Решение № 60 от 11.09.2012 г. на ВКС по н. д. № 3116/2011 г.

Решение № 60 от 11.09.2012 г. на ВКС по н. д. № 3116/2011 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов Прокурор от Градската прокуратура е протестирал по касационен ред оправдателната присъда на Софийския градски съд, издадена след отмяна на осъдителната присъда срещу подсъдимия А. Ф., издадена пък от Софийския районен съд. Оправдателната присъда - 311 от 31 октомври 2011 г. по внохд 3839/11, е по обвинението за невярното документиране, което подсъдимият извършил в заявление по реда на Закона за особените залози, посочвайки, че са заложени "учебно-тренировъчни комплекси" вместо "учебно-бойни самолети": престъпление, извършено на 27 юли 2005 г., по чл. 311, ал. 1 НК (още защото Ф. е извършил удостоверяването в официален документ и в качеството си на длъжностно лице - управител на [фирма] - Д.). Осъдителната присъда от 23 февруари 2011 г. по нохд 13833/2007 г. е по същото обвинение и с нея е наложено наказание 6 месеца лишаване от свобода условно (чл. 66 НК) за 3 г. Касационният протест е първоначален и допълнителен (по реда на чл. 351, ал. 3 НПК), а разликата между тях е само в добавянето към първото, и на второто от касационните основания по чл. 348 НПК; доводите са лаконични-въззивният съд не е установил нищо ново по делото от фактическа страна, за да може да прави върху него противоположни правни изводи, а искането е за ново разглеждане на делото в същия съд. Протестът е поддържан и в съдебното заседание на касационната инстанция, а становището на другата страна е за неговото отхвърляне. ВКС намери, че оспорената присъда трябва да бъде оставена в сила. Подаденият протест е всъщност на границата на процесуалната допустимост: "данните, които го подкрепят" (чл. 353, ал. 1 НПК) са само онези според първоинстанционната присъда (при това мълчаливо-с препращане към нея); оспорена е обаче не тя, а отменящата я присъда, и "данните" трябва да бъдат почерпени именно от нея. Като не се спира на аргументите за оправдаването на подсъдимия, прокурорът вероятно не е намерил и контрааргументи, каквито ВКС на свой ред също не намери, и в съответствие със задължението си по чл. 354, ал. 4 НПК е достатъчно тук да отбележи само следното. Подсъдимият в крайна сметка е могъл да договори особен залог върху спорните вещи, защото наистина са въздухоплавателни средства, но с оглед на особеностите им не са нито граждански, нито военни и спрямо тях е неприложим специалният режим за такива средства. От друга страна, и в теорията е безспорно, че тъкмо специалният режим за учредяването на особения залог върху въздухоплавателните средства - а не нещо друго - е в основата на изключението по чл. 4, ал. 1, т. 1 ЗОЗ (вж. напр. К., А., Облигационно право, С., 2001, с. 566). Защо при това положение е било предпочетено ЗОЗ да бъде използван по инкриминирания начин, е въпрос единствено на предположения без значение за отговорността по чл. 311 НК (многотомният обем на делото позволява все пак отнасянето на тези предположения към изострените конфликти след приватизирането на военния завод в Д.). Ръководен от изложеното и съобразно с чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС - I н. о.