Решение № 1630 от 8.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 12978/2015 г.

Решение № 1630 от 8.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 12978/2015 г., V о., докладчик съдията Донка Чакърова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Л. А. А. и Х. А. Д. срещу решение № 5157/20.07.2015 г., постановено по адм. д. № 10535/2014 г. по описа на Административен съд С. - град (АССГ). Касационните жалбоподатели твърдят, че решението е недопустимо, а при условията на евентуалност и неправилно поради неправилно приложение на материалния закон, несъобразяване със съдебната практика и разпределението на доказателствената тежест - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК. Искат да бъде обезсилено обжалваното съдебно решение, евентуално да бъде отменено и да бъде потвърдено решение № 350/26.09.2014 г. на Комисията за защита от дискриминацията (Комисията/КЗД). Подробни съображения в подкрепа на твърдените касационни основания и исканията са изложени в касационната жалба. Претендират заплащане на разноски. По делото са представени писмени бележки и становища от неучастващи по делото лица, които като такива не подлежат на отделно обсъждане. Ответникът - Комисията за защита от дискриминация, редовно призована за съдебно заседание, не изпраща процесуален представител, но изразява становище за неправилност на обжалваното съдебно решение като иска да бъде отменено и бъде постановено друго, с което да бъде "оставено в сила" решението на КЗД. Не претендира разноски. Ответникът - министърът на здравеопазването оспорва касационната жалба. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на претендираното от другата страна адвокатско възнаграждение. Ответниците - Д. Я. К., Р. Т. М., Ц. Я. М., В. Й. П., Д. Ц. Д. и Й. Ц. Д., редовно призовани за съдебно заседание не са се явили и не са изразили становище по касационната жалба. Не претендират разноски. О. И. агенция по лекарствата и Столична регионална здравна инспекция, редовно призовани за съдебно заседание не са изпратили представител и не са изразили становище по касационната жалба. а, не изпраща процесуален представител. Не претендират разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна. С обжалваното решение № 5157/20.07.2015 г., постановено по адм. д. № 10535/2014 г. по описа на АССГ е отменено решение № 350/26.09.2014 г. на Комисията, с което е установено на основание чл. 65, т. 1 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.), че посредством непредприемането на позитивни мерки, изразяващи се в създаването на подзаконови правни норми, чрез които да бъде предвидена възможност за предписване на нерегистриран в нито една държава лекарствен продукт, който е обект на клинично изследване, спрямо терминално болни пациенти, министърът на здравеопазването е нарушил чл. 10 и чл. 11 от ЗЗДискр. и е осъществил дискриминация по признак "увреждане" по смисъла на чл. 2, § 1 във връзка с чл. 17 от Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП), чл. 26 във връзка с чл. 17 от МПГПП и чл. 32 от Конституцията на Р. Б., както и чл. 14 във връзка с чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) и е препоръчано на основание чл. 47, т. 6 от ЗЗДискр. на министърът на здравеопазването да издаде наредба за изменение и допълнение на Наредба № 10/17.11.2011 г. за условията и реда за лечение с неразрешени за употреба в Р. Б. лекарствени продукти, както и за условията и реда за включване, промени, изключване и доставка на лекарствени продукти от списъка по чл. 266а, ал. 2 от Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина, чрез което да бъде предвидена възможност за предписване на нерегистриран в нито една държава лекарствен продукт, който е обект на клинично изследване, спрямо терминално болни пациенти и е върнато делото като преписка на КЗД за ново произнасяне. АССГ е приел, че оспореното решение е действителен административен акт, издадено от компетентен орган и в предвидената от закона форма, но е постановено при допуснати съществени нарушения на административно производствените правила и неизяснена фактическа обстановка. Според решаващия съд преди издаване на решението на КЗД не е установено и не са събирани доказателства относно наличието на неравно третиране на лицата, които са сезирали КЗД, спрямо друга група пациенти, на които им е било разрешено лечение с експериментален и нерегистриран в нито една държава лекарствен продукт. Административният съд е приел, че установяването на съществуването на друга такава група пациенти е от съществено значение въобще за възможността да се извърши проверката доколко е налице неравно третиране, защото е необходимо сравняване на отношението на министърът на здравеопазването към такива две групи, за да се прецени дали то е различно/еднакво спрямо лица в сходно положение. Първоинстанционният съд е приел, че от значение за спора е и установяването на дали препаратът, по повод на който е инициирана процедурата пред КЗД, е обект на клинично изпитване или не, както и дали министърът на здравеопазването е овластен със законодателна компетентност орган, за да е субект по чл. 10 и чл. 11 от ЗЗДискр. Неизясняването на тези обстоятелства представлявало нарушение на чл. 63, ал. 2 във връзка с чл. 55, ал. 1 и чл. 56, ал. 1 от ЗЗДискр., респективно основателно основание за оспорване по смисъла на чл. 146, т. 3 от АПК. Така постановеното решение е частично недопустимо. Касационното оплакване по чл. 209, т. 2 от АПК за недопустимост на обжалваното съдебно решение поради необжалваемост на решението на КЗД е частично основателно. С отмененото от АССГ решение на КЗД е препоръчано на основание чл. 47, т. 6 от ЗЗДС създаването на конкретна правна уредба. Съгласно чл. 68 от ЗЗДискр. решенията на комисията подлежат на обжалване по реда на АПК в 14-дневен срок от съобщаването им на заинтересуваните лица. Следователно на основание чл. 158 от АПК административният съд е бил длъжен да извърши и служебна проверка относно допустимостта на жалбата на министъра на здравеопазването, с която е сезиран като тази проверка е следвало да обхваща и анализ относно характера на оспореното решение на КЗД. В случая е налице и направено възражение за недопустимост, по което АССГ не се е произнесъл. Министърът на здравеопазването е участник в производството пред Комисията, по отношение на него е установено, че е нарушен чл. 10 и чл. 11 от ЗЗДискр., че той е осъществил дискриминация и на него е направена препоръка по чл. 47, т. 6 от ЗЗДискр. за изменение и допълнение на издаден от него нормативен акт. Следователно той е заинтересовано лице да оспорва решението на Комисията, но само в тази му част която има характер на подлежащ на обжалване акт по смисъла на АПК. Според практиката на Върховния административен съд нарушаването на забрана за пряка и непряка дискриминация е обективен факт, който подлежи на доказване във всеки отделен случай. КЗД преценява доколко неблагоприятното третиране е в резултат на нормативни актове, издадени в нарушение на забраната за дискриминация или поради липса на такава нормативна уредба. При констатирано несъответствие на нормативната уредба с антидискриминационни разпоредби КЗД има възможност съгласно чл. 47, т. 5 от ЗЗДискр. да обжалва административните актове, постановени в нарушение на този или други закони, уреждащи равенство в третирането, да завежда искове пред съда и встъпва като заинтересувана страна по дела, заведени по този закон или други закони, уреждащи равенство в третирането, на основание чл. 47, т. 6 от ЗЗДискр. да прави предложения и препоръки до държавните и общинските органи за преустановяване на дискриминационни практики и за отмяна на техни актове, издадени в нарушение на този или други закони, уреждащи равенство в третирането, на основание чл. 47, т. 8 от ЗЗДискр. 8. дава становища по проекти на нормативни актове за съответствието им със законодателството за предотвратяване на дискриминацията, както и препоръки за приемане, отменяне, изменение и допълнение на нормативни актове. Предложенията и препоръките обаче нямат задължителен характер. Дадената препоръка не е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 - 4 от АПК. Волеизявлението на Комисията в тази част има препоръчителен характер, с него не се създават права или задължения, нито се засягат права, свободи или законни интереси на адресата, като дали и доколко последният ще се съобрази с препоръката зависи само от неговата воля. За разлика от задължителните предписания по чл. 47, т. 4 от ЗЗДискр., които представляват принудителни административни мерки, препоръките по чл. 47, т. 6 и по т. 8 от ЗЗДискр. нямат правнообвързващ ефект и изпълнението им не е скрепено с държавна принуда. Следователно по правната си същност дадената препоръка не е проява на субординация, на отношения на власт и подчинение, характеризиращи административните правоотношения, а е израз на хоризонтални публични отношения, на координация между държавни органи. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че жалбата на министъра на здравеопазването до АССГ в частта против решението на Комисията, която няма характер на административен акт, независимо от неговото наименование, е недопустима, защото оспореното решение в тази част не подлежи на оспорване. Налице е абсолютна процесуална пречка за образуване на съдебно производство, за която съдът следи служебно, поради което като е разгледал недопустима жалба АССГ е постановил недопустимо съдебно решение в тази част, което следва да бъде обезсилено, а на основание чл. 221, ал. 3 от АПК частта от производството по делото, образувано по нея да бъде прекратено. Решението в тази част не подлежи на обжалване на основание чл. 208 от АПК. В останалата част съдебното решение е допустимо, защото министърът на здравеопазването е заинтересовано лице да оспорва решението на КЗД, с което се установява, че той е нарушил чл. 10 и чл. 11 от ЗЗДискр. и е осъществил дискриминация на признак "увреждане". Следователно в тази част касационното оплакване по чл. 209, т. 2 от АПК е неоснователно. Настоящият съдебен състав намира, че в тази допустима част обжалваното съдебно решение е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон. Неоснователно АССГ приема, че КЗД е допуснала съществено нарушение на административнопроизводствените правила и е постановила решение при неизяснена фактическа обстановка. Обстоятелствата, които съдът е посочил, че не са изяснени от събраните в административната фаза доказателства, не са елемент от фактическия състав на приложимата правна норма, поради което "неизясняването им" не може да бъде възприето като възпрепятстващо проверката относно приложението на материалния закон. Посочването, респективно установяването на "сравнител", а именно група пациенти, на които е позволено достъпа до нерегистрирани в нито една държава лекарствени продукти, по разбирането на първата инстанция, за да се провери дали е налице по-неблагоприятно третиране на лицата, подали жалба до КЗД, отколкото се третират, били са третирани или биха били третирани тези други лица в сравними сходни обстоятелства, би имало правно значение за установяване на пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 във връзка с чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. В случая обаче Комисията не е установила извършване на пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр. във връзка с чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. по признак "увреждане", а е приел за установено нарушение на чл. 11 и чл. 12 от ЗЗДискр. и извършването на дискриминация по чл. 2, § 1 във връзка с чл. 17 от МПГПП, чл. 26 във връзка с чл. 17 от МПГПП във връзка с чл. 32 от Конституцията на Р. Б. и чл. 14 във връзка с чл. 8 от ЕКПЧ. Специализираният независим държавен орган за предотвратяване на дискриминация, защита от дискриминация и осигуряване равенство на възможностите е приел за установено, че непредприемането на позитивни специалните мерки в полза на лица или групи лица в неравностойно положение на основата на признак "увреждане" с цел изравняване на възможностите им, представлява нарушение на правото на равно третиране на тази група лица, за което не е необходимо да бъдат сравнявани с друга група лица с друг вид увреждане. В този смисъл извън предмета на доказване е установяването на лице/група от лица за сравнение при сходни обстоятелства и дали е налице спрямо тази група различно третиране на признак "различно увреждане" (какъвто не е предвиден в ЗЗДискр.). Решението на КЗД е по повод жалби и сигнали по повод конкретен продукт, респективно конкретни пациенти, но съдържа принципно установяване, че съществуващата нормативна уредба с липсата в нея на специфична регламентация, представлява осъществяване на дискриминация по признак "увреждане" като ограничава правото им на неприкосновеност на личния живот на група пациенти със специфични увреждания. В този смисъл без правно значение е доколко конкретния продукт, станал повод за образуване на административното производство, е в процедура по клинично изпитване или не. Липсата на правна регламентация относно възможностите въобще да се предписва нерегистриран в нито една държава лекарствен продукт, обект на клинично изследване, е възприето от КЗД като нарушение, а не ограничаването на достъпа до лечение с конкретен продукт на конкретни пациенти. КЗД е приела, че липсата на правна уредба представлява дискриминация на определена група лица по притежаван от тях общ защитим признак, а не конкретното проявление на конкретна правна норма по отношение на конкретно лице. Комисията задълбочено е обосновала значението на "клиничното изследване" като предпоставка, за да обоснове наличието на разумен баланс между риска за живота и здравето на пациентите и потенциалната полза за пациентите, а за достигне до извод, че е необходимо съществуването на позитивна мярка от страна на държавата, която да предотврати неравностойното положение на определена група пациенти и да осигури спазването на признатото им право на личен живот. Съгласно чл. 10 и чл. 11 от ЗЗДискр. при осъществяване на правомощията си държавните органи и органите на местното самоуправление са длъжни да предприемат всички възможни и необходими мерки за постигане целите на този закон. Органите на държавна власт, обществените органи и органите на местното самоуправление предприемат мерки по смисъла на чл. 7, ал. 1, т. 13 и 14, когато това е необходимо за постигане целите на този закон. Органите на държавна власт, обществените органи и органите на местното самоуправление предприемат приоритетно мерки по смисъла на чл. 7, ал. 1, т. 13 и 14 за изравняване възможностите на лица - жертви на множествена дискриминация. За установяване необходимостта от предприемане на такива позитивни мерки не е необходимо се извършва съпоставяне дали подобни мерки са предприети спрямо други лица, които са носители на същия защитим признак, а да се установи, че са необходими мерки за изравняване на възможностите за участие в обществения живот на уязвими социални групи в случая "терминално болни пациенти" и с тях да се премахва съществуваща "фактическа дискриминация". Проведеният от КЗД анализ е на нормативната уредба в тази сфера на здравеопазването и нейното несъответствие със Конституцията на Р. Б., ЕКПЧ, МПГПП и ЗЗДискр., поради което обхваща общи правила за поведение, имащи многократно действия спрямо неограничен кръг правни субекти, поради което не е възможно да се обоснове извод, че той следва да бъде поставен в зависимост от установяване на факти, имащи значение само за един конкретен продукт и доколко той конкретно е обект на клинично изследване. Следва изрично да се посочи, че отмененото от АССГ решение на КЗД е постановено в производство, образувано както по жалби на заинтересовани лица, така и на сигнали на граждани. Следователно установяването дали конкретния продукт е обект на клинично изследване или не би повлияло върху допустимостта на решението на КЗД ако се установи, че жалбите са подадени от лица, които искат да използват лекарствен продукт, който обаче не е обект на клинично изследване. Това отклонение от общите принципи на административното производство е в резултат от специфичните правомощия на КЗД и особеностите на обществените отношения в областта на антидискриминацията. Пример в това отношение е установената от практиката на Съда на Европейския съюз възможност да бъде установено дискриминационно поведение и без да е индивидуализирана конкретна жертва (виж. Решение от 10 юли 2008 г., Centrum voor gelijkheid van kansen en voor racismebestrijding срещу F. F. NV, C-54/07, ECLI: EU: C: 2008:397, т. 27). Според практиката на Върховния административен съд, за да е налице нарушение на ЗЗДискр. трябва да бъде установено конкретно фактическо положение на неравностойно третиране по защитен признак, а не на хипотетична, евентуална, потенциална, възможност занапред да се стигне до неблагоприятно третиране като последица от разпоредба в подзаконов нормативен акт. В случая установеното от Комисията положение не е хипотетично, евентуално и потенциално, а напълно реално проявление на липсата на правна уредба спрямо определена категория пациенти, на които е ограничено правото на личен живот като не е предвиден ред, по който да е възможно да им бъде предписван експериментален и нерегистриран в нито една държава лекарствен продукт. По делото категорично е установено, че Комисията е сезирана по жалби и сигнали на отделни физически лица, голяма част от които са онкоболни в напреднал стадий на заболяването, а други са техни близки или лица, които също твърдят, че установената в Р. Б. нормативната уредба нарушава принципите за равно третиране. КЗД е разгледала в общо производство подадените жалби от засегнати лица и сигнали от други граждани, които не може да се приеме за съществено нарушение на административнопроизводствените правила, доколкото е извършено с цел процесуална икономия и постановяване на един акт по поставения еднакъв проблем и при съобразяване с правомощията на Комисията. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че оспореното пред АССГ решение на КЗД е постановено при напълно изяснена фактическа обстановка и без допуснати нарушения на административнопроизводствените правила. Като е достигнал до противоположния правен извод АССГ е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено, а вместо него спорът да бъде разрешен по същество от настоящата инстанция на основание чл. 222, ал. 1 от АПК. Настоящият съдебен състав намира, че решението на КЗД в обжалваемата му част е съобразено с материалния закон и целта на закона Съгласно разпоредбата на чл. 47, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр. Комисията установява нарушения на този или други закони, уреждащи равенство в третирането, извършителя на нарушението и засегнатото лице. В съответствие с тази си компетентност в случая, Комисията е установила, че посредством непредприемането на позитивни мерки, изразяващи се в създаването на подзаконови правни норми, чрез които да бъде предвидена възможност за предписване на нерегистриран в нито една държава лекарствен продукт, който е обект на клинично изследване, спрямо терминално болни пациенти, министърът на здравеопазването е нарушил чл. 10 и чл. 11 от ЗЗДискр. и е осъществил дискриминация по признак "увреждане" по смисъла на чл. 2, § 1 във връзка с чл. 17 от МПГПП, чл. 26 във връзка с чл. 17 от МПГПП и чл. 32 от Конституцията на Р. Б., както и чл. 14 във връзка с чл. 8 от ЕКПЧ. Нарушението е в резултат на липсата на норми, които да конкретизират и гарантират упражняването на установените от Конституцията и международните договори, по които България е страна, основни права на тази група граждани на държавата. Тази група граждани, т. е. засегнатите лица, са терминално болни пациенти (част от които са податели на жалба до КЗД), на които не е предоставена възможност при каквито и да е било условия да имат достъп до определена група лекарствени продукти независимо от становището на лекуващия им лекар. Нормата на § 1, т. 1 от Закона за интеграция на хората с увреждания (ЗИХУ) е дала легална дефиниция на понятието "увреждане", а именно всяка загуба или нарушаване в анатомичната структура, във физиологията или в психиката на даден индивид. Съгласно § 1, т. 2 "човек с трайни увреждания" е лице, което в резултат на анатомично, физиологично или психическо увреждане е с трайно намалени възможности да изпълнява дейности по начин и в степен, възможни за здравия човек и за което органите на медицинската експертиза са установили степен на намалена работоспособност или са определили вид и степен на увреждане 50 и над 50 на сто. По делото не е имало спор, че част от жалбоподателите са лица с увреждания, а подадените сигнали са по повод случаи на лица с увреждания и тяхното лечение. Следователно налице са твърдения за наличие на защитим признак по смисъла на чл. 4 от ЗЗДискр. и въз основа на този признак определена група лица, които са негови носители, се намират в положение, определено от тях като дискриминационно. На основание чл. 9 от ЗЗДискр. това е достатъчно, за да се направи предположение, че е налице дискриминация, а ответната страна трябва да докаже, че принципът на равно третиране не е нарушен. В случая независимо от посочената презумция Комисията е направила пълен анализ на обстоятелствата, които е възможно да обосноват липса на нарушение на принципа на неравно третиране поради наличие например на принципни медицински или правни съображения за съществуващата правна уредба. След този анализ специализирани държавен орган е достигнал до извод, че е необходимо предприемане на позитивни мерки от страна на държавата, за да бъде преодоляна съществуващата дискриминация спрямо тези лица с увреждания. Настоящият съдебен състав намира този правен извод на КЗД за правилен и съответстващ на Конституцията на Р. Б., ЕКПЧ, ЗЗДискр. Създаването на правна регламентация на реда и предпоставките, при които да бъде допустимо предписването на лекарствени продукти без регистрация в нито една държава, е възможна позитивна мярка за преодоляване на дискриминационното положение, в което се намират определена група терминално болни пациенти. Подобна нормативна уредба е допустима и съобразно специалните правила, регламентиращи тази сфера на обществени отношения на ниво Европейски съюз. Съгласно чл. 83 от Регламент (ЕО) № 726/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 31 март 2004 г. за установяване на процедури на Общността за разрешаване и контрол на лекарствени продукти за хуманна и ветеринарна употреба и за създаване на Европейска агенция по лекарствата (Регламент (ЕО) № 726/2004) по изключение от чл. 6 от Директива 2001/83/ЕО държавите-членки могат да предоставят лекарствените продукти за хуманна употреба, спадащи към категориите, посочени в чл. 3, параграфи 1 и 2 от настоящия регламент, на разположение за целите на палиативната употреба. По смисъла на настоящия чл. "палиативна употреба" означава предоставяне на лекарствен продукт, спадащ към категориите, посочени в чл. 3, параграфи 1 и 2, на разположение по хуманни съображения на група пациенти, страдащи от хронично или тежко инвалидизиращо заболяване или заболяване, което може да се счита за животозастрашаващо и които не могат да бъдат лекувани удовлетворително с помощта на разрешен лекарствен продукт. Въпросният лекарствен продукт трябва да бъде или обект на заявление за разрешение за търговия по смисъла на чл. 6 от настоящия регламент, или в процес на клинично изпитване Член 6 от Директива 2001/83/ЕО забранява пускането на пазара в държава-членка на лекарствени продукти без издадено разрешение за пускане на пазара от компетентните органи на същата държава-членка. По изключение по силата на чл. 83 от Регламент (ЕО) № 726/2004 това е допустимо за лекарствените продукти, предназначени за научно-изследователски изпитания, но без да се нарушават изискванията на Директива 2001/20/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 април 2001 г. относно сближаване на законовите, подзаконовите и административните актове на държавите-членки, относно прилагането на добрата клинична практика при провеждане на клинични изследвания върху лекарствени продукти за хуманна употреба. При съвместно тълкуване на тези две разпоредби следва да се приеме, че в тях нормативно е закрепен баланса на защитимите конкуриращи се интереси - ограничаване на риска за живота и здравето на пациентите (разрешителен режим на лекарствените продукти) и правото им на личен живот (включващ и правото на избор на лечение и човешко достойнство) като е предоставена възможност на държавите-членки да създадат детайлна правна уредба относно условията, при които да е възможно предоставянето на определена група пациенти на лекарствени продукти, за които няма издадено разрешение. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че третото обстоятелство, изтъкнато в мотивите на обжалваното съдебно решение като неизяснено от КЗД, а именно дали министърът на здравеопазването е овластен със законодателна компетентност орган, за да е субект по чл. 10 и чл. 11 от ЗЗДискр. е правен, а не фактически въпрос. С. чл. 221, ал. 1 от Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина (ЗЛПХМ) министърът на здравеопазването определя в наредба медицинските специалисти, които могат да издават рецепти, реда за предписването на лекарствени продукти, срока за изпълнението, както и случаите и реда, по който магистър-фармацевтът може да откаже да изпълни лекарско предписание. С наредба на министъра на здравеопазването се определят и правилата за Добра клинична практика, която е приложима при клиничните изпитвания на лекарствени продукти върху хора - чл. 82, ал. 3 от ЗЛПХМ. Следователно министърът на здравеопазването е овластеният по силата на закона орган, който има правомощие за издава подзаконови нормативни актове за регулиране на реда за предписване на лекарствени продукти и правилата за Добра клинична практика при клиничните изпитвания на лекарствени продукти върху хора. Предвид изложените съображения след отмяна на обжалваното съдебно решение в допустимата му част трябва да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлена жалбата на министъра на здравеопазването срещу решението на КЗД в обжалваемата му част. В тази част решението на Комисията е действително, постановено в предписаната от закона форма, при изяснена фактическа обстановка, без допуснати нарушения на административнопроизводствените правила и материалния закон, както и в съответствие с целта на закона. По водене на делото пред двете инстанции касационните жалбоподатели не са направили разноски, поради което независимо от изхода на спора и направеното искане разноски не следва да им бъдат определяни. Разноски в размер на 1100 лв., за които е представен и списък по чл. 80 от ГПК, са направени от трето неучастващо по делото лице, което също се намира в договорни отношения с адв. Чобанова, но не е страна по делото. Адв. Чобанова представлява двамата касационни жалбоподатели по силата на пълномощни (л. 9 и л. 10 от делото), в които не е посочено размер на договорено и заплатено възнаграждение за извършване на процесуалното представителство, за което е упълномощена. По изложените съображения, Върховният административен съд, пето отделение