Решение № 156 от 17.04.2013 г. на ВКС по н. д. № 387/2013 г.

Решение № 156 от 17.04.2013 г. на ВКС по н. д. № 387/2013 г., II н. о., НК, докладчик съдията Жанина Начева Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Д. Г. Г. против присъда № 28 от 24.10.2012 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 867/2012 г. Отбелязани са всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Твърди се нарушение по чл. 118, ал. 2 НПК, едностранчив подход към част от доказателствените средства, недопустими предположения, несъставомерност на деянието и незаконосъобразно възприето квалифициращо обстоятелство по чл. 277а, ал. 3 НК. Направено е искане за отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимия. В съдебно заседание защитникът (адв. Й.) поддържа жалбата. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна и присъдата следва да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 149 от 13.06.2012 г. по н. о. х. д. № 28/2011 г. на Благоевградския окръжен съд подсъдимият Д. Г. Г. е признат за виновен в това, на 05.05.2010 г. в съучастие като съизвършител със З. С. С. и Р. С. Д., не по законоустановения ред да е извършил изкопни работи на територията на недвижима културна ценност, източно от с...., [община Г.], като e използвал технически средства, поради което и на основание чл. 277а, ал. 3 вр. ал. 2 вр. чл. 20, ал. 2 НК и чл. 54 НК е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода с отложено изпълнение за срок от три години, на основание чл. 66, ал. 1 НК, както и на наказание глоба в размер на пет хиляди лева. С присъдата на първоинстанционния съд са признати за виновни и осъдени З. С. С. и Р. С. Д. за престъпление по чл. 277а, ал. 3 вр. ал. 2 вр. чл. 20, ал. 2 НК. Тримата подсъдими са били оправдани за това без съответно разрешение да са търсили археологически обекти, както и да е използвано моторно превозно средство. С присъда № 28 от 24.10.2012 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 867/2012 г. е отменена осъдителната част на първоинстанционната присъда по отношение на подсъдимите - З. С. С. и Р. С. Д. и същите са оправдани, а подсъдимият Г. е оправдан за това да е извършил в съучастие с тях престъплението по чл. 277а, ал. 3 вр. ал. 2 НК. В останалата част присъдата на първоинстанционния съд е потвърдена. Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Изтъква се довод, че въззивният съд е кредитирал показания на полицейски служители, разпитани в нарушение на чл. 118, ал. 2 НПК, които са използвали специални разузнавателни средства. Доводът е неприемлив. От мотивите се установява, че съдът не е използвал веществени доказателствени средства, получени чрез прилагане на специални разузнавателни средства. При извеждане на фактическите си констатации съдът е използвал показания на полицейски служители, възпроизвели личните си възприятия за обстановката на мястото на събитието, забелязаните предмети, действията на лицата, задържането на подсъдимия г. В тази връзка съдът законосъобразно е приел, че полицейските служители не са осъществявали процесуални действия по разследването и не е съществувала забраната по чл. 118, ал. 2 НПК да дават показания за подлежащите на доказване факти по делото. Следователно при формиране на вътрешното си убеждение Софийският апелативен съд не се е основавал на процесуално недопустими източници на доказателства и не е допуснал изтъкваното от жалбоподателя нарушение. Неоснователен е и упрекът за едностранчив коментар на показанията на св. В., тъй като от мотивите ясно личи, че съдът е извършил собствен анализ и преценка на всички събрани и проверени доказателства поотделно и в съвкупност. Хармоничното единство на оценените за достоверни доказателства е позволило заключение за извършеното деяние от подсъдимия г. Съдебните изводи не почиват на недопустими предположения (нарушение на чл. 303 НПК) и не е допуснато нарушение на принципа за разкриване на обективната истина по делото (чл. 13 НПК). Съдът по същество не е внесъл с присъдата съществено изменение в обема от факти, които са били включени в предявеното на подсъдимия обвинение и по които той е имал възможност ефективно да се защитава. В съответствие с възприетите фактически положения, извършеното деяние от подсъдимия покрива съставомерните признаци на престъпление по чл. чл. 277а, ал. 3 вр. ал. 2 НК, както в обективно, така и в субективно отношение. При решаване на въпроса за прекия умисъл въззивният съд законосъобразно се е позовал на релевантните фактически обстоятелства, подробно аргументирайки и съзнанието на подсъдимия Г. за извършвани изкопни работи именно на територията на недвижимата културна ценност. В случая са без правно значение обстоятелствата, че по време, предшестващо инкриминираното деяние на подсъдимия, на същото място вече са били извършвани изкопни работи; че некрополът не е бил проучван от специалисти; че мястото не е било широко известно като недвижима културна ценност, щом съдът по същество е установил това обстоятелство да се е знаело от подсъдимия Г. дори и при отсъствието на специални обозначения. Използваните кирка и лопата, които макар да нямат сложни технически характеристики, представляват технически средства по смисъла на чл. 277а, ал. 3 НК за извършване на изкопните работи. Следователно материалният закон не е бил нарушен - същият е приложен правилно. Липсва и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК - явна несправедливост на наказанието, в чиято подкрепа не са наведени съображения. Съвкупно определената санкция съответства на конкретната тежест на извършеното престъпление, на личността на подсъдимия и останалите обстоятелства, в т. ч. държи сметка за имущественото му състояние, и напълно отговаря на целите, посочени в чл. 36 от НК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК