Решение № 6824 от 22.6.2023 г. на ВАС, III о.

Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба от Сън Велю България ЕООД, [ЕИК] със седалище гр. Пловдив чрез адв. И.Демерджиев срещу решение 709 от 13.04.2020 г., постановено по адм.д. 2047/2014 г. по описа на Административен съд- Пловдив.

Касаторът твърди неправилност на съдебното решение като постановено в противоречие с материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 208, т. 3 от АПК. Моли съдебното решение да бъде отменено като неправилно с произтичащите от това правни последици .

За съвместно разглеждане с касационната жалба е съединена и частна жалба на Национална агенция за приходите чрез юриск. Манолева и юриск. Трифонов срещу Определение 763 от 01.06.2020г., постановено по същото дело, с което в производство по чл.248, ал.3 от ГПК във вр. с чл.144 от АПК е оставено без уважение искане на НАП, обективирано в молба вх. 5835/04.05.2020г. , за изменение на решение 709 от 13.04.2020 г., постановено по адм.д. 2047/2014 г. по описа на Административен съд- Пловдив в частта за разноските, с искане ищцовото дружество да бъде осъдено да заплати на ответника възнаграждение за осъществена юрисконсултска защита в първоинстанционното производство в размер на 450 лв .

Частният жалбоподател твърди неправилност на атакуваното определение поради постановяването му в нарушение на процесуалния и материалния закон, моли за отмяната му и произнасяне на ВАС с ново определение, с което молбата за допълване на първоинстанционното съдебно решение да бъде уважена изцяло.

Редовно призован за съдебно заседание, касационният жалбоподател, Сън Велю България ЕООД- гр. Пловдив, се представлява се от адв. М.Спасов и адв. И.Демерджиев, които поддържат касационната жалба, оспорват частната жалба, ангажират писмени доказателства, а по същество твърдят основателност на касационната и неоснователност на частната жалба, съответно- неправилност на атакуваното съдебно решение и правилност на определението по чл.248/ГПК по съображения, подробно развити в касационната жалба, в писмен отговор на частната жалба, устно в хода по същество и в депозирани по делото писмени бележки.

Ответникът по касационната жалба, Национална агенция за приходите, той- и частен жалбоподател, редовно призован, се представлява от юриск. Манолева и юриск. Трифонов, които оспорват касационната жалба, поддържат частната жалба, ангажират писмени доказателства, а по същество твърдят неоснователност на касационната жалба и основателност на частната жалба, съответно правилност на атакуваното съдебно решение и неправилност на обжалваното определение по чл.248 от ГПК по съображения, подробно развити в писмен отговор на касационната жалба, устно в хода по същество, както и в депозирани по делото писмени бележки..

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и основателност на частната жалба.

Касационната и частната жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК , съответно чл.248 от ГПК, от надлежни страни, за които съдебното решение и определение са неблагоприятни, поради което са допустими.

Разгледани по същество, и касационната, и частната жалби са неоснователни по следните съображения:

1. По касационната жалба :

С обжалваното решение Административен съд Пловдив е отхвърлил като неоснователен предявения от Сън Велю България" ЕООД, [ЕИК] със седалище гр.Пловдив срещу Национална агенция за приходите - гр.София иск с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за причинени на ищеца имуществени вреди под формата на пропуснати ползи в размер на сумата от 16 933 800,00 евро, явяваща се разликата между уговорената нетната цена на дружествените дялове по разваления предварителен договор за покупка на дружествени дялове от 23.04.2012г. в размер на 45 663 800.00 евро и пазарната стойност на тези дялове към момента на предявяване на исковата молба, която стойност възлиза на сумата от не повече от 28 730 000,00 евро, претърпени от ищеца в резултат на следните административни актове: Ревизионен акт 161202966/01.10.2012г., издаден от главен инспектор по приходите - ръководител екип при ТД на НАП - Пловдив, ИРМ Хасково и Ревизионен акт 161302636/16.09.2013г., издаден от началник сектор Ревизии", възложил ревизията и главен инспектор по приходите при ТД на НАП - гр. Пловдив - ръководител на ревизията, които са отменени по надлежния ред и за които се твърди,че са и нищожни, както и от Постановление за налагане на предварителни обезпечителни мерки на основание чл. 121, ал.1 и ал.2 от ДОПК с изх. РД-10-550/08.08.2012г., издадено от старши публичен изпълнител при ТД на НАП - Пловдив, Постановление за налагане на обезпечителни мерки на основание чл.121,ал.6 от ДОПК и чл. 195, ал.1 от ДОПК с изх. РД-11-1847/23.10.2012г., издадено от старши публичен изпълнител при ТД на НАП - Пловдив и Постановление за налагане на обезпечителни мерки на основание чл. 195, ал.1, чл. 202 от ДОПК с изх. РД-11-2472/05.11.201Зг., издадено от старши публичен изпълнител при ТД на НАП - Пловдив, за които се твърди, че са нищожни. Със същото съдебно решение административният съд е осъдил ищцовото дружество да заплати на Национална агенция за приходите сумата от 26 363,23 лева, представляваща сторените разноски по производството, като е оставил без уважение искането за присъждане в полза на НАП на юрисконсултско възнаграждение.

За да стигне до този правен резултат, АС-Пловдив, след обстоен анализ на доводите на страните, събраните по делото доказателства и материалноправните предпоставки за ангажиране отговорността на държавата за вреди по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, е заключил, че по делото не се установява кумулативното наличие на елементите от сложния фактически състав на отговорността на ответника за вреди по смисъла на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.

По делото не се спори, че Сън Велю България ЕООД-гр.Пловдив е едноличен собственик на капитала на шест еднолични търговски дружества, учредени в България ,притежатели на фотоволтаични централи, подробно описани като фирма, седалище, местоположение и капацитет на ФЕЦ в мотивите на съдебния акт. По силата на сключен на 23.04.2012г. между Сън Велю България ЕООД-гр.Пловдив и PI Pro-Investor GmbH &Co.KG , немско дружество със седалище и адрес на управление: [адрес], Германия, ищцовото дружество се е задължило да продаде на немското дружество дяловете си от капитала на цитираните по-горе шест български дружества, притежатели на ФЕЦ при уговорена цена от 45 663 800.00 евро. По повод писмо от купувача по договора от 22.08.2012 г., с което се иска отмяна на наложен от НАП запор върху дружествените дялове, предмет на договора в срок до 29.08.2012г. е разменена кореспонденция между страните, но отмяна на наложения запор не е постигната и окончателен договор за продажба не е сключен.

Притежаваните от ищеца дялове в капитала на шестте български дружества, предмет на предварителния договор за продажба от 23.04.2012г., са запорирани /първоначално запорирани са дяловете само на четири от дружествата/ в периода 08.08.2012г. 29.01.2014 г. на основание влезли в сила Постановления за налагане на обезпечителни мерки, издадени от компетентните за това органи от съответната данъчна администрация, а именно: Постановление за налагане на предварителни обезпечителни мерки на основание чл. 121, ал.1 и ал.2 от ДОПК с изх. РД-10-550/08.08.2012г.; Постановление за налагане на обезпечителни мерки на основание чл.121,ал.6 от ДОПК и чл. 195, ал.1 от ДОПК с изх. РД-11-1847/23.10.2012г. и Постановление за налагане на обезпечителни мерки на основание чл. 195, ал.1, чл. 202 от ДОПК с изх. РД-11-2472/05.11.201Зг.Първите две постановления са издадени за нуждите и в рамките на образувано срещу ищцовото дружество ревизионно производство по ДОПК, приключило с Ревизионен доклад 1202966/19.07.2012г. по описа на ТД на НАП Пловдив,ИРМ Хасково. Въз основа на ревизионния доклад е издаден Ревизионен акт 161202966/01.10.2012, който по жалба на ищцовото дружество е отменен с Решение 1571/21.12.2012г. на директора на Дирекция Обжалване и управление на изпълнението гр.Пловдив, като преписката е върната за извършването на нова ревизия при спазване на съответните указания. Именно в рамките на това ново ревизионно производство е издадено третото постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. РД-11-2472/05.11.201Зг., с което е наложен запор върху притежаваните от ищеца дялове от капитала на българските дружества. Новото ревизионно производство е приключило със съставянето на Ревизионен доклад 1302636/17.07.2013г., въз основа на който е издаден Ревизионен акт 161302636/16.09.2013г. По жалба на ищцовото дружество Ревизионен акт 161302636/16.09.2013г. е отменен като незаконосъобразен с окончателно Решение 78/20.01.2014г. на и.д. директора на Дирекция ОДОП гр.Пловдив при ЦУ на НАП. След отмяна на наложените запори върху дружествените дялове с нарочни постановления за отмяна на наложени обезпечителни мерки, всички от 29.01.2014г., Сън Велю България ЕООД-гр.Пловдив е продало по различно време притежаваните от него дялове в шестте български дружества на цена, по-ниска от уговорената в предварителния договор от 23.04.2012г.

АС-Пловдив подробно е анализирал всички събрани по делото доказателства писмени , гласни, експертни заключения, резултатите от оспорвания истинността на писмени документи - поотделно и в тяхната цялост, въз основа на което детайлно и в тяхната последователност е изяснил относимите към спора факти .

Съдът подробно е анализирал и елементите от сложния фактически състав на отговорността на държавата за вреди по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, както и необходимостта от кумулативното наличие на всяка една от предвидените в този законов текст материалноправни предпоставки, за да се реализира тази отговорност.

Водим от горните фактически и правни установявани, АС- Пловдив е заключил, че, макар да са налице отменени като незаконосъобразни по реда на задължителния административен контрол по ДОПК два ревизионни акта РА 161202966/01.10.2012 и РА 161302636/16.09.2013г. , от които се претендират вредите, предявеният иск е неоснователен, тъй като не е налице друга от необходимите предпоставки за уважаването му претендираните вреди не са в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с отменените ревизионни актове. Съдът е приел, че евентуалните вреди за дружеството ищец са в причинна връзка не с отменените ревизионни актове, а с налагането на запор върху дружествените дялове, което е извършено с постановленията за налагане на обезпечителни мерки /ОМ/ / предварителни по чл.121, ал.1 и ал.2 от ДОПК за обезпечаване на неустановено по размер публично вземане и такива по чл.195 от ДОПК за обезпечаване на установено по размер публично вземане до влизане в сила на ревизионния акт/. Макар издадени в рамките на ревизионното производство по издаване на отменените РА, тези постановления съставляват самостоятелни административни актове, постановени от специално оправомощен по закон орган, различен от органите, извършващи данъчната ревизия публичният изпълнител, на самостоятелно основание наличие на обезпечителна нужда и подлежат на самостоятелно обжалване по реда на чл.197 от ДОПК. Видно от събраните по делото доказателства, първите две постановления са влезли в сила като необжалвани, а третото постановление за налагане на ОМ е потвърдено като законосъобразно от по-горестоящия административен орган, а съдебното му обжалване е оставено без разглеждане поради последвалата отмяна на обезпечителните мерки с нарочно постановление по реда на чл.208 от ДОПК .

Доколкото ищецът твърди нищожност на постановленията за налагане на ОМ по реда на предвидения в разпоредбата на чл.204, ал.3 от АПК инцидентен съдебен контрол като материално незаконосъобразни и издадени в несъответствие с целта на закона, тъй като отмяната на ревизионните актове водела до заличаването им с обратна сила, административният съд е изложил подробни доводи за липсата на такъв порок.

Според съда,за да е налице материална незаконосъобразност на административен акт, водеща до неговата нищожност, административният акт следва да е изцяло лишен от законова опора т.е. акт с такова съдържание да не може да бъде издаден въз основа на никаква правна норма и от нито един орган и разпореденото с него да е нетърпимо от гледна точка на установения правов ред. Постановленията за налагане на обезпечителни мерки по ДОПК почиват на правна норма чл.121 и чл.195 от ДОПК, издадени са от компетентния по силата на тези законови разпоредби административен орган и към датата на постановяването им почиват на правно основание наличие мотивирана от издателя им обезпечителна нужда на съответния етап от ревизионното производство, поради което не са нищожни. Обстоятелството, че обезпечителните мерки се прилагат в ревизионно производство, приключило с отменени като незаконосъобразни ревизионни актове, не лишава наложените ОМ от правно основание и не води до тяхната нищожност. В подкрепа на този довод административният съд е направил паралел с действието на отмяната на ОМ по реда на чл.208 от ДОПК. АС-Пловдив е приел за неоснователен и довода на ищеца за нищожност на Постановление за налагане на ОМ изх. РД-11-1847/23.10.2012г. поради посочване в него на ревизионен акт с адресат - трето лице, като се е мотивирал с наличието на фактическа грешка, която е отстранима и не влияе на валидността на постановлението.

Административният съд е приел, че по делото не се доказва и наличието на втората, изискуема по закон материалноправна предпоставка за уважаване на исковата претенция по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ настъпването на реално претърпяна вреда във вид на пропусната полза.

Предвид твърденията на ответника за съставяне на предварителния договор и кореспонденцията по сключването и развалянето му за целите на настоящото съдебно производство, оспорване датата на сключване на предварителния договор и направените от ответника искания за представяне на доказателства по реда на чл.190 от ГПК, каквито не са представени,но данни за наличието на които се съдържат в други писмени доказателства по делото, съдът е заключил, че ищцовото дружество не е провело пълно и главно доказване за това, че сключеният на 23.04.2012г. предварителен договор е действителен и с достоверна дата, съответно че претендираните от развалянето му вреди са реално настъпили. Непредставянето на намиращата се у ищцовото дружество или съконтрахентите му декларация от 29.07.2011г., с която Х. Панитц лично и като управител на ищцовото дружество декларира, че се съгласява да прехвърли собствеността на шестте български дружества на китайското дружество Джиянгсу зонги ко или на друго, посочено от него лице, според съда следва да се тълкува с оглед разпоредбата на чл.161 във вр. с чл.190 от ГПК, още повече, че по делото се установява, че ищецът в периода 2016-2018г. е продал дяловете на шестте български дружества на Зонджи/Италия/ Сицилия Соларпауър ЕООД, което е собственост на цитираното по-горе китайско юридическо лице.

Съдът е приел, че претенцията за вреди не е доказана освен по основание, и по размер. В тази връзка АС-Пловдив подробно е обсъдил приетите по делото единична и тройна основни, повторни и допълнителни експертизи, и е изложил доводи защо кредитира само допълнителната тройна съдебно-оценителна експертиза, съответно не кредитира останалите икономически експертизи.

Според съда, тъй като по делото не се установява наличието на отменени като незаконосъобразни или нищожни постановления за налагане на обезпечителни мерки запор върху дружествени дялове и не се установява реалното настъпване на твърдените вреди, липсва и третата предпоставка за ангажиране отговорността на ответника за вреди пряка и непосредствена причинно-следствена връзка .

В същото време АС- Пловдив е заключил, че не е налице твърдяната причинно-следствена връзка между отменените ревизионни актове и недоказаната реално претърпяна вреда пропусната полза, тъй като тези ревизионни актове сами по себе си не са довели до невъзможността ищецът да разполага с притежаваните от него дружествени дялове в българските дружества, а това е последица от наложените с постановленията за налагане на обезпечителни мерки запори .

Съдебното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати твърдените от касационния жалбоподател съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалноправните разпоредби и несъответствие с целта на закона.

Настоящият касационен състав на ВАС, трето отделение споделя изцяло установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, както и подробно развитите на база същата правни изводи на АС-Пловдив, не намира за необходимо да ги приповтаря изцяло и препраща към тях като мотиви на собствения си съдебен акт в упражняване на правомощието си по чл.221, ал.2, изр. последно от АПК.

Правилно административният съд е заключил, че исковата претенция е изцяло неоснователна ,тъй като не е налице нито една от кумулативно изискуемите по закон материалноправни предпоставки по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на НАП за вреди - постановленията за налагане на обезпечителни мерки / предварителни по чл.121, ал.1 и ал.2 от ДОПК и такива по чл.195 от ДОПК/, с които са наложени запорите върху притежаваните от ищеца дружествени дялове в капитала на шестте български дружества, които запори от своя страна по твърдения на Сън Велю България ЕООД- гр.Пловдив са довели до разваляне на договора от 23.04.2012г. и претърпяване на претендираните вреди, не са оспорени или отменени като незаконосъобразни по реда на чл.197 от ДОПК и не са нищожни; не е настъпила реално твърдяната вреда пропусната полза; не е налице пряка и непосредствена причинно- следствена връзка между евентуално претърпяната пропусната полза и отменените като незаконосъобразни по реда на задължителния административен контрол по ДОПК ревизионни актове.

Дори да се приеме,че предварителният договор от 23.04.2012г. е с достоверна дата и обективираната в него сделка е действителна, както и че единствената причина за несключване на окончателен договор и неполучаване на уговорената в предварителния договор продажна цена е налагането на запор върху дружествените дялове, то пак не се доказва реалното настъпване на вредата, доколкото съгласно кредитираната от съда съдебно-оценителна експертиза пазарната стойност на тези дружествени дялове през 2014 / през м. януари 2014 г. са отменени всички постановления за налагане на ОМ/ е по-висока от тази през 2012г.

Дори да се приеме за доказана втората от материалноправните предпоставки за ангажиране отговорността на НАП за вреди по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ реално настъпване на вреда пропусната полза / каквото не е становището на настоящия касационен състав/ и дори тя да е в претендирания от ищцовото дружество размер, то правилен е решаващият извод на АС-Пловдив за неоснователност на иска, тъй като не са налице останалите два елемента от сложния фактически състав по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ отменен като незаконосъобразен или нищожен административен акт, от който са настъпили вредите и липса на пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между отменените като незаконосъобразни ревизионни актове и евентуално претърпените вреди.

Неоснователни са развитите в касационната жалба оплаквания за неправилност на съдебното решение поради противоречащото на материалния закон становище на съда за това, че отмяната на ревизионните актове не води с обратна сила до лишаване от правно основание до степен на нищожност на постановените в рамките на ревизионното производство по издаване на тези РА постановления за налагане на обезпечителни мерки.

Обосновано АС-Пловдив е приел, че отмяната на РА 161202966/01.10.2012 и РА 161302636/16.09.2013г. не заличава с обратна сила правните последици на наложените обезпечителни мерки, обективирани в трите постановления за налагането им и не ги лишава от правно основание, нито пък води до постановяването им в несъответствие с целта на закона. Макар издадени по повод и в рамките на ревизионно производство, постановленията за налагане на обезпечителни мерки са самостоятелни актове, издадени от компетентни за това органи, различни от органите,извършващи данъчната ревизия , на самостоятелно основание по чл.121 и чл.195 от ДОПК т.е. наличие на обезпечителна нужда и подлежат на самостоятелен контрол по реда на чл.197 от ДОПК. Именно поради това обстоятелството, че обезпечителните мерки се прилагат в ревизионно производство, завършило с отменен като незаконосъобразен ревизионен акт, не води до извод за тяхната нищожност поради лишаването им от основание и цел, тъй като законността им не се проверява с крайния ревизионен акт, а в самостоятелно развиващото се производство по чл.197 от АПК. Само ако са отменени като незаконосъобразни в това производство или ако са обявени за нищожни на самостоятелно правно основание /вкл. по реда на инцидентния съдебен контрол по чл.204, ал.3 от АПК / , само тогава от налагането им може да се претендират вреди. / в т. см. Решение 681/10.01.2018г. на ВАС по адм.д. 2634/2017г.; Решение 14842/03.12.2018г. на ВАС по адм.д. 7991/2017г.; Решение 2684/22.02.2019г. на ВАС по адм.д. 11681/2017г.;Решение 8723 от 20.07.2021г.на ВАС по адм.д. 654/2021г.; Решение 4567 от 09.04.2021 г. на ВАС по адм.д.9856/2020г./

Неоснователно е позоваването в касационната жалба на разпоредбата на чл.403 от ГПК като основание да се търсят вреди от наложени обезпечителни мерки при отмяна на ревизионните актове, в производството по издаване на които РА мерките са постановени. Съгласно установената съдебна практика изброяването на хипотезите в чл.403 от ГПК е стриктно и не подлежи на разширително тълкуване, а при липсата на изрична разпоредба в ДОПК с подобно съдържание чл.403 от ГПК не може да се прилага по аналогия.

Обосновани и съответни на материалноправните разпоредби са изводите на административния съд за това, че и трите постановления за налагане на обезпечителни мерки / двете от тях не са обжалвани по реда на чл.197 от АПК , а третото не е отменено със съдебен акт по същество/ не са нищожни . Не могат да бъдат споделени развитите от касатора доводи за наличие на специфично основание за нищожност на Постановление за налагане на ОМ на основание чл.195 от ДОПК изх. РД-11-1847/23.10.2012г. - посочване като основание за издаването му друг ревизионен акт с длъжник-трето лице. Настоящата касационна инстанция споделя извода на АС-Пловдив,че в случая се касае за явна фактическа грешка, отстранима по реда на чл.62, ал.2 от АПК, доколкото страните не спорят, че към датата на издаване на това постановление вече е издаден РА 161202966/01.10.2012 с адресат ищцовото дружество.

Правилен е и изводът на АС-Пловдив за липса на пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между отменените ревизионни актове и евентуално твърдените за настъпили вреди, тъй като не въз основа на ревизионните актове, а въз основа на постановленията за налагане на обезпечителни мерки/ съставляващи актове със самостоятелно значение, макар издадени в рамките на завършващо с издаването на РА ревизионно производство/, с които е наложен запорът върху дружествените дялове от капитала на шестте български дружества. Основателни в тази връзка са развитите от съда доводи за поведението на самия ищец като евентуален причинител за настъпването на твърдените вреди неизползването на възможностите по чл.199, ал.1 и 2 от ДОПК, както и съдържащото се в жалбата му против РА 161202966/01.10.2012г. негово предложение на основание чл.153, ал.3 предл.последно да бъде наложен запор върху притежаваните от него дружествени дялове в капитала на шестте български дружества ако се приеме, че наложените с постановление изх. РД-10-550/08.08.2012г. не са наложени надлежно или не покриват пълния размер на задълженията.

Нещо повече в становище от 11.01.2021г., депозирано по касационното дело / стр.126 и сл. от адм.д. 7164/2020г./ самото ищцово дружество твърди, че евентуално претърпените вреди, изразяващи се в намаляване размера на цената при продажба на дружествените дялове, се дължат и на променената държавна политика по отношение фотоволтаичните централи.

По горните съображения касационната жалба е неоснователна, а атакуваното с нея съдебно решение като правилно следва да бъде оставено в сила.

На 14.02.2022г. в касационното производство по делото е депозирана молба от Сън Велю България ЕООД гр. Пловдив чрез процесуалния му представител адв. И.Демерджиев с искане за отправяне от страна на ВАС на преюдициално запитване до СЕС по общо 7 въпроса, подробно индивидуализирани на стр.14 и 15 от молбата / стр.334 и 335 по адм.д. 7164/2020г/ВАС/.

Искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение по следните съображения:

Съгласно чл. 267, параграф 1 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС) Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнася преюдициално относно тълкуването на договора (б. а) ) и относно валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза (б. б) ). Разпоредбата на чл. 267, параграф 3 от ДФЕС предвижда, че когато такъв въпрос е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира Съда на Европейския съюз (СЕС).

Предвид цитираната разпоредба от ДФЕС преюдициалното запитване може да има за предмет или тълкуване на конкретна разпоредба от ДФЕС или от акт на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза (тълкуване на разпоредба от правото на ЕС), и/или преценка за валидността на акт на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. Това тълкуване следва да е от значение за правилното решаване на делото, поставено за разглеждане пред националния съд (чл. 628 от ГПК) т.е. съответните разпоредби от правото на ЕС или актът на вторичното право на ЕС в неговата цялост следва да са приложимо право по повдигнатия пред националния съд правен спор и да са от непосредствено значение за неговото решаване, поради което от интерпретирането им да зависи правилността на решението по делото. Тълкуването на приложими към спора разпоредби от правото на ЕС е необходимо, когато националната юрисдикция, която следва да даде разрешение на този спор, има съмнения относно тяхното тълкуване в контекста на разглежданата в главното производство национална правна уредба и когато съответните разпоредби от правото на ЕС не са били предмет на предишно решение на СЕС, което по ясен и недвусмислен начин да дава отговор на тези съмнения.

Визираната по-горе хипотеза, при която интерпретирането на неясни за националния съд разпоредби от правото на ЕС, е от значение за правилното решаване на висящото пред него дело (основание за отправяне на преюдициално запитване до СЕС) следва да се разграничава от хипотезата, в която при липса на съмнение относно значението и смисъла на относимите разпоредби от правото на ЕС националният съд следва да прецени фактите по делото в светлината на приложимите правни норми на Съюза, като при констатация за противоречие на националната правна уредба с правото на Съюза, има задължението да остави без приложение националната правна уредба.

На следващо място, преюдициалното запитване не може да се отнася до тълкуване на национални правни норми или до оценка на фактическите обстоятелства, повдигнати по главното производство.

В настоящия случай искането по чл. 267, параграф 3 от ДФЕС за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по формулираните общо седем въпроса в молбата от 14.02.2022г. се основава изцяло на твърдения за неправилно интерпретиране на фактите по спора от страна на първоинстанционния съд, довело от своя страна (според касатора) до неправилно тълкуване и прилагане на националните правни норми, регламентиращи отговорността на държавата и общините за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, изразяваща се в дейност по реализиране на производството по установяване на задължения за данъци, по-конкретно налагането на обезпечителни мерки във връзка с издадените ревизионни актове с адресат ищцовото дружество /понастоящем касатор/ и вредите, причинени от тях.

Нормите на чл. 49 и чл. 63 от ДФЕС, чл. 17, параграф 1 и чл. 47, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС) и принципът на равенство, признат в практиката на СЕС, както и принципът на ефективност при прилагането на правото на ЕС, чието тълкуване се търси от касационния жалбоподател по пътя на отправяне на преюдициално запитване до СЕС, не представляват пряко приложимо (в тесния смисъл на понятието) право към спора в главното производство, доколкото с тях не се уреждат отношения, свързани с провеждането на данъчно-ревизионните производства в държавите членки, нито с реализирането на отговорността на държавите членки за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнението на административна дейност, постановени при достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС. В този смисъл чл. 49 и чл. 63 от ДФЕС, чл. 17, параграф 1 и чл. 47, параграф 1 от ХОПЕС, както и принципът на равенство и принципът на ефективност при прилагането на правото на ЕС имат характера на относими, но не и на приложими (в тесен смисъл като източник на субективни права) норми от правото на ЕС. В случая липсва нарушение на тези норми и принципи с оглед фактите по делото и извършената от съда правна преценка при подвеждането на тези факти към приложимата материалноправна норма от вътрешното национално право.

С дефинираните от касационния жалбоподател въпроси се цели от една страна недопустимо тълкуване на национални разпоредби и фактически въпроси, които са предмет на спора в главното производство, а, от друга, се прави опит за предефиниране на очертания с исковата молба и постановеното съдебно решение предмет на делото. Производството пред първоинстанционния съд е образувано и проведено по повод на заявената от дружеството жалбоподател претенция за присъждане на обезщетение от НАП на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. В молбата, депозирана като такава за отправяне на преюдициални въпроси до СЕС, недвусмислено е заявено, че макар при сезирането на съда искът да е бил предявен с правно основание по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, доколкото по делото обективно се разкриват елементи на отношения, попадащи под действието на разпоредби на ДФЕС, то разглеждането и решаването на иска следва да се приравни на хипотеза на реализиране на отговорност за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС (което е въздигнато в самостоятелно основание за реализиране на отговорността на държавата съгласно чл. 2в от ЗОДОВ). Подобна претенция за изменение на иска, предявена на касационната фаза от съдебното производство по делото, е недопустима и същата не следва да бъде ценена нито в контекста на релевираните с касационната жалба основания за отмяна на съдебното решение по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, нито като основание за отправяне на преюдициално запитване до СЕС.

С оглед на изложените съображения и предвид липсата на неяснота относно значението и смисъла на разпоредбите от правото на ЕС, на които касационният жалбоподател се позовава в молбата си с характер на искане за отправяне на преюдициално запитване, настоящият касационен състав счита, че в случая не са налице предпоставките за отправяне на преюдициално запитване по така формулираните въпроси. Искането като неоснователнои следва да бъде оставено без уважение.

1. По отношение частната жалба:

С Определение 763/01.06.2020г. по делото АС-Пловдив в производство по чл.248 от ГПК вр. с чл.144 от АПК е оставил без уважение искането на НАП чрез юриск.М.Манолева, обективирано в молба вх. 5835/04.05.2020г., за изменение на Решение 709 от 13.04.2020г. по адм.д. 2047/2014г. по описа на АС-Пловдив в частта за разноските, като се осъди Сън Велю България ЕООД- гр.Пловдив да заплати на ответника възнаграждение за осъществена юрисконсултска защита в размер на 450 лв.

За да постанови това определение, АС-Пловдив, съобразявайки се с установената съдебна практика на ВАС в такива случаи, е приел, че, с оглед обстоятелството, че исковата молба е подадена през 2014г., приложение в случая намират разпоредбите на чл.10, ал.2 и ал.3 от ЗОДОВ преди изменението им със ЗИД на ЗОДОВ / ДВ бр.94 от 29.11.2019г. /, поради което и в случаите на отхвърляне на предявения иск изцяло ответникът няма право на съдебни разноски във вид на юрисконсултско възнаграждение.

Определението е правилно.

Правилно административният съд се е позовал на обстоятелството, че измененията на чл.10, ал.2 и ал.3 от ЗОДОВ / ДВ бр. 94 от 29.11.2019г./ съгласно изричната разпоредба на § 6 от Преходните и заключителните разпоредби на ЗИД на ЗОДОВ / бр.94 от 29.11.2019г./ се прилагат само за предявените искови молби, подадени след влизането на това изменение на закона в сила. Доколкото исковата молба, по повод която е образувано първоинстанционното производство по делото, е предявена на 17.07.2014г., то приложение намира старата редакция на чл.10, ал.2 и ал.3 от ЗОДОВ, съгласно която, според установената съдебна практика, и в случаите на отхвърляне на предявения по чл.1, ал.1 иск ответникът няма право на съдебни разноски във вид на юрисконсултско възнаграждение.

По горните съображения частната жалба е неоснователна, а атакуваното с нея Определение 763 от 01.06.2020г., постановено по адм.д. 2047/2014г. по описа на АС- Пловдив като правилно следва да бъде оставено в сила.

Предвид изхода на спора и развитите по-горе съображения относно основателността на частната жалба никоя от страните в касационното производство няма право на съдебни разноски

Водим от горното и на основание чл. 221, ал.2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение