Решение № 508 от 29.11.2012 г. на ВКС по н. д. № 1589/2012 г.

Решение № 508 от 29.11.2012 г. на ВКС по н. д. № 1589/2012 г., I н. о., НК, докладчик съдията Блага Иванова Производството е образувано по искане, депозирано на 3.08.2012, от осъдения К. А. Г. за възобновяване на ВНОХД № 373/12 по описа на Плевенски окръжен съд, по което е постановено решение № 171 от 3.07.2012 г., с което е потвърдена присъда на Плевенски районен съд № 129 от 9.04.2012 г., по НОХД № 3143/11. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 19.01.2011 г., в района на пътя в участъка Долни Д. - Горни Д., обл. Плевен, при управление на моторно превозно средство, е нарушил чл. 42, ал. 1, т. 2, ал. 2, т. 2, чл. 43, т. 1 и 4 ЗДП, и по непредпазливост е причинил значителни имуществени вреди на лек автомобил "Д. Л.", собственост на [фирма], [населено място], Румъния, в размер на 12 000 лв., с оглед на което и на основание чл. 343, ал. 1, б. "а" вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 54 НК е осъден на "пробация", включваща мерките "задължителна регистрация по настоящ адрес", за срок от шест месеца, с периодичност два пъти седмично, "задължителни периодични срещи с пробационен служител", за срок от шест месеца, както и "лишаване от право да управлява МПС", за срок от шест месеца. На основание чл. 45 ЗЗД, подсъдимият е осъден да заплати на пострадалото дружество обезщетение за имуществени вреди, в размер на 12 000 лв., заедно със законните последици. Искането е на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК. Изтъква се, че въззивният акт противоречи на изискванията по чл. 339 НПК, че решението не е надлежно мотивирано, че не е отговорено на възражението на защитата, че липсва причинна връзка между деянието и резултата, че не става ясно как е формирано вътрешното убеждение по релевантните факти, че при анализа на доказателствата е нарушен чл. 14 НПК, че действията на водача на автомобила "Д." не са получили адекватна правна оценка, че не е съобразена липсата на удар между автомобила на подсъдимия и автомобила "Д.", че липсва причинна връзка между поведението на подсъдимия и престъпния резултат, че материалният закон е приложен неправилно, че инкриминираното деяние е несъставомерно, че наложеното наказание е явно несправедливо. Иска се да бъдат отменени осъдителните съдебни актове, по реда на възобновяването, и осъденият да бъде оправдан, или да бъде отменен въззивният акт, по реда на Гл. 33 НПК, и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на искането. Осъденият моли да бъде оправдан. Представителят на гражданския ищец счита, че искането е неоснователно. Представителят на ВКП намира искането за частично основателно. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Искането е допустимо. Подадено е от лице, имащо право да поиска възобновяване, при спазване на срока по чл. 421, ал. 3 НПК, и касае съдебен акт, непроверен по касационен ред. Разгледано по същество, е неоснователно. ВКС намери, че въззивният акт страда от процесуални пороци, но те не са съществени по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не са от естество да обусловят отмяна на решението, по реда на възобновяването, и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. Въззивният съд е изслушал АТЕ по въпроса: налице ли е причинна връзка между поведението на подсъдимия и престъпните последици, което е недопустимо, тъй като са касае за правен въпрос. Въпреки това, заключението не е повлияло на правилността на доказателствените изводи, тъй като съдът е достигнал до вярното становище, че такава причинна връзка е налице. Въззивното решение отговаря на изискванията по чл. 339 НПК, но при минимално спазване на законовия стандарт. Проявена е пестеливост при излагане на мотивите, а възраженията на защитата срещу правилността на първоинстанционната присъда са обсъдени общо /отбелязано е, че доводите са неоснователни/. В решението се съдържа и процесуално неиздържана теза, а именно: "че не са били представени доказателства от защитата, от които да бъде установено по категоричен и безспорен начин, че подсъдимият не е извършил деянието, за което му е повдигнато обвинение". Такова съждение не би следвало да заляга в мотивите на съдебен акт, тъй като то влиза в противоречие с тежестта на доказване по делата от общ характер /чл. 103 НПК/. Макар и пестеливо, въззивният съд е посочил доказателствените източници, въз основа на които е формирал вътрешното си убеждение, респективно, от гледна точна на крайните изводи по фактите, доказателственият анализ не влиза в противоречие с чл. 14 НПК. Правилно са решени въпросите относно съставомерността на деянието. Вярно е становището, че предприетата от подсъдимия маневра "изпреварване", извършена в нарушение на правилата за движение, е поставила началото на причинния процес, предизвикал съставомерния резултат. Правилно е решен и въпросът относно релевантната причинна връзка. Прието е, че такава е налице между допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за движение и престъпните последици. Този извод не се променя от обстоятелството, че липсва съприкосновение между автомобила на подсъдимия и този, управляван от св. Р., тъй като единствената причина за отклонение на автомобила "Д." в насрещното движение е неправомерното поведение на подсъдимия на пътното платно, а водачът на "Дачията" е действал при условията на "спасителна маневра". Вярно е становището относно липсата на "случайно деяние" /деецът е бил длъжен и е могъл да предвиди престъпните последици и да действа по начин, че да ги предотврати/. Подсъдимият не се е съобразил с пътната обстановка /движение при зимни условия и намалена видимост поради мъгла/ и е предприел изпреварване в нарушение на правилата за движение, тоест, деянието е съставомерно по чл. 343, ал. 1, б. "а" вр. чл. 342, ал. 1 НК и такава е възприетата от въззивния съд правна квалификация. Следователно, материалният закон е приложен правилно. Не може да бъде уважено искането за отмяна на въззивния акт, по реда на Гл. 33 НПК, и връщане на делото за ново разглеждане, тъй като допуснатите процесуални нарушения не са от категорията на съществените такива, обхванати от нормата на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, и тяхното наличие не обуславя необходимост от ново разглеждане на делото. Не може да бъде уважено и искането за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на подсъдимия, тъй като не е налице хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК /деецът не е осъден за несъставомерно деяние/. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. На подсъдимия е наложено наказание по по-леката алтернатива на санкцията по чл. 343, ал. 1, б. "а" НК /"пробация"/. Определени са двете задължителни пробационни мерки в минималните им срокове, респективно, минимална е периодичността на мярката по чл. 42 а, ал. 2, т. 1 НК. Срокът на наказанието по чл. 343г НК също е близък до законовия минимум. Наложеното наказание се явява съобразено с релевантните за наказателната отговорност на подсъдимия обстоятелства и с целите по чл. 36 НК, тоест, същото е справедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5 НПК. Не са налице условия за по-нататъшно смекчаване на наказателноправното положение на осъдения, което би било възможно само при приложението на чл. 55 НК, която хипотеза, в случая, не е налице. По изложените съображения, искането се явява неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното и на основание чл. 425 НПК, ВКС, I НО,