Решение № 10816 от 28.11.2022 г. на ВАС, VIII о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 и чл. 144 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на С. Панайотова, гр. Варна, подадена чрез процесуалния й представител адв. Златев, срещу Решение 1551 от 25.11.2021 г., постановено по адм. дело 1114/2021 г. по описа на Административен съд Варна, с което е отхвърлена жалбата на Панайотова против Акт за установяване на задължения /АУЗ/ по чл. 107 ал. 3 от ДОПК МД-АУ-2607/30.03.2016 г., издаден от орган по приходите при Дирекция Местни данъци при Община Варна, мълчаливо потвърден от Директор на Дирекция Местни Данъци при Община Варна, с който на физическото лице са определени задължения за данък недвижими имоти и за такса битови отпадъци за периода от 2012 г. до 2015 г. /вкл./, общо в размер на 5 555,12 лева, ведно с лихви за просрочие в размер на 1 473,17 лева. Касаторът поддържа, че атакуваният съдебен акт е неправилен, като от изложеното се извеждат касационните основания по смисъла на чл. 209 т. 3 от АПК - необоснованост и противоречие с материалния закон. Възраженията се свързват с неправилната преценка от фактическа страна на състава на съда относно реалното предоставяне на услугите, обосноваващи дължимостта на таксата битови отпадъци /ТБО/, а от тук и неправилното приложение на материалния закон относно дължимостта на спорното публично общинско вземане. За неправилна се счита и преценката на съда относно компетентността на органа, издал акта; относно спазване изискването за форма и в частност за мотивираност; акцентира, че липсват всякакви фактически и правни основания за издаването. Счита, че в случая установяването е следвало да бъде сторен с ревизионен акт, а не с издаването на акт по чл. 107 от ДОПК. Релевира оплаквания и за нарушение на целта на закона. Подробни аргументи са изложени в касационната жалба, по които се претендира отмяна на обжалваното решение и отмяна на процесния АУЗ по чл. 107 ал. 3 от ДОПК. Ангажира и писмени доказателства. Претендира разноски. Ответникът по касационната жалба Директор Дирекция Местни Данъци при Община Варна, оспорва касационната жалба по аргументи, изложени в депозирания отговор, подаден чрез процесуалния му представител юрк. Хаджиев. Настоява за оставяне в сила на съдебния акт с присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, Осмо отделение, за да се произнесе, съобрази че касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, против подлежащ на оспорване и неблагоприятен за тази страна съдебен акт, а разгледа на по същество за частично основателна. Предмет на съдебен контрол пред Административен съд - Варна е била законосъобразността на АУЗ по чл. 107 ал. 3 от ДОПК МД-АУ-2607/30.03.2016 г., издаден от орган по приходите в Дирекция Местни данъци при Община Варна, мълчаливо потвърден от Директор на Дирекция Местни Данъци при Община Варна, с който на физическото лице са определени задължения за данък недвижими имоти /ДНИ/ и за такса битови отпадъци /ТБО/ за периода от 2012 г. до 2015 г. /вкл./, общо в размер на 5 555,12 лева, ведно с лихви за просрочие в размер на 1 473,17 лева, за конкретно индивидуализирани недвижимости, собственост на физическото лице. Прието е, че Панайотова е носител на права на собственост по отношение на съответните идеални части от процесните имоти, както и че същите са били декларирани с декларации по чл.14 от ЗМДТ от нейния съпруг, за което са открити и посочените данъчни партиди. Установено е, че задълженията за ДНИ и ТБО не са разплатени за проверяваните периоди 2012 г. 2015 г. На първо място съдът е прел оспорването за допустимо, а АУЗ по чл. 107 ал. 3 от ДОПК за издаден от компетентен орган и при спазени административно производствени правила. Възражението на нищожност, поради некомпетентност на издателя на АУЗ по чл. 107 ал. 3 от ДОПК, е отхвърлено с позоваване на издадената на основание чл. 4 ал. 4 от ЗМДТ Заповед 6612 от 22.06.2015 г. на зам. Кмета на Община Варна, за която е прието че е доказано изпълнението на фактическия състав на заместването. За да обоснове извода си за неоснователност на оспорването съдът е анализирал представените писмени доказателства по административната преписка и тези събрани в хода на съдебното производство, анализирал е и приложимите в случая правни норми. Формирал е изводи въз основа на така сторения съвкупен анализ, че е на лице качеството на задължено лице за заплащане на ДНИ по смисъла на чл. 11 от ЗМДТ и на ТБО по смисъла на чл. 64 ал. 1 от ЗМДТ за физическото лице (така представените по делото писмени доказателства: справка от Агенция по вписванията, нот.