Решение № 159 от 7.01.2013 г. на ВАС по адм. д. № 9411/2012 г.

Решение № 159 от 7.01.2013 г. на ВАС по адм. д. № 9411/2012 г., VII о., докладчик председателят Таня Вачева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на председателя на Контролния съвет на Технически университет (ТУ) - София чрез пълномощника си, против решение № 2425 от 4.05.2012 г., постановено по адм. дело № 2424/2012 г. по описа на Административен съд София - град. Наведени са съображения за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяната му, като се постанови ново решение по съществото на спора, с което да се уважи подадената от Петър Динев жалба. Претендират се разноски. Ответникът Комисията за защита от дискриминация, чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба и иска решението на първоинстанционния съд като правилно и законосъобразно да се остави в сила. Претендират се разноски за защита от юрисконсулт. Ответникът Камен Владимиров Веселинов, чрез пълномощника си, оспорва касационната жалба като неоснователна. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като провери правилността на обжалваното решение и съобрази доводите на страните, намира за установено следното: Производството пред административния орган е образувано по жалба от Петър Дончев Динев, председател на Контролния съвет на Техническия университет - София срещу ректора на ТУ срещу целенасочено въвеждане на нова незаконосъобразна практика по приложението на § 11 от ПЗР на ЗВО, която да позволи на хабилитиран преподавател при навършена възраст 65 г. да придобие правото да се кандидатира и заема ръководни длъжности. Последното представлявало дискриминация по признак "възраст". Динев твърди, че от това право ще се възползва незаконосъобразно най-вече ректорът Веселинов. В производството пред КЗД като ответна страна е конституиран проф. Камен Веселинов - ректор на ТУ, в лично качество. С оспореното пред първоинстанционния съд решение № 20 от 24.01.2012 г. по преписка № 8/2011 г. КЗД е оставила без уважение подадения сигнал от председателя на КС на ТУ, тъй като от приложените към същия доказателства и от сочените обстоятелства не може да се направи основателно предположение, че ректорът на ТУ, в качеството на работодател и административен орган, е извършил по-неблагоприятно третиране по признак "възраст" по отношение на хабилитирани преподаватели и лица, заемащи ръководни длъжности, а така също и подбуждане към дискриминация по смисъла на чл. 5 във вр. с § 1, т. 5 от ДР на ЗЗДискр. и е прекратил производството по преписката. Установил е от данните по преписката, че съгласно определената от подателя на сигнала като законосъобразна практика, до 27.10.2010 г. всички хабилитирани лица, навършили 65 г. възраст и сключили допълнителни споразумения, работят по силата на срочни договори, които могат да се удължават определен брой пъти, след което хабилитираното лице следва да се пенсионира. С възприетата след датата 27.10.2010 г. практика лицата, навършили 65 г. и сключили допълнителни споразумения, работят по силата на безсрочни договори, т. е. те са в по-благоприятна ситуация. При тези факти, които и не се оспорват от подателя на сигнала, специализираният административен орган е направил заключение, че липсват каквито и било доказателства, от които да се направи обоснован извод, че при еднакви решения на АС за прилагане на процедурата по § 11 от ПЗР на ЗВО и еднакви искания на хабилитираните лица, работодателят - ректор на ТУ е имал различен подход към лицата по признак "възраст", в резултат на което част от лицата да са третирани по-благоприятно за сметка на други в същото положение. Административният съд е отхвърлил жалбата на настоящия касационен жалбоподател срещу горното решение на КЗД, като е осъдил същия да заплати в полза на административния орган съдебни разноски. Решаващият състав е изложил съображения, че оспореното решение на КЗД е издадено от компетентен орган, като при постановяването му не са допуснати нарушения на процесуалните правила и същото е съответно на материалния закон. Съдът е възприел фактическата обстановка, установена от КЗД, като е изложил допълнителни съображения, че от доказателствата се е установило различно третиране на хабилитирани лица във връзка с обстоятелството, че не всички са включвани в списъчния състав на съответните общи събрания след 27.10.2010 г., но горното не е по признак "възраст" и не се е доказало да е следствие от твърдяната от касатора практика. Във връзка със срока за удължаване на трудовите правоотношения преди и след горната дата съдът не е установил различно третиране, защото по един и същи начин се е процедирало по отношение на всички. Мотивиран по този начин, Административен съд София - град е постановил акта си. Съдебното решение е правилно. По определението на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр. пряка дискриминация съставлява всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. С разпоредбата на чл. 4, ал. 1 се забранява прякото или непряко ограничаване на законните права или интереси на лицата на основание изброените в текста критерии. Дефиницията на понятието "дискриминация" включва установено със закон неравенство, унижаване и подценяване на граждани поради различни признаци, включително и по признака "възраст". Съгласно чл. 5 от ЗЗДискр. подбуждането към дискриминация също представлява дискриминация. При правилно прилагане разпоредбите на специалния ЗЗДискр. решаващият състав е възприел за законосъобразен извода на КЗД, че не е налице различно третиране на хабилитираните лица във връзка със срока на удължаването на трудовите правоотношения преди и след 27.10.2010 г., основани на признак "възраст", както и по отношение на възможността тези лица да заемат ръководни длъжности. В тази връзка правилно първоинстанционният съд е отбелязал, че дискриминационно отношение би било налице, ако подателят на сигнала е ангажирал доказателства за това, че след 27.10.2010 г. на хабилитирано лице е било отказано да заеме ръководна длъжност, по причина, че работи на срочен трудов договор. По делото въобще липсват такива доказателства. Фактът, че преди горната дата лицата, навършвали 65-годишна възраст, са освобождавали ръководните си длъжности, не сочи на дискриминационно отношение, защото това се е прилагало спрямо всички, както правилно е приел и административният съд. Липсват данни и относно обстоятелствата, при които тези лица са освобождавали длъжността си, като това би могло да бъде поради изтичане на мандата им, по тяхно желание или да са били отзовани по решение на органа, който ги е избрал - арг. от чл. 53 от ЗВО. Тези възможности са уредени със Закона за висшето образование, същите имат трудовоправен характер и са извън сферата на антидискриминационното законодателство. Настоящият състав споделя и заключението на административния съд, че независимо от отразеното в допълнителните споразумения за удължаване на трудовите договори на хабилитираните преподаватели, навършили 65 годишна възраст, същите могат да заемат длъжността си за срок не по-дълъг от установения в § 11 от ПЗР на ЗВО. Предвид изложеното настоящият състав счита изводите на КЗД и административния съд за законосъобразни. Не се установява по-неблагоприятно третиране на касационния жалбоподател спрямо други лица при еднакви или сходни обстоятелства, тъй като не са налице сходни обстоятелства за сравнение. Следва да се отбележи, че разпоредбата на § 11 от ПЗР на ЗВО по приложението на която се твърди, че се установява дискриминационно отношение, няма отношение към заемането от страна на хабилитираните лица на ръководни длъжности. Както е видно от съдържанието й, цитираната норма урежда единствено реда и сроковете, при които могат да се удължават трудовите договори на хабилитираните лица, заемащи длъжността "професор" и "доцент", а в тази хипотеза, както отбелязва и самият касационен жалбоподател, липсва неравно третиране. Като се има предвид изложеното по-горе, обжалваното решение на Административен съд София-град е правилно и законосъобразно и не страда от пороците, сочени в касационната жалба, и следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора и направеното искане от процесуалния представител на Комисията за защита от дискриминация, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, вр. чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения касаторът следва да бъде осъден да заплати на административния орган юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд,