Решение № 10139 от 7.07.2011 г. на ВАС по адм. д. № 1407/2010 г.

Решение № 10139 от 7.07.2011 г. на ВАС по адм. д. № 1407/2010 г., VI о., докладчик председателят Светла Петкова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на Иван Владимиров Иванов от гр. София против Решение № 96 от 09.12.2009 г., постановено по адм. дело № 5932 по описа за 2009 г. на Административния съд - София-град - първо отделение, 14-и състав. С посоченото решение съдът е отхвърлил жалбата на касатора срещу решение № 180 от 10.08.2009 г. на главния директор на СУСО - НОИ, с което е оставена без уважение жалбата на Иванов срещу разпореждане № 2710276320 от 01.04.2009 г. на ръководителя на "ПО" при същото управление. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът моли да се отмени обжалваното решение на първоинстанционния съд и вместо него да се постанови друго от касационната инстанция, с което да се реши делото по същество. Ответникът - директорът на Столично управление "Социално осигуряване" (СУСО) - НОИ, не ангажира становище по касационната жалба. Участващият в производството по делото на основание чл. 217, ал. 2 АПК представител на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Върховният административен съд в състав на шесто отделение намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в законоустановения 14-дневен преклузивен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Като разгледа касационната жалба на посоченото в нея основание и извърши служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съобразно чл. 218, ал. 2 АПК, намира същата за неоснователна. Предмет на съдебна проверка за законосъобразност в производството по реда на чл. 145 и сл. от АПК във връзка с чл. 118 от КСО пред Административния съд - София-град, е оспореното от Иван Владимиров Иванов от гр. София решение № 180 от 10.08.2009 г. на главния директор на СУСО - НОИ, с което е потвърдено разпореждане № 2710276320 от 01.04.2009 г. на ръководителя на "ПО" при същото управление. С последното е разпоредено, считано от 01.04.2009 г., размерът на определената му пенсия за осигурителен стаж и възраст да бъде намален на 700 лева. В последвалото оспорване от настоящия касатор по административен ред атакуваният акт е бил потвърден. Мотивите за това са били, че разпореждането за изплащане на пенсията в ограничен размер е било постановено в съответствие с нормата на § 22з, ал. 1 от ПЗР на КСО и крайният извод, изведен от директора на СУСО - НОИ е, че длъжностното лице по пенсионно осигуряване правилно е приложило цитираната разпоредба. За да отхвърли жалбата на Иван Владимиров Иванов срещу решението на директора на СУСО и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на "ПО", първоинстанционният съд е приел, че в съответствие с нормата на § 22з, ал. 1 от ПЗР на КСО компетентният административен орган правилно е преизчислил, съответно е определил нов размер на получаваната от касатора до 31.03.2009 г. пенсия, считано от 01.04.2009 г., съобразявайки се с императивната разпоредба на закона. Решението е правилно и изводите на съда като обосновани и законосъобразни се споделят изцяло от касационната инстанция. Безспорно е, че с процесното разпореждане на основание § 22з, ал. 1 от ПЗР на КСО размерът на отпуснатата на Иван Владимиров Иванов лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68 от същия кодекс от 995,29 лв. е бил намален на 700 лева. Административният съд правилно е определил съществото на съдебния спор, който се е свеждал до конституционносъобразността на разпоредбата на § 22з, ал. 1 от ПЗР на КСО, въз основа на която е приложено ограничението. С касационната жалба са направени искания за спиране на производството и сезиране на Конституционния съд за установяване на противоконституционност на § 6, ал. 1 и § 22з, ал. 1 от ПЗР на КСО поради несъответствието им с разпоредбите на чл. 5, ал. 4 и чл. 51, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ). Било е поискано и отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС) за тълкуване на чл. 6, ал. 2 от Договора за Европейския съюз във връзка с чл. 1, ал. 1 от Допълнителния протокол към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). С определение от 07.08.2010 г. Върховният административен съд - шесто отделение е постановил, че в случая не е налице хипотезата на чл. 628 ГПК, тъй като не се касае за тълкуване и прилагане на разпоредби на общностното право, а на националното законодателство - § 6, ал. 1 и § 22з, ал. 1 от ПЗР на КСО. Оставил е без уважение особеното искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по поставените въпроси и е посочил, че за съответствието на процесните законови разпоредби с нормите на КРБ и ЕКПЧ е компетентен да се произнесе Конституционният съд на Република България. Със същото определение е спрял производството по адм. дело № 1407 от 2010 г. на основание чл. 150, ал. 2 от КРБ и е сезирал Конституционния съд с искане за установяване на противоконституционност на § 6, ал. 1 и § 22з, ал. 1 от ПЗР на КСО и несъответствие с международни договори, по които България е страна. С определение № 1 от 10.02.2011 г. по конституционно дело № 18 от 2010 г. Конституционният съд е отклонил като недопустимо искането на състава на ВАС за обявяване на противоконституционност на цитираните разпоредби от КСО, с които се въвежда т. нар. "таван на пенсиите". Изложените от Конституционния съд съображения в мотивите на прекратителното определение се основават на забраната на чл. 21, ал. 5 от Закона за Конституционния съд (ЗКС), като съдът изрично е посочил, че вече се е произнесъл с решение по този въпрос - същото е било предмет на разглеждане по конст. дело № 18 от 1997 г. по сезиране на главния прокурор и не са налице основания да се промени първоначалното решение за съответствие с конституционните принципи. С определение от 28.02.2011 г. на касационния съдебен състав производството по делото пред Върховния административен съд е било възобновено. Изложените в касационната жалба твърдения за материалноправни нарушения са неоснователни. Оспорването е за поставения максимален размер на възможност за получаване на пенсия. Първоинстанционният съд правилно е приел, че административният орган е съобразил приложимата в случая правна норма, поради което и правилно е приложил закона. Според § 6, ал. 1 от преходните и заключителните разпоредби на Кодекса за социално осигуряване максималният размер на получаваните една или повече пенсии, отпуснати до 31 декември 2009 г., без добавките към тях, се определя от 1 юли на всяка календарна година в размер на 35 на сто от максималния осигурителен доход за предходната календарна година, определен със Закона за бюджета на Държавното обществено осигуряване (ДОО). Посоченият процент (35 на сто) е средният коефициент, с който пенсиите за осигурителен стаж и възраст заместват трудовото възнаграждение, от което са изчислени - т. нар. "коефициент на заместване". Съгласно § 22з, ал. 1 от ПЗР на КСО за 2009 г. максималният размер на получаваните една или повече пенсии без добавките към тях се определя, считано от 1 април, в размер на 700 лева. Така максималният размер на пенсията (пенсиите), независимо кога са отпуснати, се обвързва с максималния осигурителен доход, до който се извършва осигуряването, определен със Закона за бюджета на Държавното обществено осигуряване за съответната година, и този принцип на взаимообвързване съществува в българското законодателство с влизането на КСО в сила, считано от 01.01.2000 г. В Решение № 21 от 15.07.1998 г. по конст. дело № 18 от 1997 г. на Конституционния съд е посочено, че ограничението, свързано с т. нар. "таван на пенсиите", не е в противоречие с Конституцията. Установяването на максимални и минимални граници на получаваните пенсии, както и тяхната взаимна обусловеност са последица от действащата в Република България система на пенсионното осигуряване, базирана на разходопокривния принцип. В преамбюла на КРБ е залегнал основният принцип за справедливост, а в чл. 3, т. 2 от КСО като основен принцип на функционирането на системата за социално осигуряване е прогласен принципът на солидарност на осигурените лица. Този принцип предполага ограничаване на размера на получаваните пенсии до определен максимален размер и едновременно с това гарантиране на минимален размер на пенсиите, който обезпечава определен минимум от средства на различни категории лица, които са участвали в осигуряването. Чрез системата за солидарност се защитава общият интерес на осигурените лица и чрез функцията на преразпределение на доходите се преодолява несъответствието между високи и ниски пенсии, като се гарантира определено равнище. В този смисъл максимално ограниченият размер удовлетворява, съгласно посоченото решение на Конституционния съд, социалната справедливост. Неоснователни са доводите във връзка с твърдените нарушения на материалния закон - чл. 6, ал. 2 от ДЕС и чл. 1, ал. 1 от Допълнителния протокол към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Правото на пенсионно осигуряване като вид социално осигуряване се защитава от разпоредбата на чл. 51, ал. 1 от Конституцията. Размерът на пенсиите е основен елемент на това право. Условията и редът за осъществяването му е предвидено да се уредят в закона - КСО. В компетентността на законодателния орган е да създаде законовата уредба за обществено осигуряване, която да обезпечи реалната възможност на гражданите да се ползват от предоставеното им с чл. 51, ал. 1 от КРБ социално право. Иначе тази конституционна разпоредба би останала една неприложима декларация. Законодателят преценява по целесъобразност каква система за обществено осигуряване да приеме и въз основа на какви принципи то да се осъществява в съответствие с конституционните норми (в този смисъл Решение № 12 от 25 септември 1997 г. по конст. дело № 6 от 1997 г. - ДВ, бр. 89 от 7 октомври 1997 г., и Решение № 21 от 15 юли 1998 г. по конст. дело № 18 от 1997 г. - ДВ, бр. 83 от 21 юли 1998 г.). Както беше посочено по-горе, установеният ограничителен режим в § 6 и § 22з от ПЗР на КСО не е в противоречие с конституционния принцип за равенство на гражданите пред закона. Разпоредбата не противоречи и на международните актове - на Всеобщата декларация за правата на човека, както и на Международния пакт за икономически, социални и културни права. Съгласно цитираното решение по конст. дело № 18 от 1997 г. на Конституционния съд, разпоредбите на чл. 9 и чл. 5, ал. 1 от пакта са възпроизведени в чл. 51 и сл. от Конституцията, което означава, че той не противоречи на тези норми. Следва да се има предвид и обстоятелството, че КСО е в съответствие и с нормите на Конвенциите на Международната организация на труда относно осигуровките. Позоваването в касационната жалба на решения на СЕС, които касаят различни от процесния казуси и доколкото не са свързани с възникналия спор за законосъобразността на обжалваното разпореждане, е неотносимо към предмета на настоящото дело. Следва да бъде отбелязано, че Договорът за Европейския съюз (ДЕС) не е международен договор по смисъла на определението за такъв (с оглед приложението на чл. 5, ал. 4 от Конституцията). Съгласно ДЕС, по силата на така наречения "принцип на предоставената компетентност", Съюзът действа само в границите на компетентност и правомощия, предоставени му от държавите членки с договорите. Всяка компетентност, която не е предоставена на Съюза с договорите, остава компетентност на държавите членки. Системата за пенсионно осигуряване попада сред правомощията на държавите - членки на Европейския съюз, т. е. определянето на максималния размер на пенсиите в България е в прерогативите и принадлежи на Република България. Освен това Съдът е приел, че държавите членки имат широка свобода на преценка при организиране на системите си за пенсионно осигуряване, когато това организиране включва сложни изчисления на финансови данни (решение от 21 септември 1999 г. по дело Albany (С-67/96, Recueil, стр. I-5751, точка 119). Още повече, че в нормативните актове на Европейския съюз не съществуват правила за определяне на максималните размери на пенсиите и всяка страна членка решава този въпрос съобразно финансовите си възможности, прилаганата осигурителна система и разпоредбите на вътрешното си законодателство. В този смисъл няма нарушение на ДЕС, както твърди касаторът в писмените си бележки. Не само че държавите членки запазват своето правомощие свободно да организират националните си системи за пенсионно осигуряване, но Съюзът, който съгласно чл. 5 ДЕС разполага само с предоставена компетентност, няма правомощие да урежда или хармонизира тази област. Член 153 ДЕС (предишен чл. 137 ДЕО), който установява нейната компетентност в областта на социалната политика, изключва всякакво правомощие за хармонизиране в областта на социалната сигурност, в която попадат пенсиите за старост. Освен това съгласно чл. 153 § 4 ДЕС (предишен чл. 137 ДЕО), приетите от Съюза разпоредби в съответствие с този чл. не трябва да засягат правото на държавите членки да определят основните принципи на техните системи за социална сигурност, нито да оказват влияние върху финансовото им равновесие. Относно доводите за нарушение на заложените принципи в Хартата на основните права на ЕС, обратно на поддържаното от касатора, Договорът от Лисабон изрично определя, че уредбата в Хартата не може да има за последица разширяване на общностната компетентност в нито една област. Но в изпълнение на Хартата, с цел да обезпечат ефективното упражняване на правото на социално осигуряване, договарящите се страни са задължени да поддържат система за социално осигуряване на задоволително равнище, но не по-ниско от равнището, необходимо за ратифициране на Конвенция № 102 на Международната организация на труда за минималните стандарти на социално осигуряване. В българското осигурително законодателство това изискване е изпълнено. По изложените съображения Върховният административен съд намира, че като е отхвърлил жалбата на Иван Владимиров Иванов срещу решение № 180 от 10.08.2009 г. на главния директор на СУСО - НОИ, с което е потвърдено разпореждане № 2710276320 от 01.04.2009 г. на ръководителя на "ПО", Административният съд - София-град е постановил правилно съдебно решение, което при липсата на касационни основания за отмяна следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,