Решение № 5664 от 9.5.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11075/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на началник отдел Оперативни дейности Пловдив, в главна дирекция Фискален контрол при ЦУ на НАП, чрез гл. юрк. А. Лимберова против решение 317/29.09.2023 г. на Административен съд Стара Загора, постановено по адм. дело 307/2023 г., с което е отменена заповед за налагане на принудителна административна мярка ФК-78-0117322/15.02.2023 г. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Конкретните оплаквания се отнасят до изводите на първоинстанционния съд за противоречие на срока на наложената принудителна административна мярка с тежестта на извършеното нарушение и с целите, предвидени в чл. 22 ЗАНН. Поддържа становище, че в заповедта са изложени достатъчно конкретни и индивидуални мотиви за налагането на мярката и определянето на нейната продължителност. Искането е за отмяна на решението. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Поддържа възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна. Ответникът Тангра - 97 ЕООД, гр. Раднево, чрез адв. М. Тотева оспорва касационната жалба и моли да се остави без уважение, по съображения изложени в представен по делото писмен отговор. Претендира разноски. Заключението на прокурора от Върховна прокуратура е за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 АПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред административния съд е била заповед за налагане на принудителна административна мярка ФК-78-0117322/15.02.2023 г. на началник отдел Оперативни дейности Пловдив, в главна дирекция Фискален контрол при ЦУ на НАП, с която е наложено запечатване на търговски обект магазин за хранителни стоки, находящ се в [населено място], община Гълъбово, ул. 9-ти септември 25, за срок от 14 дни за нарушение по чл. 186, ал. 1, т. 1, б. а ЗДДС и на основание чл. 187, ал. 1 ЗДДС е забранен достъпа до обект. Като фактическо основание за прилагане на мярката е посочено, че при извършена на 11.02.2023 г. в 15.55 часа проверка в търговския обект е констатирана положителна разлика в размер на 132.29 лева между касовата наличност и регистрираните и отчетени суми от продажби, чрез въведеното в експлоатация ФУ, за която управителят на дружеството е декларирал, че е от продажби за деня, които не са отчетени от фискалното устройство. При извършената проверка за законосъобразност на оспорения индивидуален административен акт съдът е приел, че е издаден от компетентен орган началник отдел Оперативни дейности към главна дирекция Фискален контрол, ЦУ на НАП съгласно заповед ЗЦУ-1148/25.08.2020 г. на изпълнителния директор на НАП, в предвидената от закона форма и съдържа фактическите и правни основания за издаването му. От събраните по делото доказателства е приел за установено неиздаването на съответен документ за продажби чрез установената положителна разлика между разчетени през ФУ парични средства от продажби и наличните в касата, която разлика, според съда, е обективен факт и поради това и доказателство за съставомерното деяние, поради което представлява и основание за прилагане на принудителната административна мярка по чл. 186, ал. 1, т. 1, а от ЗДДС. За да отмени оспорения административен акт, съдът е приел, че определеният 14-дневен срок за запечатване на търговския обект не е мотивиран с конкретни обстоятелства и актът е издаден в противоречие с целта на закона съгласно чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/. Според съда доколкото след издаването на оспорената заповед е издаден акт за установяване на административно нарушение и последващо наказателно постановление, то в случая принудителната мярка не може да бъде обоснована с постигане целите на наказанието, в какъвто смисъл са една част от мотивите, изложени в подкрепа на продължителността на срока на забраната за достъп до търговския обект. В тази връзка излага мотиви, че липсата на констатирани предходни нарушения и неизясняването на декларираните от управителя на дружеството обстоятелства относно отчитането, респ. неотчитане на приходи от плащания, обосновават извод, че налагането на мярката по своята същност има характер на санкция и не изпълнява нито една от целите, посочени в чл. 22 ЗАНН. Относно изложените от страна на административния орган мотиви по отношение на търговския обект - размери, местоположение, вид на предлаганите стоки, съдът е приел, че същите не представляват обстоятелства, които да обосновават необходимост от предотвратяване на административно нарушение. Според съда в хипотезите на чл. 186, ал.1, т.1, б. а ЗДДС поради формалното извършване на административно нарушение с факта на неиздаване на документ за продажби, трябва да съществуват факти, сочещи необходимост от прилагане на целите по чл. 22 ЗАНН, за да са изпълнени всички изисквания за законосъобразност на мярката и най-вече да е необходима за постигане на предвидените в закона цели. С тези мотиви оспорената заповед за налагане на принудителна административна мярка е отменена като незаконосъобразна. Решението е правилно като краен резултат. Съдът е извършил проверката за законосъобразност на оспорения индивидуален административен акт в съответствие с чл. 168, ал. 1 АПК, на основанията по чл. 146 АПК. Решението съответства на материалния закон, но по съображения, различни от изложените в мотивите му. Съгласно чл. 186, ал. 1, т. 1, б. а ЗДДС, в действащата по време редакция от ДВ бр. 104/2020 г. в сила от 12.12.2020 г., принудителната административна мярка запечатване на обект за срок до 30 дни, независимо от предвидените глоби или имуществени санкции, се прилага на лице, което не издаде съответен документ за продажба по чл. 118 от същия закон. В чл. 118, ал. 1 ЗДДС е предвидено задължение за всяко регистрирано и нерегистрирано по този закон лице да регистрира и отчита извършените от него доставки/продажби в търговски обект чрез издаване на фискална касова бележка от фискално устройство (фискален бон) или чрез издаване на касова бележка от интегрирана автоматизирана система за управление на търговската дейност (системен бон), независимо от това дали е поискан друг данъчен документ. Съгласно чл. 25, ал. 1, т. 1 от Наредба Н-18/13.12.2006 г. независимо от документирането с първичен счетоводен документ задължително се издава фискална касова бележка от ФУ или касова бележка от ИАСУТД за всяка продажба на лицата по чл. 3, ал. 1 за всяко плащане с изключение на случаите, когато плащането се извършва чрез внасяне на пари в наличност по платежна сметка, кредитен превод, директен дебит, чрез наличен паричен превод или пощенски паричен превод по чл. 3, ал. 1. В чл. 25, ал. 6 от Наредба Н-18/13.12.2006 г. е предвидено, че в случаите по ал.1, фискалната касова бележка се издава при извършване на плащането. В конкретния случай неправилно и в противоречие с доказателства по делото съдът е приел, че е установено нарушението на чл. 118, ал. 1 ЗДДС изразяващо се в неиздаване на фискална касова бележка за извършени продажби. От приложения по делото протокол за извършена проверка (ПИП) сер. АА 0117322/11.02.2023 г. се установява извършването на контролна покупка на 1 бр. цигари, 1 бр. хляб и 1 бр. солети на обща стойност от 7.10 лева, заплатени в брой от орган по приходите, за която е издаден фискален бон от управителя на дружеството задължено лице. Нарушението, послужило като основание за запечатване на търговския обект е установената разлика в размер на 132.29 лева между отчетената касова наличност на ФУ и фактическата наличност в касата на обекта и признанието на управителя на дружеството, че тази разлика е от продажби за деня, които не са отчетени от фискалното устройство. По делото не е установено, че посочената сума е от продажби в търговския обект, извършени в деня на проверката. Констатации за това обстоятелство не са налице в протокола за извършена проверка от 11.02.2023 г. За него липсва и признание в декларацията на управителя от 11.02.2023 г. Наличието на разлика в касовата наличност и отчетените приходи от продажби чрез ФУ не представлява нарушение на чл. 118, ал.1 ЗДДС и не е основание за прилагане на принудителната административна мярка по чл. 186, ал. 1, т.1, б. а ЗДДС. От друга страна съгласно чл. 175 ГПК във връзка с чл. 144 АПК признанието на задълженото лице в декларацията от 11.02.2023 г. на управителя на дружеството, че констатираната разлика в касовата наличност се дължи на неиздадена касова бележка на всеки клиент, следва да се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. В конкретния случай признанието на посочения факт, е в противоречие с констатациите в протокола за извършена проверка за издаден фискален бон при осъществената от органите по приходите контролна покупка. По делото липсват други доказателства във връзка с търговската дейност в обекта, които да установяват съществуването на организация, водеща до неотчитане на извършените продажби. Правилно съдът е приел, че останалите твърдения на дружеството във връзка с констатираната разлика в наличността, не са доказани, но това не освобождава административния орган, чиято е доказателствената тежест по чл. 170, ал.1 АПК, да установи предвидените в закона предпоставки за прилагане на принудителната административна мярка. От изложеното следва да се приеме, че оспореният акт е издаден в нарушение на материалния закон, което е самостоятелно основание за неговата незаконосъобразност по чл. 146, т. 4 АПК. Налице е и констатираното от първоинстанционния съд несъответствие на мярката с целта на закона по смисъла на чл. 146, т. 5 АПК. Правилно съдът е приел, че определеният срок на принудителната административна мярка от 14 дни не е мотивиран в съответствие с изискванията на чл. 186, ал. 3 ЗДДС и не съответства на целите по чл. 22 ЗАНН, което е още едно основание за нейната незаконосъобразност. Предвид липсата на доказателства за извършено нарушение по чл. 118, ал. 1 ЗДДС, което да е основание за прилагане на мярката по чл. 186, ал.1, т. 1, б. а ЗДДС, е безпредметно да се обсъждат доводите на ответника за съответствието й с принципа за пропорционалност съгласно тълкуването, дадено в решение от 4 май 2023 г. на Съда на ЕС по дело С-97/21 и във връзка с издадените акт за установяване на административно нарушение и наказателно постановление за същото нарушение. По изложените съображения, обжалваното съдебно решение, с което оспорения индивидуален административен акт е отменен като незаконосъобразен е валидно, допустимо и правилно по своя резултат и следва да се остави в сила. С оглед изхода от спора в касационното производство на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 750 лева, платено в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 13.11.2023 г. Възражението на касатора за прекомерност на разноските е неоснователно, тъй като те съответстват на фактическата и правна сложност на делото и на осъществената защита. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,