Решение № 1233 от 20.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4340/2007 г.

Решение № 1233 от 20.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4340/2007 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Любка Богданова Производството е по чл. 218а, б. "а" ГПК /отм./ вр. § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК. Образувано е по касационната жалба на Д. И. Д., И. П. И., Н. П. И. и Д. П. И., всички от гр. П., срещу въззивно решение № 1* от 5.06.2007 г. по гр. д. № 3090/2006 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отменено решение № 129 от 23.10.2006 г. по гр. д. № 1045/2002 г. в частта, с която е приета за погасена чрез прихващане претенцията на С. С. за разликата между присъдената й от районния съд сума от 756.50 лв. и сумата от 2887.50 лв., като в тази част е постановено ново, с което Д. И. Д., И. П. И., Н. П. И. и Д. П. И., като наследници на починалия в хода на процеса ответник П. И. И. са осъдени да заплатят на С. Б. С. сумата 2131 лв., представляваща разликата между сумата 756.50 лв. за която искът е бил уважен от районния съд и сумата 2887.50 лв., представляваща разликата между дължимото на С. обезщетение за неоснователно обогатяване в размер на 5034 лв. от ползването от страна на П. И. на принадлежащото на С. дворно място от 1278 кв.м., находящо се в гр. П., ул. "Р" № 61 и сумата 2146.50 лв., с която С. се е обогатила неоснователно за сметка на П. И., както и в частта, с която е оставено в сила решението на районния съд в останалата обжалвана част. Поддържа се, че решението е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон- отменителни основания по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК /отм./. Ответникът по жалбата А. А. С., наследник на починалата в хода на производството С. Б. С. изразява становище решението като правилно да се остави в сила. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК /отм./ и е процесуално допустима. По подадената касационна жалба Върховният касационен съд, III г.о. намира следното: Славка С. е предявила срещу П. И. иск за заплащане на обезщетение за ползването без правно основание на недвижим имот: дворно място с площ от 1278 кв.м. /без източния му ъгъл от 260 кв.м./ за времето от 4.10.1998 г. до 4.02.2002 г. в размер на сумата 5034 лв. Ответникът по иска П. И. е направил възражение за прихващане на неговото задължение с вземането което той претендира към С. за неоснователното й обогатяване от стойността на строителните работи, извършени от него в имота в размер на 25100 лв., описани в молбата от 14.02.2003 г. Решението на първоинстанционния съд, с което предявеният срещу наследодателя на касаторите иск за заплащане на обезщетение в размер на сумата 5034 лв., заради ползване без правно основание на имота собственост на ищцата за претендирания период е уважен не е обжалвано и е влязло в сила. Спорът между страните е относно стойността на подобренията по направеното от И. възражение за прихващане. Въззивният съд е приел, че извършените от П. И. строителни дейности в имота, както незаконните, така и по реда на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./ имат характер на подобрения, защото обективно са довели до увеличаване на стойността му и тъй като собственицата е изразила желание за тяхното запазване, същите подлежат на заплащане. Изложил е съображения, че праводателят на касаторите не е имал качеството на добросъвестен владелец, тъй като разрешението за строеж е по реда на чл. 120,ал. 4 ППЗТСУ /отм./, т.е. за временни постройки. Затова, отношенията между страните по повод подобренията следва да се уредят по правилата на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД. За да определи стойността на подобренията, за които е уважил възражението за прихващане в размер на още 2146.50 лв. въззивният съд е изготвил таблица, в която е отразил претендираните подобрения, стойността на всяко едно към 2004 г. и разходите за осъществяването на всяко едно към 2002 г., по изготвените от вещото лице Г. заключения от 2004 г. и 2007 г. На тази база е приел, че дължима като непогасена чрез прихващане, остава разликата между сумата 5034 лв. и сумата 2 146.50 лв., която е в размер на 2 887.50 лв. В касационната жалба се поддържа оплакването, че в нарушение на закона въззивният съд приел, че по отношение на извършените от праводателя на касаторите подобрения следвало да намери приложение нормата на чл. 72 ЗС. Оплакването е неоснователно. На добросъвестния владелец се признават правата по чл. 72 ЗС, защото той държи имота на основание годно да го направи собственик. В настоящия случай по делото е установено, че И. е имал разрешение за изграждане на временни постройки върху имота, който към този момент е бил собственост на държавата. Правилно въззивният съд е приел, че притежавайки единствено правото по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.) И. е бил държател на имота и в това му качество не може да се ползва от правата по чл. 72 ЗС. Законосъобразен е изводът, че отношенията между страните във връзка с подобренията следва да се разрешат на плоскостта на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД. В касационната жалба се поддържа, че при определяне размера на обезщетението за извършените подобрения, с който следва да се извърши прихващане въззивният съд не е използвал един и същ оценителен метод. Определяйки стойността на отделните подобрения съдът е използвал различни технически експертизи, които са използвали различни методи на оценка, а стойностите следва да се образуват по един и същ оценителен метод. Доводът е основателен. На подобрителя се дължи обезщетение за увеличението на стойността на имота, в резултат на извършените подобрения, но само до размера на направените разноски, т.е. до размера на неговото обедняване. За да се определи този размер съдът е следвало да извърши преценка налице ли е към релевантния момент- 3.04.2002 г. увеличение на стойността на имота с извършените подобрения, както и какви средства са вложени за извършването им, за да присъди по-малката от двете стойности. За да е налице подобрение следва обективно да е настъпило увеличение на стойността на имота, в който същите са извършени. В случая по делото не е изяснено увеличена ли се е стойността на имота, и ако е увеличена какъв е размерът на увеличението. Съдът неправилно е приел, че при липсата на данни за увеличената стойност на имота към 2002 г. следва да се ползва съдебно-техническата експертиза съдържаща данни за стойността на подобренията към 2004 г., като неправилно е приел, че сбора от стойността на всяко едно от подобренията, представлява увеличение на стойността на имота. Въззивният съд като инстанция решаваща спора по същество е длъжен да установи налице ли е увеличение на стойността на имота към 2002 г., като за тази цел назначи вещо лице специалист. В нарушение на съдопроизводствените правила този въпрос е останал неизяснен, което е довело и до нарушение на материалния закон. Това налага решението да се отмени и делото върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който с помощта на вещо лице следва да изясни налице ли е увеличение на стойността на имота, както и какви средства са вложени за извършване на подобренията, за да приложи точно нормата на чл. 59 ЗЗД. При новото разглеждане на делото съдът следва да съобрази разпоредбата на чл. 208, ал. 2 ГПК /отм./ Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение