № РД-16-196/18.03.2015 г. на министъра на икономиката. Изложени са също така доводи, че актът отговаря на изискванията за форма, издаден е при спазване на административнопроизводствените правила и материалния закон. Иска се отмяна на съдебното решение и решаване на спора по същество, като касационната инстанция отхвърли жалбата на бенефициера срещу административния акт. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Направено е възражение за прекомерност на претендираното от другата страна адвокатско възнаграждение. Ответникът – Българска агенция за инвестиции (БАИ), чрез процесуалния си представител изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли да бъде оставено в сила решението. Претендира присъждане на разноски съгласно представен списък. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като се запозна със събраните по делото доказателства, обсъди становищата на страните, наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, при спазване на срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и срещу решение, което подлежи на обжалване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Първоинстанционното производство по делото е било прекратено с Определение № 4288 от 26.07.2016 г. по адм. дело № 7252/2016 г. на Административен съд С.-град. З. да прекрати производството по делото, съдът е приел, че предмет на обжалване е волеизявление, което има подготвителен характер и не носи белезите на индивидуален административен акт. По частна жалба на Българска агенция за инвестиции посоченото определение е отменено с Определение № 13568 от 13.12.2016 г. по адм. дело № 12312/2016 г. на ВАС и делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Дадени са задължителни указания, че с влизане в сила на Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове (ЗУСЕСИФ), актът, с който се определя по основание и размер финансовата корекция – този по чл. 73, ал. 1 ЗУСЕСИФ, е индивидуален административен акт и защитата срещу него е по реда на чл. 27, ал. 3 и 5-7 от ЗУСЕСИФ, т. е. по реда на АПК. С Решение № 2846 от 26.04.2017 г. по адм. дело № 7252/2016 г. на Административен съд С.-град делото е решено по същество, като е отхвърлена жалбата на БАИ срещу административния акт. По касационна жалба на БАИ посоченото решение е отменено с Решение № 14667 от 30.11.2017 г. по адм. дело № 7654/2017 г. на ВАС и делото е върнато за ново разглеждане. По фактите касационната инстанция е установила, че с оспорения пред първоинстанционния съд акт от отчетените разходи в размер на 1 416 104,56 лв. са приети за недопустими за финансиране разходи в размер на 228 906,36 лв., т. е. не са верифицирани разходи в размер на 228 906,36 лв., а от останалата верифицирана сума по финалния отчет в размер на 1 187 198,20 лв. са прихванати финансови корекции в общ размер на 286 654,01 лева. След прихващане от финалния отчет на финансови корекции в размер на 286 654, 01 лв. и част от изплатения аванс в размер 900 544,19 лв. административният орган е изчислил, че БАИ следва да възстанови сума от неусвоен аванс в размер на 2 106 946,53 лв. От правна страна касационната инстанция е установила, че съдът не е извършил проверка относно сочените от органа основания за недопустимост на разходите и не е изложил мотиви за отделните суми неверифицирани разходи. Необосновано също така съдът е приел, че е доказано изцяло основанието за прихващане на финансови корекции в размер на 286 654,01 лв. За част от тази сума административният орган не е посочил в оспорения пред съда акт с кои актове са определени финансовите корекции, които се прихващат по финалния отчет, нито съдът е изяснил този въпрос. П. новото разглеждане на делото в изпълнение на задължителните указания на касационната инстанция съдът е дал конкретни и подробни указания с протоколно определение от 27.02.2018 г. по адм. дело № 13282/2017 г. по описа на Административен съд С.-град, съгласно които административният орган следва да попълни преписката с актовете, с които са определени финансовите корекции за сумите, с които е извършено прихващането, включително актовете, с които е извършено доналагане на финансови корекции по договорите с изпълнител ДЗЗД "Консорциум за информация и публичност". Въз основа на представените по делото доказателства съдът е установил от фактическа страна, че административното производство е започнало във връзка с представен финален отчет с искане за окончателно плащане на Българска агенция за инвестиции в качеството й на бенефициер по договор за директно предоставяне на безвъзмездна финансова помощ № BG161 P0003-4.1.01-0001-C0001, проект "Популяризиране на предимствата за инвестиране в България", финансиран по Оперативна програма "Развитие на конкурентоспособността на българската икономика" 2007-2013. След извършена проверка на финалния отчет административният орган е издал оспорения акт № К-12-00-7/09.05.2016 г., в който е приел, че отчетените разходи възлизат на 1 416 104,56 лв., а от тях недопустими за финансиране са разходи в размер на 228 906,36 лв. Относно недопустимите разходи в обстоятелствената част на акта са изброени конкретните суми по бюджетни редове. Предвид това, че за две от сумите, с които е извършено прихващане, не са представени актовете за доналагане на финансови корекции, съдът е приел, че именно с оспорения акт административният орган е доналожил финансови корекции, както следва: към първоначално определената финансова корекция в размер на 5 % допълнително са определени още 5 %, т. е. общо 10 % (2 700 лв.) от реално изплатените средства по Договор № МДП-05-03/13.07.2012 г. с изпълнител ДЗЗД "Консорциум за информация и публичност"; към първоначално определената финансова корекция в размер на 5 % допълнително са определени още 20 %, т. е. общо 25 % (160 052,86 лв.) от реално изплатените средства по Договор № ФД1-17-ПР/28.10.2011 г. с изпълнител ДЗЗД "Консорциум инвестирай в България". От правна страна съдът е приел, че актът е нищожен на основание чл. 159, т. 1 от АПК – липса на компетентност на издателя му. Мотивите на съда са, че съгласно приложената по делото Заповед № РД-16-1556/12.12.2014 г. на министъра на икономиката, заместник-министърът на икономиката Л. П. няма качеството на ръководител на Управляващия орган (УО). С тази заповед заместник-министърът на икономиката Л. П. е оправомощен да подписва документи, свързани с дейността на УО на оперативната програма, с изключение на тези, които са изрично посочени в заповедта. Сред изрично изключените в т. 13 е "изходящата кореспонденция, пряко свързана с прилагането на процедура относно налагане на финансови корекции". Извършването на верификация, съответно отказът за верификация на разходи, не са описани сред изключенията. В т. 14 от цитираната заповед обаче е посочено, че други документи или актове, които по силата на нормативен акт са в изключителната компетентност на ръководителя на УО, също не попадат в обхвата на правомощията на заместник-министъра. С оглед разпоредбите на чл. 60-64 и чл. 73, ал. 1 от ЗУСЕСИФ, съдът е обосновал, че верифицирането на разходи и определянето на финансови корекции е въпрос от изключителната компетентност на УО, поради което то не е част от правомощията, възложени на заместник-министъра. Това означава, че волеизявлението на заместник-министъра, с което се отказва верифициране на част от заявените съгласно окончателното искане за плащане суми, както и за определяне на финансови корекции е направено от некомпетентен орган, което го прави нищожно. В частта, с която се отказва верифициране на разходи, съдът е изложил допълнително мотиви, че актът се явява немотивиран, тъй като е издаден при неясна фактическа обстановка, без посочване на правните основания, на които се основава, а отделно от това е и в противоречие с материалния закон. Решението е валидно, допустимо и правилно. Касационната инстанция споделя изложените по-горе мотиви на първоинстанционния съд за нищожност на административния акт. Допълнително следва да бъде отбелязано, че в обжалвания административен акт дори не е посочено, че издателят му има качеството на ръководител на УО, нито е цитирана заповедта, с която е оправомощен като такъв. Съгласно чл. 9, ал. 5, изр. 2 ЗУСЕСИФ в приложимата към датата на издаване на административния акт редакция, ръководителят на администрацията, в чиято структура се намира управляващият орган, е ръководител на управляващия орган. Предвидено е също така, че ръководител на УО може да бъде и оправомощено от ръководителя на администрацията лице. Министърът на икономиката е ръководител на министерството - чл. 25, ал. 1 от Закона за администрацията и чл. 3, ал. 1 от Устройствения правилник на Министерството на икономиката. За първи път в съдебното производство се сочи Заповед № РД-16-1556/12.12.2014 г. на министъра на икономиката, която съдът правилно е преценил, че не предвижда оправомощаване на заместник-министъра на икономиката Л. П. като ръководител на УО. Допълнително представената Заповед № РД-16-196/18.03.2015 г. на министъра на икономиката също няма за правна последица оправомощаване на заместник-министъра Л. П. като ръководител на Управляващия орган и не води до опровергаване на извода на съда за нищожност на акта. Макар и да не отменя изрично предходната заповед, новата заповед в значителна степен се покрива с нея като съдържание. В т. 14 и 15 от последната заповед изрично е изключено правомощието на заместник-министъра да подписва документи, пряко свързани с процедурата по определяне на финансови корекции. Актовете, свързани с процедурата по верификация, отново не са изключени изрично също като в предходната заповед, но в т. 16 от заповедта е изключено правомощието на заместник-министъра да подписва документи, които по силата на нормативен акт са в изключителната компетентност на ръководителя на УО. Уредбата на производството по верификация на разходи се съдържа в чл. 60-64 ЗУСЕСИФ. Съгласно цитираните разпоредби управляващите органи извършват междинни и окончателни плащания след верифициране с цел потвърждаване допустимостта на извършените разходи и при наличие на физически и финансов напредък на проекта. Чрез междинни и окончателни плащания се възстановяват само допустими разходи, верифицирани от управляващия орган. Съгласно чл. 62, ал. 3 ЗУСЕСИФ, управляващият орган извършва верифициране на разходите въз основа на проверка на документите, представени към искането за плащане и на проверки на място, когато това е приложимо. Общите условия за допустимост на разходите са регламентирани в чл. 57 и 58 ЗУСЕСИФ. Съгласно чл. 59, ал. 1 ЗУСЕСИФ, конкретните национални правила и детайлните правила за допустимост на разходите за съответния програмен период за всяка оперативна програма по чл. 3, ал. 2 от закона се определят с нормативен акт на Министерския съвет. След анализ на цитираната по-горе уредба на условията и реда за верификация съдът е обосновал правилен извод, че издаването на акт за верификация, съответно издаването на отказ за верификация е от изключителната компетентност на ръководителя на УО. Предвид безспорно установената липса на компетентност на издателя обжалвания акт по чл. 146, т. 1 АПК, съдът правилно го е обявил за нищожен. Нищожността на акта прави ненужно обсъждането на доводите на касационния жалбоподател за съответствие на акта с останалите основания по чл. 146 АПК. Относно изпращането на преписката от съда на административния орган следва да бъде отбелязано, че съдът правилно е уточнил, че изпраща преписката за произнасяне само по искането за окончателно плащане, тъй като производството е започнало по искане на заинтересованото лице. В частта относно финансовите корекции инициативата е на административния орган, а не на бенефициера. Не са налице сочените в касационната жалба основания за отмяна на съдебното решение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото в полза на ответника следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 32 600 (тридесет и две хиляди и шестстотин) лв. Като взе предвид размера на материалния интерес по делото и правилото за изчисление на минималния размер на адвокатското възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 6, вр. чл. 8, ал. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, касационната инстанция приема, че възражението на касационния жалбоподател за прекомерност е неоснователно. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, седмо отделение