актове, договори за доброволна делба); прието е че услугите са реално предоставени, за което страните не спорели, а с оглед местонахождението на имотите в центъра на гр. Варна; установено е посредством ангажираните писмени доказателства от ответника и приетото заключение по допуснатата ССчЕ, че както данъчната оценка на всеки един от имотите, така и размерът на задълженията за ДНИ и ТБО, са правилно определени за всяка една от процесните години. Съдът е приел също така, че актът действително не съдържа конкретни мотиви, но това е възприел като несъществено нарушение на изискването за форма. Така постановеното решение се преценя от настоящия касационен състав за валидно, допустимо, но за постановено при неправилно приложение на материалния закон, вкл. и необосновано спрямо събраните по делото доказателства в частта му относно възприетата законосъобразността на процесния АУЗ по чл. 107 ал. 3 от ДОПК, в частта му относно установените задължения за ТБО, и за правилно в останалата му част, преценено през призмата на изложените в касационната жалба съображения и служебната проверка в обхвата на чл. 218 от АПК. Правилно е приел първоинстанционният съд, че жалбата на Панайотова против процесния АУЗ по чл. 107 ал. 3 от ДОПК, мълчаливо потвърден в хода на административния му контрол, е допустима, за което са изложени подробни мотиви, които не следва да бъдат преповтаряни и към които касационната инстанция препраща на основание чл. 221 ал. 2 изр. второ от АПК. По съответствието на решението с приложимите материалноправни норми и неговата обоснованост: Обоснована е преценката на Административен съд Варна, че АУЗ по чл. 107 ал. 3 от ДОПК е издаден от компетентен орган. Напълно се споделят съображенията, че Заповед 0793 от 14.03.2016 г. като издадена от некомпетентен орган (липсват доказателства за изпълнение на фактическия състав на заместването на титуляра на длъжността) не е породила разпоредените с нея правни последици. Споделят се и изводите и същите са обосновани спрямо доказателствата по делото (заповед за командироване на шофьора на Община Варна и касова бележка за платен паркинг в гр. София), че в случая са на лице доказателства за отсъствието на титуляра на длъжността Кмет на Община Варна на дата 22.06.2015 г., поради което и издателят на Заповед 2612/22.06.2015 г. Зам. Кмета на Община Варна, е разполагал с правомощията по чл. 4 ал. 4 от ЗМДТ, черпени от Заповед 2602/22.06.2015 г. на Кмета на Община Варна. В този смисъл и Решение 2185 от 8.03.2022 г. на ВАС по адм. д. 6697/2021 г., I о. и Решение 3392 от 11.04.2022 г. на ВАС по адм. д. 12244/2021 г., VIII о. Актът е издаден на основание чл. 107, ал. 3 ДОПК /в приложимата за 2016 г. редакция/, като изрично в него е упоменато въз основа на цитираната разпоредба, че такъв акт може да се издаде от компетентния за това орган по приходите и служебно когато задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия. Същественото е, че липсата на плащане на задълженията в случая за ТБО и ДНИ поражда правомощията за компетентните за това органи на общинската администрация да пристъпят към тяхното установяване по посочения ред, като противно на изложеното в касационната жалба в настоящата хипотеза не е било задължително издаване на ревизионен акт. Правилно е посочено, че макар и лаконични мотивите за издаването му се съдържат в АУЗД, като некоректно се твърди от касатора, че е посочена само една обща сума напротив всяко едно от задълженията за ДНИ, респ. ТБО, респ. за лихви за забава, е посочено като конкретна сума на отделен ред за всяка една от процесните годините за всяка една от разкритите партиди, описани са недвижимите имоти за които се отнасят. В този смисъл не може да се приеме, че за лице не е ясно какво точно като вид и размер задължение му е вменено. В този порядък не може да се приеме, че е нарушена и целта на закона, която е установяването по основание и размер на публичните вземания спрямо задължените лица. Или в обобщение правилна е преценката на състава на Административен съд Варна, че актът е издаден от компетентен орган и при липсата на допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила за това. Правилна е преценката и съобразена със събраните доказателства по делото, че в случая Панайотова е задължено лице за заплащането на вмените й публични общински вземания за ДНИ. С ДНИ се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 от Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон чл. 10, ал. 1 ЗМДТ, като съгласно чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ данъчно задължени лица са собствениците на облагаемите с ДНИ имоти. В случая от събраните по делото доказателства, безспорно е установена собствеността, видна на имотите, вкл. и размерът на задължението за ДНИ, съобразно кредитираното от състава на първоинстанционният съд заключение по допуснатата ССчЕ. Или съдебният акт в частта му, с която е отхвърлена жалбата на Панайотова против процесния АУЗ по чл. 107 ал. 3 от ДОПК, мълчаливо потвърден в хода на административния му контрол от Директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна, в частта му относно установените задължения за ДНИ, ведно с прилежащите им лихви за забава, е правилен и не страдат от релевираните от касатора пороци по смисъла на чл. 209 т. 3 от АПК, поради което и следва да бъде оставен в сила в тази му част. Не така стоят нещата относно съдебния акт, в частта му относно възприетата законосъобразност на АУЗ по чл. 107 ал. 3 от ДОПК, в частта му установяваща задълженията за ТБО. Както правилно се поддържа от касатора, за да е дължима таксата за битови отпадъци за услугите по чл. 62 от ЗМДТ, освен наличието на правна връзка между недвижимите имоти и правния субект по смисъла на чл. 11 от ЗМДТ /което в случая каза се правилно е прието за доказано/, е необходимо, на първо място, да са налице заповеди по чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ, в които да са посочени районите и видът на услугите по чл. 62 от ЗМДТ, които се предоставят. Следва да се установи, че декларираните имоти, за които ТБО е начислена, попадат в териториалния обхват на определените със заповедите райони. По аргумент от чл. 71 от ЗМДТ следва да се установи, че услугите по сметосъбиране и сметоизвозване и поддържане чистотата на териториите за обществено ползване са реално извършвани от общината, както и, че тя разполага с депо или друго съоръжение за обезвреждане на битовите отпадъци. Основателно е възражението на касатора, че по делото от страна на административния орган не са представени заповедите по чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ, от които би могъл да се направи извод дали процесните имоти през периода 01.01.2012 г. - 31.12.2015 г., са попадали в границите на районите, в които общината е предвидила престиране на посочените услуги в обхвата на чл. 62 от ЗМДТ. Липсват каквито и да било доказателства услугите по сметосъбиране и сметоизвозване, респ. по поддържане териториите за обществено ползване в населените места да е реално предоставяна на територията на Община Варна, както и че Община Варна разполага с депо или друго съоръжение за обезвреждане на битови отпадъци. Безспорно доказателствената тежест за установяването на тези юридически факти лежи изцяло върху административния орган /така чл. 170 ал. 1 от АПК, а и общото правило на чл. 154 от ГПК, съобразно които всяка една страна дължи доказване на онези положителни факти от обективната действителност, от които черпи благоприятни правни последици, и с които конкретната правна норма свързва своето проявление/. Последиците от несправянето с тази доказателствена тежест се свързват със задължението на съда да приеме за ненастъпили съответните правнорелевантни към конкретния казус юридически факти. С тази доказателствена тежест ответникът не се е справил, но също така нему не са дадени и съответни указания от състава на съда, в съответствие със задължението му по чл. 170 ал. 4 и ал. 5 от АПК, поради което и делото е останало непопълнено с относимия към спора доказателствен материал. Действително в жалбата до първостепенния съд не се съдържат конкретни оплаквания в тази насока, но съдът не е включил в обхвата на съдебната проверка установяването на посочените кумулативни изискванията в противоречие с изискването на чл. 168, ал. 1 от АПК за служебна проверка законосъобразността на акта на всички основания по чл. 146 от АПК. Необосновани са и не се споделят от касационната инстанция съображенията на първостепенния съд, че тези обстоятелства са безспорни, респ. са установени посредством местонахождението на имотите в центъра на гр. Варна. Съгласно чл. 155 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/, приложим в съответствие с чл. 144 АПК, не подлежат на доказване общоизвестните и служебно известните на съда факти, но за същите съдът е длъжен да съобщи на страните. В случая от една страна не става ясно в коя хипотеза точно първостепенният съд е приел, че услугите за които се дължи ТБО са реално предоставени с аргументи, че имотите се намират в центъра на гр. Варна, а от друга липсва нарочен акт на съда, с който да е обявено на страните, кои точно факти са общоизвестни/респ. служебно известни на съда, поради което и не следва да бъдат доказвани. Както е посочено например в Решение 8628 от 1.07.2020 г. на ВАС по адм. д. 3260/2020 г., I о. и цитираната в него практика Съобщаването следва да се изрази в постановяване на нарочен съдебен акт - определение за това, че съответният факт не се нуждае от нарочно доказване поради характера му на общоизвестен такъв или служебно известен на съда. Само по този начин страните могат да изложат своите доводи във връзка с този факт и значението му за правилното решаване на делото. Липсата на такова уведомяване е съществено процесуално нарушение на правилата за събиране на доказателствата в процеса . В нарушение на съдопроизводствените правила съдът е възприел и че страните не спорят по въпроса относно реалното предоставяне на услугите по делото липсват волеизявления в този смисъл, а и не е четено нарочно определение за отделяно спорното от безспорното, нито е указано в тази връзка кои факти не се нуждаят от доказване в съответствие с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК във вр. с чл. 144 от ГПК. Предвид изложеното основателни са оплакванията на касатора за необосноваността на съдебния акт в тази му част и допуснатото в следствие на това нарушение на материалния закон, поради което и решението в тази му част следва да бъде отменено като неправилно следва да бъда отменено, а делото в тази му част върнато за ново разглеждане от друг състав на съда, тъй като решаването на спора по същество в случая от касационния съд би лишило страните от възможността да реализират правата си пред две съдебни инстанции. По гореизложените мотиви при новото разглеждане съдът следва да даде указания по реда на чл.171 от АПК на страните в процеса, конкретно да укаже на ответника доказателствената тежест за установяване факта на реалното престиране на услугите по чл. 62 от ЗМДТ и да му даде възможност да ангажира относимите за изясняване на делото от фактическа страна доказателства. По разноските. При този изход на спора разноски за касационното производство се дължат на Община Варна на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК във вр. с § 1 т. 6 от ДР на АПК, съобразно материалния интерес на отхвърлената част от касационната жалба. Изчислено по правилото на чл. 8 ал. 1 т. 5 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията и до изм. с ДВ бр.88/2022 г., и съразмерно на отхвърлената част от касационната жалба, дължимото юрисконсултско възнаграждение е в размер на 316 лева. Предвид изхода на делото, на касатора не се дължат разноски по воденето на съдебния процес по повод оспорването на АУЗ по чл. 107 ал. 3 от ДОПК в частта му относно установените задължения за ДНИ. На основание чл.226 ал.3 от АПК по въпроса за разноските, вкл. и пред настоящата касационна инстанция, относими към останалата част от правния спор, следва да се произнесе първоинстанционният съд. Водим от горното и на основание чл.221 ал.2 във вр. с чл.222 ал.2 т.1 от АПК Върховният административен съд, Осмо отделение