Решение № 1520 от 4.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 14244/2013 г.

Решение № 1520 от 4.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 14244/2013 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Свобода Асенова Спасова от гр. София против решение № 4684 от 10.07.2013 г., постановено по административно дело № 14402/2012 г. на Административен съд - София-град (АССГ), с което е отхвърлена като неоснователна жалбата й против заповед № ИЗ-405/15.10.2012 г. на директора на Дирекция "Социално подпомагане" (ДСП) - Слатина - София, потвърдена с решение № РД 01-531/19.11.2012 г. на директора на Регионалната дирекция за социално подпомагане (РДСП) - София - град. По съображения за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК, се иска отмяна на решението на първоинстанционния съд и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на АССГ. В проведеното съдебно заседание касаторката и процесуалният й представител адвокат Паунов поддържат касационната жалба и развиват допълнително аргументи в подкрепа на заявеното с нея искане. Ответникът по касация - директорът на Дирекция "Социално подпомагане" - Слатина, действащ чрез пълномощника юрисконсулт Стоев в съдебно заседание оспорва касационната жалба и моли атакуваното решение да бъде оставено в сила. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на решението на първоинстанционния съд, за което предлага да се остави в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като обсъди доказателствата по делото във връзка с касационните оплаквания и провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд - София-град е заповед № ИЗ-405/15.10.2012 г. на директора на Дирекция "Социално подпомагане" - Слатина, с която на основание чл. 12, ал. 2, т. 1 и т. 7 от Закона за социално подпомагане (ЗСП) и чл. 10, ал. 1, т. 4 от Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане (ППЗСП) на Свобода Асенова Спасова й е отказана месечна помощ по чл. 9 от ППЗСП с мотив, че тя притежава недвижима собственост, която може да бъде източник на допълнителни доходи и не са изчерпани всички възможности за самоиздръжка. При осъществения административен контрол заповедта е потвърдена с решение № РД 01-531/19.11.2012 г. на директора на Регионална дирекция за социално подпомагане - София-град. За да не уважи оспорването, с което е бил сезиран, първоинстанционният съд е приел, че обжалваната пред него заповед е издадена от компетентен орган в предвидената от закона форма, като не е открил нарушения на административнопроизводствените правила и на материалния закон и несъответствие с неговата цел. Решаващият съдебен състав е проверил фактическите констатации и правните изводи на административния орган и съобразил данните от изготвения в хода на административното производство социален доклад. В хода на първоинстанционното съдебно производство безспорно е установено, че по подадена молба-декларация за отпускане на месечна помощ по чл. 9 от ППЗСП жалбоподателката е декларирала, че притежава недвижима собственост, а именно апартамент с ателие в кв. "Младост-2", а живее в двустайно жилище, собственост на сина й, за което не притежава нотариален акт. От направена справка в Агенцията по вписванията, обхващаща периода от 01.01.1992 г. до 29.08.2012 г., е установено, че Свобода Асенова Спасова е кредитор върху поземлен имот УПИ 2-142 заедно с къща в с. Куцина, общ. Полски Тръмбеш. От приложеното експертно решение на ТЕЛК е видно, че жалбоподателката е с диагноза шизофрения, което я определя като инвалид. От направена справка в НОИ се е установило, че Спасова не фигурира като пенсионер. Съдът е приел, че притежаваните от Спасова недвижими имоти (жилищен имот в ж. к. "Младост - 2", бл. 213, вх. А, ет. 18, ап. 137 с РЗП - 72.11 кв. м и ателие на 19 етаж с РЗП - 74.21 кв. м) могат да бъдат източник на доходи, като е констатирал и че не са изчерпани всички възможности за самоиздръжка и за издръжка от лицата по чл. 140 от Семейния кодекс (СК). Въз основа това е извел извод за законосъобразност на процесната заповед. Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на индивидуален административен акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна, адресат на заповедта. Атакуваният пред настоящата инстанция съдебен акт е и правилен, като не страда от пороци, съществуването на които би наложило извод за наличие на отменителните основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Решението се основава на обоснована преценка на събраните доказателства, издадено е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановено при спазване на съдопроизводствените правила. Първоинстанционният съд (т. е. инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на оспорения акт на администрацията и на обуславящите го такива) е събрал и коментирал относимите към казуса доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички релевантни за спора факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните, и е проверил изцяло законосъобразността на оспорения административен акт съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168, ал. 1 от АПК по критериите в чл. 146 от АПК. Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и при анализа им във връзка с приложимата за казуса нормативна уредба е направен правилен краен извод за неоснователност на жалбата срещу процесната заповед, като убедително са опровергани релевираните и пред настоящата инстанция доводи от жалбоподателката за нейната незаконосъобразност. Правото на месечна помощ по чл. 9 от ППЗСП възниква за лицата, които отговарят на условието за по-нисък доход от определения диференциран минимален доход за предходния месец и които изпълняват кумулативно предвидените допълнителни условия по чл. 10 от ППЗСП. Според правилото на чл. 10, ал. 1, т. 4 ППЗСП социална помощ се отпуска, ако лицата или семействата не притежават движима и недвижима собственост и/или идеални части от нея, с изключение на обитаваното от тях жилище, която може да бъде източник на доходи, с изключение на вещите, които служат за обичайно потребление на лицето или семейството. Подзаконовата норма на чл. 10, ал. 1, т. 4 от ППЗСП съответства на по-високата по степен норма на чл. 11, ал. 2 от Закона за социално подпомагане, която допуска социалните помощи да се получават, само след като лицата са изчерпали всички възможности за самоиздръжка и за издръжка от лицата по чл. 140 от СК. В случая е налице основанието по чл. 10, ал. 1, т. 4 от Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане, мотивирало административния орган да откаже предоставянето на месечна помощ по чл. 9 от същия правилник. Наличието на правото на собственост в патримониума на Спасова върху гореописаните недвижими имоти детерминира възможността й да се сдобие с допълнителни доходи: същата би могла да ги продаде, респ. да ги отдаде под наем или да се разпореди по друг възмезден начин с тях. С оглед на това администрацията правилно е отказала търсената социална помощ по смисъла на чл. 9 от ППЗСП, предвид констатираната пречка за това - неизпълнение на условието по чл. 10, ал. 1, т. 4 от ППЗСП. За да възникне право на социална помощ, едно от изискванията на цитираната норма е подпомаганото лице да не притежава недвижима собственост, която може да бъде източник на доходи. Това изискване е императивно и неговото наличие представлява отрицателна материалноправна предпоставка от категорията на абсолютните за предоставяне на исканата помощ - т. е. препятства възникването на субективното право на месечна помощ по чл. 9 от ППЗСП. Социалното подпомагане се изразява в предоставяне на помощи за задоволяване на основни жизнени потребности на гражданите, когато това е невъзможно чрез труда им и притежаваното от тях имущество. Право на социално подпомагане имат българските граждани, които поради здравни, възрастови, социални и други независещи от тях причини не могат сами чрез труда си или доходите, реализирани от притежавано имущество, да осигурят задоволяване на основните си жизнени потребности. В случая, след като е налице отрицателна предпоставка по чл. 10, ал. 1, т. 4 от ППЗСП, за лицето не е възникнало правото на месечна помощ по чл. 9 от ППЗСП. Следователно оспорената заповед, с която компетентния административен орган е отказал на Свобода Спасова отпускане на социална помощ по чл. 9 от ППЗСП, е материално законосъобразна. За пълнота на изложеното следва изрично да се отбележи, че формулираните от Спасова твърдения в допълнението към касационната жалба и в съдебно заседание не касаят обстоятелства, свързани с касационните основания и стоят извън предметния обхват на спора, поради което са ирелевантни за неговия изход, а доводите й от житейски характер касателно дарствените й намерения и нежеланието поради това да използва за реализиране на доходи недвижимите имоти, които притежава, само потвърждават факта, че не отговаря на нормативните изисквания за получаване на търсената от нея социална помощ. По тези съображения следва да се приеме, че като е отхвърлил подадената до него жалба поради неоснователност, Софийският градски административен съд е постановил правилен съдебен акт, който при липса на касационни основания, водещи до неговата отмяна, следва да бъде оставен в сила. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 1 и ал. 2, предложение 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,