Решение № 97 от 16.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4814/2013 г.

Решение № 97 от 16.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4814/2013 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Любка Богданова Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Т. Т. от [населено място], обл. П. подадена чрез адвокат Г. Б. срещу въззивно решение № 211 от 19.04.2013 г. по гр. д. № 252/2013 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е обезсилено решение № 1844 от 4.12.2012 г. по гр. д. № 1889/2012 г. на Пловдивския окръжен съд и делото върнато на същия съд за произнасяне по предявените искове. С определение № 48 от 9.01.2014 г. е допуснато касационно обжалване по настоящото дело по съображения, че съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба. В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение и искане за неговата отмяна. Поддържа се, че въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение, като неправилно е приел, че са предявени четири обективно съединени иска, по които е следвало да се произнесе самостоятелно. Според жалбоподателя в случая се касае до определяне на правната квалификация на предявения иск, което е задължение на сезирания съд и ако тя неправилно е определена от първата инстанция, то това е основание за отмяна на решението и разрешаване на спора по същество от въззивният съд, чрез произнасяне по основателността на предявения иск. Поддържа, че е предявен един иск по чл. 55, предл. 1 ЗЗД. Претендира разноски за касационната инстанция. Ответникът З. В. Ж. оспорва касационната жалба по съображения изложени в писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на III г. о., по поставения въпрос и като провери правилността на въззивното решение, съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното: Пловдивският апелативен съд е обезсилил първоинстанционното решение, с което З. В. Ж. е осъден да заплати на В. Т. Т. сумата 26 000 лв. /частичен иск от 49 148.22 лв./, като получена без основание, при първоначална липса на основание. Обезсилването е обосновано с това, че съдът се е произнесъл смесено и едновременно по четирите обективно съединени иска без да е ясно каква част от кое цяло, е уважената част от всеки иск. Решаващият въззивен състав е приел, че липсва правна идентификация на тази обща сума, която ответникът е бил осъден да заплати на ищеца, както и че липсва обсъждане на самостоятелния и различен предмет на обективно съединените четири отделни частични иска. Приел е също така, че исковата молба е нередовна, тъй като не е ясно в какво се състои искането по всеки един от четирите частични иска, като е върнал делото на същия съд за произнасяне по предявените искове и прилагане на процедурата по чл. 129, ал. 4 ГПК вр. чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК за всеки един от исковете. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение е постановено при съществено нарушение на чл. 129, ал. 2 ГПК. Индивидуализацията на спорното право се извършва от ищеца чрез основанието и петитума на исковата молба, която трябва да отговаря на предвидените в чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК изисквания. За редовността на исковата молба съдът следи служебно, тъй като надлежното предявяване на иска е условие за допустимост на процеса и на постановеното по съществото на спора съдебно решение. При констатиране на несъответствие между съдържанието на исковата молба и изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК съдът трябва да процедира по начина, указан в чл. 129, ал. 2 ГПК като предостави възможност на ищеца да отстрани пороците на молбата чрез ясно и точно формулиране на исковата претенция, а ако той бездейства - да върне исковата молба на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Процесуалните действия по чл. 129, ал. 2 ГПК са абсолютно задължителна предпоставка за прилагане на неблагоприятните последици по ал. 3 на същия текст. Когато недостатъците на исковата молба са констатирани за пръв път във въззивното производство, въззивният съд е длъжен да процедира по аналогичен начин, в каквато насока са и задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, които са в сила и при действието на ГПК от 2007 г. Пловдивският апелативен съд е обезсилил обжалваното пред него решение, след като е преценил, че исковете не са индивидуализирани по размер. След като въззивният съд е считал, че исковата молба е нередовна той е бил длъжен да укаже на ищеца необходимостта от нейното поправяне, като му предостави възможност да отстрани недостатъците й, преди да пристъпи към обезсилване на първоинстанционния акт. Като не е изпълнил задължението си чл. 129, ал. 2 ГПК съдът е постановил процесуално недопустимо решение. По изложените съображения и съобразно разпоредбата на чл. 293, ал. 4 ГПК въззивното решение следва да се обезсили и делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При повторното разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по разноските, направени в настоящето производство, съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение