Решение № 34 от 20.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1694/2018 г.

Решение № 34 от 20.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1694/2018 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Майя Русева Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Б. М. срещу решение № 2604/13.12.17 по г. д. № 4898/16 на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 6274/26.07.16 по г. д. № 8746/15 на СГС, ГО, 7 с., за отхвърляне на предявените от касатора при условията на евентуалност искове с правно основание чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. Моли се за отмяната му, като се излагат твърдения за нарушения на материалния и процесуалния закон. Претендират се разноски.

Ответната страна Министерство на вътрешните работи /МВР/ не взема становище.

С определение № 813/29.11.18 по чл. 288 ГПК е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с въпрос за задължението на съда да мотивира решението си и обсъди направените във въззивната жалба доводи и оплаквания.

С атакуваното решение е прието, че искът по чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД е неоснователен предвид липсата на пасивна материалноправна легитимация на ответника МВР. Изводът е обоснован с факта, че претендираната сума е преведена на дирекция на министерството /Дирекция "Управление на собствеността и социални дейности" към МВР/, която е самостоятелно юридическо лице, неконституиран като страна по делото.

В отговор на поставения въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, ВКС намира следното:

Въззивният съд е такъв по съществото на спора; непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Поради това и въззивната инстанция, както и първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, и да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Съдът е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той следва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и всички доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото /реш. № 415/25.01.12 по г. д. № 1332/10, I ГО, реш. № 15/30.01.15 по г. д. № 4604/14, IV ГО, реш. № 210/15.08.14 по г. д. № 6605/13, IV ГО, реш. № 217/09.06.11 по г. д. № 761/10, IV ГО и др. /.

По основателността на касационната жалба:

По делото е безспорно, а се установява и от представените доказателства, че:

• на 6.07.2006 г. между страните е сключен договор за отдаване под наем на ведомствено жилище по чл. 29 от ППЗДС и чл. 22 от Наредбата за управление, отдаване под наем и разпореждане с недвижими имоти-частна държавна собственост, включени във ведомствения жилищен фонд на МВР - по силата на който на Д. Б. е бил предоставен под наем недвижим имот /жилище/ за срок от 3 г. при наемна цена, определена с протокол /от 6.07.06 от службата за жилищно настаняване при ДМТОСО; предвидено е и, че в деня на прекратяването на договора имотът следва да бъде освободен и предаден на наемодателя-като при неизпълнение на това задължение и задържането му се дължи обезщетение в размер на пазарната наемна цена на основание пар. 4, ал. 3 ПЗР на ЗДС /р. I чл. 1., р. III чл. 5, ал. 5/;

• през 2007 г. касаторът е подал молба за закупуване на горепосочения апартамент при условията на Наредбата за жилищния фонд на МВР - но по образуваната въз основа на нея преписка /съдържаща оценителен протокол с фиксирана цена към 26.03.08 (30419 лв.) и предложение (от 15.05.08) на комисията по чл. 5, ал. 2 от Наредбата до министъра на основание чл. 10, ал. 2 да подпише заповед за определяне на купувачи за описаните в нея жилища – сред които фигурира и касатора/ не е била издадена надлежно подписана от министъра заповед за определянето му за купувач;

• на 16.08.10 - след като на 27.11.08 (с писмо на Директора на Дирекция "КИАД" към МВР) Д. М. е бил уведомен, че такава заповед до момента няма подписана, и на 11.08.10 е получил покана да сключи договор за наем на процесното жилище и се яви за подписването му в срок до 23.08.10 – като в противен случай отказът му ще се счита за нежелание да се продължат наемните отношения и ще бъдат предприети действия по прекратяване на процедурата по закупуване на жилище и изваждането му от имота-той е превел сумата 30419 лв. по сметка на Дирекция "Управление на собствеността и социални дейности" /посочена в неподписан от министъра проект на заповед за продажба на жилището/ с отбелязване, че представляват сума за закупуване на процесното жилище от фонда на МВР по съответния номер преписка;

• с писмо на 31.08.10 Д. М. отново е уведомен, че срокът на наемния договор е изтекъл, че не е платил наем за месеците 06-08. 2010 и че му се предоставя последна възможност да се яви до 10.09.10 за подписване на нов договор за наем-като в противен случай на 16.09.10 той и семейството му ще бъдат принудително изведени от жилището;

• предявеният с исковата молба главен иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор за закупуване на процесното жилище е отхвърлен с влязло в сила решение.

Не се установи да е налице основание за получаване на процесната сума, респективно същата да е върната на Д. М. /установяването на тези обстоятелства е в тежест на ответната страна с оглед чл. 154, ал. 1 ГПК и тя не ангажира доказателства в този смисъл/.

Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД полученото при начална липса на основание подлежи на връщане. В случая касаторът е платил сумата 30419 лв. без да е било налице основание за това към момента на плащането. Това е така, тъй като при процесната процедура задължението за заплащане на цената възниква едва след издаване на заповедта на министъра на МВР за извършване на продажба /с посочване на купувач, описание на имота, припадащите се идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху държавна земя, цената и други дължими плащания и допълнителни условия/ и следва да се изпълни в едномесечен срок от връчването й - чл. 11 вр. с чл. 10 от Наредбата за разпореждане с недвижими имоти-частна държавна собственост, включени във ведомствения жилищен фонд на МВР (отм.); - а в случая безспорно такава заповед не е била издавана и сложният фактически състав на продажбата не е бил завършен /именно предвид преждевременността на плащането и липсата на заповед в нареждането за превеждане на сумата не е и посочена такава, а само номер на преписка/. От друга страна, сумата е постъпила по сметка на Дирекция "Управление на собствеността и социални дейности" - която, макар и самостоятелно юридическо лице, съставлява основна структурна част на Министерството на вътрешните работи /чл. 37, ал. 1-ал. 2 ЗМВР; чл. 85а ППЗМВР/. Тя представлява структура на МВР за извършване на материално-техническо осигуряване на структурите на МВР и социално обслужване на служителите на МВР - в това число подпомага министъра на вътрешните работи при провеждане на политики във връзка с управление, придобиване и разпореждане с недвижими имоти и движими вещи - държавна собственост, предоставени на МВР, изготвя актове на министъра, свързани с придобиването, управлението и разпореждането с недвижими имоти и движими вещи - държавна собственост, осъществява дейности по сключването и изпълнението на договори, свързани с недвижими имоти и движими вещи - държавна собственост и др. /чл. 85а ППЗМВР/. От посоченото е видно, че дейността на дирекцията е специализирана в рамките на определена област от тази на самото министерство и е насочена към подпомагане на министъра в дейността му като представляващ министерството във връзка със стопанисването и разпореждане с недвижими имоти и социално обслужване на служителите на МВР. Резултатите от нея ангажират като краен субект Министерството на вътрешните работи - което, чрез министъра или надлежно упълномощени от него лица, встъпва в правоотношения с други субекти по повод разпореждане с недвижими имоти. Предвид изложеното и доколкото внесената като продажна цена сума по сметка на Дирекцията е именно в качеството й на специализирана структура на МВР и с оглед дейността й във връзка със започната процедура по продажба на жилище от ведомствения фонд на МВР - което е и насрещната страна по правоотношението, следва да се приеме, че процесната сума е получена именно от МВР, в чиято структура влиза Дирекцията. При това положение и като се има предвид, че последното не ангажира доказателства да е налице основание за получаването й /предвид незавършения фактически състав по продажбата на жилище на ищеца/, респективно да я е върнало, е налице обогатяване на ответника за сметка на ищеца в хипотеза на начална липса на основание. Полученото без основание подлежи на връщане по реда на чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД.

Претенцията за лихви за периода до предявяването на исковата молба /17.08.10-6.07.15 е неоснователна. Вземането за неоснователно обогатяване е изискуемо от деня на разместване на благата и не е обвързано със срок - поради което и съгласно чл. 69, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнението му веднага. Вземането за обезщетение за мораторни лихви, обаче, възниква от деня на забавата на длъжника-която, при липса на определен срок, настъпва след покана на кредитора /чл. 84 ЗЗД/. Когато кредиторът не е поканил длъжника да изпълни своето задължение преди завеждане на делото, исковата молба има значението на покана, след която длъжникът изпада в забава. В случая се касае за безсрочно задължение и до предявяването на иска покана за връщане на полученото без основание не е била отправяна до ответника /установяването на това обстоятелство е в тежест на ищеца (чл. 154, ал. 1 ГПК) и той не ангажира такива доказателства/. Поради това и за този период не е налице изпадане в забава, респективно не се дължи обезщетение за такава в размер на законната лихва.

Възражението на ответната страна за погасяване на иска по чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД по давност е неоснователно. В хипотеза на чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня на получаването на престацията – 16.08.10 г. - от когато вземането става изискуемо /чл. 114, ал. 1 ЗЗД, т. 7 ППВС 1/79/, а общият 5 г. давностен срок /чл. 110 ЗЗД/ изтича на 16.08.15 г. При това положение исковата молба, подадена на 6.07.15 г., е предявена преди изтичането му и претенцията не е погасена по давност.

Възражението за прихващане е основателно. Няма спор, че след изтичане на тригодишния срок на наемния договор - на 6.07.09 г., ищецът е продължил ползването на наетия имот. Наемодателят не се е противопоставил /установяването на това обстоятелство е в негова тежест съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК и той не сочи такива доказателства; напротив, от представените такива (напр. покана от 6.08.10, връчена на 11.08.10 г., и писмо от 31.08.10) е видно, че е продължавал да търси плащане на наем – като сам (в писмото от 31.08.10) признава, че такъв не е платен само за периода м. 06, м. 07 и м. 08 2010 г. /. При тези обстоятелства срочното наемно правоотношение се е трансформирало в безсрочно /чл. 236, ал. 1 ГПК/. От друга страна, доколкото на 11.08.10 г. ответникът е уведомил ищеца, че го кани за сключване на нов договор за наем и му дава за това срок, като заявява, че при неявяването му /до 23.10.10, а съгласно второто цитирано по-горе писмо - до 10.09.10/, ще предприеме действия по изваждането му от имота, това изявление съставлява едномесечно предизвестие за прекратяване на безсрочното наемно правоотношение /чл. 238 ЗЗД/. По делото не е установено ищецът да е платил посочените във връчената на 11.08.10 г. покана наемни вноски и да се е явил за сключване на нов договор за наем /установяването на тези факти е в негова тежест съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК и той не ангажира такива доказателства/. При тези обстоятелства следва да се приеме, че с безрезултатното изтичане на срока на предизвестието, считано от 11.09.10, безсрочното наемно правоотношение е било прекратено. От тази дата бившият наемател дължи обезщетение за лишаване от ползване по чл. 59 ЗЗД в размер на пазарната наемна цена по реда на пар. 4, ал. 3 ПЗР ЗДС /изрична клауза, указваща този размер на обезщетение при неизпълнение на задължението за връщане на имота след прекратяване на наемния договор, се съдържа и в раздел III чл. 5, ал. 5 от наемния договор/. За периода 11.09.10-1.12.15 г., в който безспорно ползването е продължило, обезщетението /определено на база неоспорено заключение на съдебно-счетоводна експертиза/ възлиза на 29023, 44 лв. /30104, 10 лв. (обезщетение за периода 1.07.10-1.12.15) - 2 х463, 14 лв. (обезщетение за времето 1.07.10-1.09.10) - 463, 14 лв.: 3 (обезщетение за периода 1.09.10-10.09.10) = 29177, 82 лв. - 154, 38 лв. = 29023, 44 лв. /. Възражението за погасяване по давност на вземането, с което се прави прихващане, е ирелевантно – доколкото съгласно изричната разпоредба на чл. 103, ал. 2 ЗЗД компенсация може да се извършва и с погасено по давност вземане. С оглед на изложеното двете вземания се компенсират по реда на чл. 103- чл. 104 ЗЗД до размера на по-малкото. При това положение искът по чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД е основателен за получената вследствие на компенсацията сума 1395, 56 лв. /30419 лв. - 29023, 44 лв. = 1395, 56 лв. /, а за разликата до пълния предявен размер - неоснователен. Върху главницата се дължи законна лихва от датата на предявяването на иска 6.07.2015 г. до окончателното й изплащане.

С оглед на изложеното и предвид отговора на правния въпрос следва да се приеме, че въззивният съд не е процедирал в съответствие с процесуалното си задължение да обсъди всички доводи и възражения на страните, в това число относно наличието на пасивна материалноправна легитимация на ответника по иска, както и че в резултат на допуснатото съществено процесуално нарушение се е стигнало до отхвърляне на претенцията по чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД. Това се е отразило на правилността на решението му, което е основание за частичната му отмяна в съответствие с приетото от настоящата инстанция.

При този изход на спора и съразмерно на уважената и отхвърлената част от исковете, ищецът има право на общо 116, 52 лв. разноски /от общо направени 7622, 42 лв. – 3986, 30 лв. пред СГС (304,19 лв., 609,18 лв и 72,93 лв. държавна такса, 3000 лв. адвокатски хонорар), 1493,15 лв. пред САС (493,15 лв. ДТ, 1000 лв. адвокатски хонорар – който не е прекомерен тъй като е под минимума, определен съобразно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения - страната има право на възнаграждение само за един адвокат /чл. 78, ал. 1 ГПК/, поради което и второто платено такова 3900 лв. за втори адвокат е ирелевантно), 2142,97 лв. пред ВКС (130 лв. ДТ, 1200 лв. адв. хонорар, 912,97 лв. ДТ)/, ответника – на общо 1222,73 лв. /от общо направени 2522,57 лв. - 1742,57 лв. юрисконсултско възнаграждение пред СГС, определено по Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и 400 лв. депозит за вещо лице, 380 лв. юрисконсултско възнаграждение пред САС, определено по реда на Наредбата за правната помощ/ - или при условията на компенсация на ответната страна се дължат 1106, 21 лв. Предвид всичко посочено по-горе въззивното решение следва: 1 да се отмени - в частта, с която е потвърдено първоинстанционното такова за отхвърляне на иска по чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД за сумата 1395,56 лв. и за осъждане на Д. М. да плати на МВР сумата над 1106,21 лв. до 2299,47 лв. разноски за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение /400 лв. +1899,47 лв. = 2299,47 лв. /, както и в частта, с която същият е осъден да плати на ответника още 350 лв. юрисконсултско възнаграждение пред САС – вместо което искът по чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД се уважи за сумата 1395,56 лв. ведно със законната лихва считано от 6.07.14 г. до окончателното изплащане; 2 да се потвърди в останалата обжалвана част. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,