Решение № 12275 от 30.11.2021 г. на ВАС по адм. д. № 7526/2021 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от М. Ангелова и Е. Добрева от гр. Бургас, подадена чрез адв. Замфиров ВТАК, срещу решение 525 от 07.04.2021 г. по адм. д. 1612/2020 г. на Административен съд Бургас, с което е отхвърлена жалбата им срещу заповед 1799/21.07.2020г. на Зам. кмета по СИРР на община Бургас, за премахване на незаконен, по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ строеж, извършен в нарушение на чл. 148, ал. 1 от ЗУТ, чл. 137, ал. 3 и чл. 182, ал. 1 от ЗУТ бунгало под 10 по окомерната схема на община-Бургас, изградено върху държавна земя, находящо се в ПИ 07079.831.125 по КК на гр. Бургас, УПИ ХVII-57, в кв. 1 по ПУП-ПРЗ за 10 имота, м. Отманли, лесопарк Росенец, землище на кв. Крайморие, гр. Бургас, отреден за курортно строителство. В жалбата се излагат доводи за недопустимост, необоснованост и неправилност на съдебния акт, поради съществени нарушения на материалния закон. Сочи се, че първоинстанционният съд не е обследвал в дълбочина, че процесното бунгало попада в обхвата на чл. 56 от ЗУТ, а именно, че това е преместваем обект, а не е строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ., както и, че за процесното бунгало е в сила § 16, ал. 1 от ДР на ЗУТ - построено е до 07.04.1987г. и дори да е строеж, който да е временен - да обслужва строеж на "Електроразпределение" - Плевен, е в обхвата на търпимите строежи, които не подлежат на премахване. Претендира се обезсилване, или отмяна на решението и произнасяне по същество, с отмяна и на процесния административен акт, или връщането му за ново произнасяне, с указания за събиране на допълнителни доказателства. В съдебното заседание касационните жалбоподатели, редовно призовани, не се явяват, представляват се от упълномощения представител, който поддържа жалбата по изложените в нея и пред съда съображения. Ответникът издател на акта, не изпраща представител, депозиран е писмен отговор от юрк. Димитров по жалбата, с доводи за нейната неоснователност. Прокурорът от Върховна административна прокуратура предлага обжалваното решение да се остави в сила, като правилно. Върховният административен съд, в настоящия състав при Второ отделение приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежни страни, насочена срещу неблагоприятен, подлежащ на последващ инстанционен контрол съдебен акт, което я определя като процесуално допустима. След като провери правилността на обжалваното решение, намира същата за неоснователна. С обжалваното решение, за да отхвърли жалбата, административният съд е посочил наличие на правен интерес за двете жалбоподателки да оспорят заповедта, независимо, че не са посочени като нейни адресати, поради признатите от тях факти, /неоспорени от ответника/, че са дългогодишни собственици на 5 бр. бунгала, между които и процесното, след като са закупени от техния баща на 25.08.2004г. Изследвана е компетентността на издателя на административния акт, както и всички основания за законосъобразност по чл. 146 от АПК, твърдението на касаторите в обратния смисъл е несъстоятелно. Детайлно са посочени относимите установени по случая факти и обстоятелсва и въз основа на анализа им, са изложени подробни съображения за законосъобразност на заповедта, които се споделят изцяло от настоящата инстанция. Изложените в касационната жалба оплаквания са поддържани и пред първоинстанционния съд, обсъдени са и на основание чл. 221, ал. 2, пр. последно АПК, настоящият съдебен състав препраща към тях. Неоснователно е твърдението на жалбоподателките, че въпросното бунгало, изпълнено върху имот държавна собственост, не представлява строеж, а преместваем обект и, че съдът не е изяснил всички факти преди да направи конкретния извод - по делото са събрани писмени доказателства и е изготвена СТЕ, неоспорена от страните, компетентно, безпристрастно и обективно изготвена, поради което и с основание е кредитирана в решението. В заключението си вещото лице е посочило, че обектът е трайно прикрепен към терена /бетонова основа/, в която са насадени колоните, чрез т.н. монтажна обувка, същият не може да бъде преместен, без да се разруши носещата му конструкция, затова и съобразно начина на изграждане и вида на използваните материали, не се покриват критериите на преместваем обект по смисъла на пар. 5, т. 80 ЗИД на ЗУТ. Неоснователно е и оплакването в жалбата, че съдът не е изследвал детайлно въпроса кога е построено бунгалото и дали попада в обхвата на §16 ПР ЗУТ, по които въпроси са изложени обстойни и обосновани мотиви, дори и за също неприложимите условия по § 127, ал. 1 ПЗР ЗУТ и § 184, ал. 1 ПЗР ЗИД ЗУТ. Несъстоятелно е и възражението, че бунгалото може да се приеме за временен строеж по чл. 120 ППЗТСУ, за което по делото няма данни. Единственото сходно, с цитираното решение на ВАС по адм.д. 7279/2014г. е, че в него предметът на премахване също е бунгало, което обаче е изградено в съответствие с разрешение за строеж, издадено на основание чл. 120 от ППЗТСУ/отм./ От друга страна, дори процесното бунгало да можеше да бъде идентифицирано като временен строеж, то пак се явява незаконно на основание § 50а , ал. 1 и ал. 2 ЗТСУ /отм/, /ДВ бр. 124/1998 г./, съгласно който разрешенията за строеж и одобрени проекти за постройки, изградени върху държавни и общински терени, без да са предвидени в действащите подробни градоустройствени планове, но допустими като временно строителство по реда на отменената, с Постановление 500 на МС от 1997 г. /ДВ бр. 6/1998 г./ ал. 4 на чл. 120 ППЗТСУ към момента на разрешаването им, губят действие по право, с изтичане на срока, за който са разрешени, но не по-късно от три години от влизане в сила изменението и допълнението на ППЗТСУ ДВ бр. 6/1998 г. и подлежат на премахване по реда на чл. 160 от закона. Разпоредбата е обнародвана на 16.01.1998 г. и е влязла в сила на 20.01.1998 г., след която дата строежът, разрешен като временен, е подлежал на премахване като незаконен, по реда на чл. 160 ЗТСУ /отм/. В случая, съдът обосновано е преценил заповедта като законосъобразна - за процесния строеж не е доказано да са издавани строителни книжа, затова и твърдението на жалбоподателите, че трябва да са налице такива, не почиват на нито едно доказателство. В хода на процеса са потвърдени констатациите от Констативен акт П-17 от 15.06.2020г. и заповедта, не е установено и "Електроразпределение" - Плевен да има сключен договор с Областна управа Бургас, или с община Бургас, за построяването или поставянето на тези 5 бунгала, в архива на общината не са открити данни за издавани разрешения за строеж, в кадастралния план на Лесопарка, одобрен 1990 г., не е нанесена почивна база на Плевенското дружество, отразен е само горски път. Поради това, стоежът се явява незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ и оспорената заповед основателно е потвърдена. За съдебния акт не са налице твърдяните касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, той е постановен при спазване на материалния и процесуалния закон и е обоснован, следва да бъде оставен в сила. При този изход на процеса, на ответната страна следва да бъде присъдена сумата от 100 лв. юрисконсултско възнаграждение, своевременно претендирана с депозирания отговор по жалбата, поради което и Върховният административен съд, Второ отделение,