Решение № 347 от 21.06.2010 г. на ВКС по н. д. № 255/2010 г.

Решение № 347 от 21.06.2010 г. на ВКС по н. д. № 255/2010 г., II н. о., НК, докладчик съдията Теодора Стамболова Производството е по реда на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. С присъда № 678/07.10.09 г., постановена по Н. О. Х. Д. 99/09 г., РС-Сливен /СлРС/ е признал К. В. Д. за виновен в извършено от него в съучастие с Ц. С. и М. Т. престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. чл. 195, ал. 1, т. 3,4 и 5 НК и във връзка с чл. 55, ал. 1, т. 1 НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от осем месеца, чието изтърпяване е отложил с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила, на основание чл. 66, ал. 1 НК. С решение № 2/08.02.10 г., постановено по В. Н. О. Х. Д. 676/09 г., ОС-Сливен /СлОС/ е изменил горецитираната присъда, отменил е условното осъждане за Д. и е постановил наложеното наказание лишаване от свобода да бъде изтърпяно в затворническо общежитие от закрит тип при първоначален строг режим. Постъпило е искане от осъдения Д., в което настоява за възобновяване на наказателното производство и връщане на делото за ново разглеждане, предвид обстоятелството, че лицето е невинно- взети са предвид показанията на някои свидетели, а на други-не. В съдебно заседание пред ВКС осъденият поддържа искането си. Същото прави и назначеният пред тази инстанция служебен защитник, като фиксира вниманието на съда и върху незаконосъобразно осъждане на Д. за извършване на престъплението при опасен рецидив, без да има обвинение за това; както и на неговото здравословно и семейно състояние. Представителят на ВКП изразява становище за необходимост от възобновяване на производството, отмяна на второинстанционния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда, с оглед преценка за извършено престъпление "вещно укривателство" от Д. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането и изтъкнатите в него доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, ценими в настоящата процедура, намира за установено следното: Искането е допустимо. Видно от материалите по делото, окончателният второинстанционен съдебен акт е влязъл в сила на 06.02.10 г., а самото искане е депозирано с дата 13.04.10 г. Следователно, спазен е предвиденият в чл. 421, ал. 3, изр. 1 вр. чл. 420, ал. 2 вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК шестмесечен преклузивен срок. На следващо място, искането е депозирано лично от осъдения Д. Макар и цифрово да не са посочени основания по чл. 348, ал. 1 НПК, преценявайки сезиращия настоящата инстанция документ в съдържателен план, ВКС стига да извод, че се оспорва доказателствената оценка на решаващите съдилища по събрания по делото доказателствен материал, което е нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Оттам се извежда и наличие на второ основание-нарушение на материалния закон, тъй като е осъден невинен човек, касационен повод по силата на чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Наред с казаното, като нарушение на матариалния закон могат да бъдат формулирани доводите, изложени от служебния защитник на осъдения за неналиче на обвинение за опасен рецидив и осъждане на лицето в тази връзка; както и на прокурора, относно налични доказателства за осъждане на Д. за вещно укривателство /чл. 215 НК/, не и за кражба. По същество искането е основателно. Искателят е формулирал основната си претенция по съдебните актове, осмисляни от върховната съдебна инстанция по наказателни дела в процесната процедура по възобновяване, като неприсъствие на преценка за доказателствата, които се съдържат в делото и водят до заключение, че той не е участвувал в инкриминираното му деяние. Оформено процесуално-правно юридически, това означава оплакване за превратен доказателствен анализ, довел до погрешно формиране на волята на решаващите по фактите и правото съдилища. За да може да се даде отговор на този най-важен довод, ВКС прави преценка на мотивировката по присъдата и решението. Съгласно разпоредбата на чл. 305, ал. 2 НПК, в мотивите към присъдата на първоинстанционния съд се посочват установените обстоятелства, въз основа на кои доказателствени материали те са констатирани и какви са правните съображения за взетото решение. При противоречия в доказателствените източници се излагат съображения защо едни от тях се приемат, а други се отхвърлят. Т. е., първата инстанция е първият поред съдебен орган, пред който се разглежда делото. И тъй като все още не е ясно какво ще бъде възприето от съда, изтъкваните от страните обстоятелства по фактите, доказателствата и правото касаят съдържанието на обвинението по обвинителен акт, разбор по събраните в открито съдебно заседание доказателства със съответен техен анализ, както и анализ по правото. Затова, при възприемане от страна на първостепенния съд на задължителните за него факти и ценими обстоятелства, както и тяхната интерпретация, той не е длъжен да отговаря на всички оповестени съображения на страните за и срещу обвинението, щом като е ясно кои са подкрепящите неговото решение фактори. Съгласно разпоредбата на чл. 339, ал. 1 НПК второинстанционният съдебен състав, доколкото има за предмет на ревизия постановена вече присъда на първа инстанция, е длъжен да отрази кратко съдържание на доводите, изложени от страните в съдебно заседание, наред с останалите обезателни реквизити на съдебния му акт. Според нормата на чл. 339, ал. 2 НПК, когато потвърди присъдата, въззивният съд посочва основанията, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на жалбата или протеста-свързани с недоволство точно от атакувания съдебен акт. Казаното, пренесено към процесния казус, навежда на следните изводи: Първоинстанционният съд е събрал необходими доказателства за правилно решаване на делото по същество, но въпреки това не е отразил мотивация по разбора на доказателствата и доказателствените средства /стр. 102 на гърба от мотивите на РС-Сливен/. Анализ по доказателствените източници е наличен единствено за подсъдимия К, привлечен да отговаря за вещно укривателство. Второинстанционният съдебен състав е имал задължението да прегледа материалите по делото, обмислими в светлината и на постановената вече присъда на СлРС, да отговори на доводите по депозираните пред него протест и въззивна жалба на К. Д. Още повече, в съдебно заседание на 18.01.10 г., защитата на подсъдимия е поставила пред второстепенния съд съществени въпроси по недоказаността на вмененото на Д. престъпление. И въззивният съдебен състав като последна инстанция по фактите и правото е бил длъжен да вземе отношение по тях. А дори и да не бе инспирирана за размишление посочената проблематика, чл. 13, 14 и 339 НПК са легитимирали СлОС да реши делото по същество и да направи собствено обмисляне на ценимата по делото доказателствена съвкупност. Това обаче не е сторено. Макар и да са отразени съображения, че се възприема преценката, направена от СлРС по доказателствата, такава не е възпроизведена, което е обяснимо, поради липсата й въобще. От друга страна въззивната инстнация е посочила, че е извършила лична преценка на доказателствените материали и без да е ясно каква е тя, се е стигнало до заключение, че анализът на СлРС е верен. Всичко казано дотук не би създавало същностен проблем при положение, че информацията, съдържаща се в доказателствените източници касателно престъпното поведение на Д., би била еднопосочна. Не са обсъдени обаче обясненията на осъдения, наред с обясненията на М. Т. и не са противопоставени на обясненията на Ц. С., за да е видно кому се дава вяра и защо /такова е в същността си оплакването на осъдения по искането/. По-нататък, липсва съдържателно съпоставяне и с обясненията на П. К. Иначе казано, немотивирането на съдебната теза е довело до невъзможност да се проследи дали съдебната воля е правилно формирана и дали Д. не е осъден единствено на основание ОГОВОР, според обясненията на С. Липсата на мотиви /формалното присъствие на мотивировка е равносилно на липса на такава/ в обсъжданата насока, доколкото се отнася за съществен за приложението и на материалното право въпрос, представлява нарушение на процесуалните правила от категорията на това по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 вр. ал. 1, т. 2 НПК. То рефлектира върху правото на защита на подсъдимия /вече осъден/, който не е в състояние ясно и точно да разбере съдебната воля, за да й се противопостави по надлежен ред. В проекция- то води и до нарушение на материалния закон. В контекста на казаното, наказателното производство следва да бъде възобновено, да бъде отменено решението на въззивния съд и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав. Макар и процесуалното нарушение да е допуснато още при първоинстанционното разглеждане на делото, СлОС като втора първа инстанция е оправомощена да направи пълна преценка на доказателствения материал. На тази основа следва да отговори дали и защо осъдителната присъда досежно Д. е за потвърждаване; не следва ли да разсъждава на плоскостта на престъпно деяние по чл. 215 НК за този деец; или доказателстваната маса е от такова естество, че не се установява никакво престъпно поведение от страна на осъдения, като липсва умисъл и за вещно укривателство. Що се касае до поставения пред ВКС проблем от служебния защитник, а именно, че Д. е признат за виновен за извършена от него кражба при условията на опасен рецидив, без да е обвиняван за опасен рецидив, видно от вменения му законов текст от НК, разпоредбата на чл. 196 НК сама предпоставя в диспозиицята си осъществяване на престъплението при опасен рецидив. Водим от изложените съображения и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение