Решение № 9262 от 7.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5861/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на "Чакрини 1991" ООД срещу Решение 436 от 18.03.2025г. по адм. дело 661/2023 по описа на Административен съд Добрич, с което е отхвърлена жалбата на дружеството в частите, с които е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Акт за прихващане или възстановяване П-03000823147445-004-001/23.08.2023г., издаден от М. Г. А., на длъжност Главен инспектор по приходите, при ТД на НАП-rp. Варна (АПВ от 23.08.2023г.), потвърден с Решение 220/01.11.2023г. на директора на дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика при ЦУ на НАП гр. Варна (Решение 220). С АПВ от 23.08.2023г. е отказано възстановяването на недължимо събрани суми за данъчни задължения по ЗКПО за 2017г. и за 2019г., като не са възстановени и лихви в пълен размер по чл. 129, ал. 6 от ДОПК. В полза на директора на дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика при ЦУ на НАП гр. Варна (Директор ОДОП) са присъдени разноски в размер на 6 049, 29 лв. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, съставляващo отменителнo касационнo основаниe по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че съдът не е изложил собствени мотиви и не е обсъдил писмените доказателства. По подробни съображения, изложени в касационната жалба, се иска отмяна на съдебния акт и отмяна на процесния АПВ. Претендира присъждане на сторените по делото разноски за двете инстанции по представен списък по чл. 80 от ГПК. Ответникът Директор на Дирекция "ОДОП" Варна при ЦУ на НАП в писмена молба оспорва касационната жалба като неоснователна и иска оставяне на решението в сила. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд - отделение, намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, на основанията посочени в нея, както и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, същата е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол пред Административен съд Добрич е законосъобразността на Акт за прихващане или възстановяване (АПВ) П-03000823147445-004-001/23.08.2023 г. на орган по приходите при ТД на НАП - Варна, потвърден с Решение 220/01.11.2023 г. на директора на дирекция ОДОГТ- Варна, с който органът по приходи възприема изцяло установяванията от предходния АПВ от 11.08.2023 г., като го присъединява, и като краен резултат прави извод, че лицето няма право на възстановяване за разликата над 329 321,18 лева до претендирания размер от 347 616,54 лева, ведно с лихви по чл.129 ал.6 от ДОПК, както и Акт за прихващане или възстановяване /АПВ/ П -03000823146402-004-001/11.08.2023 г. В настоящото производство, предмет на касационна проверка е решението на първоинстанционния съд, в частта му, с която е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Акт за прихващане или възстановяване (АПВ) П-03000823146402-004-001/11.08.2023 г. в гореописаните части, потвърден с Решение 220/01.11.2023 г. на директора на дирекция ОДОП - Варна. В останалата част, с която жалбата на дружеството срещу Акт за прихващане или възстановяване /АПВ/ П - 03000823146402-004-001/11.08.2023 г. е оставена без разглеждане, решението не е обжалвано и е влязло в сила. Административен съд Добрич е стигнал до извод, че АПВ е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с разпоредбите на материалния закон.Първоинстанционният съд е приел, че спорът между страните се концентрира върху въпроса правилно ли са определени подлежалите на възстановяване недължимо внесени от дружеството суми и следващите им се лихви по чл. 129, ал. 6 от ДОПК съгласно влезлите в сила решения на Административен съд - Добрич по адм. дело 334/2022 г. и на Върховен административен съд по адм. дело 4190/2023 г. Първоинстанционният съд е споделил изводите на органите на приходите, че същият е отказал възстановяване на претендираната с искането сума в общ размер на 347 616, 54 лева, ведно с лихви по чл. 129, ал. 6 от ДОПК по съображения, че дължимата за възстановяване сума на основание влезлите в сила съдебни решения в размер на 329 321, 18 лева, ведно със съответните лихви по чл. 129, ал. 6 от ДОПК е възстановена със служебно издадения АПВ от 11.08.2023 г. За горницата от 329 321, 18 лева до 347 616, 54 лева дружеството няма право на възстановяване, поради което липсва остатък от сума за възстановяване. Първоинстанционният съд е приел, че дружеството не е оспорило РА в частта на непризнатите данъчни загуби от предходни години в размер на 415 404, 28 лева, поради което не може да претендира изменение на данъчните му задължения по ЗКПО за 2019 г. по реда на чл. 129, ал. 1 от ДОПК, и заключението на вещото лице по допълнителната съдебно - счетоводна експертиза е неотносимо към настоящия спор. Посочено е в обжалваното решение, че РА в тези му части е влязъл в сила като необжалван по съдебен ред и органът по приходите е бил длъжен да се съобрази с него, зачитайки единствено отменените от съда части, касаещи извършените увеличения на СФР за 2017 г. и 2019 г. съответно със сумите от 2 241 738, 44 лева и 25 328, 27 лева. С тези мотиви и други подробни мотиви е отхвърлена жалбата срещу горепосочения АПВ. Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява решението на административния съд като валидно, допустимо и правилно, като постановено в правораздавателната дейност на съда, от законен състав и при правилна преценка за допустимостта на съдебния контрол. Съдът обосновано се е съобразил с установеното от приходните органи в предходно издадения АПВ от 11.08.2023 г. относно дължимите за възстановяване суми, като го е присъединил с нарочен протокол към производството. Констатациите в двата АПВ са съобразени с резултата от съдебното оспорване на РА Р- 03000821001429-091-001/02.03.2022 г. и с отмяната му в съответните части за данъчни периоди 2017 г. и 2019 г. В резултат на съдебните решения е постановена само частична отмяна на РА и подлежащите на възстановяване недължимо внесени суми за корпоративен данък и лихви възлизат общо на 296 734,32 лева, от които корпоративен данък за 2017 г. в размер на 203 300,75 лева и лихва в размер на 80 874,99 лева; корпоративен данък за 2019 г. в размер на 2 532,83 лева и лихва в размер на 429,21 лева; доначислена лихва за корпоративен данък за 2017 г. за периода 03.03.2022 г. - 30.08.2022 г. в размер на 9 429,19 лева и доначислена лихва за корпоративен данък за 2019 г. за периода 03.03.2022 г. - 30.08.2022 г. в размер на 167,35 лева, разграничени по вид и размер в приобщения към производството АПВ от 11.08.2023 г. За 2017 г. и 2019 г. не са налице допълнителни суми за възстановяване, произтичащи от частично отменения РА. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че дружеството - касатор няма право на възстановяване за разликата над 329 321,18 лева до претендирания с искането размер от 347 616,54 лева, ведно с лихви по чл.129, ал.6 от ДОПК. Недопустимо е в производство по издаване на АПВ да се претендира за възстановяване на данък, внесен по РА, за който е минал съдебен контрол по законосъобразност и който не е отменен с влязлото в сила съдебно решение. Законосъобразно е прието, че до този размер допълнителните данъчни задължения по РА не са отменени по административен или съдебен ред и не са недължимо платени. Вярно е, че в настоящия случай с влезлите в сила съдебни решения по оспорването на РА за 2019 г. не е отменен РА в частта на извършената корекция на декларирания финансов резултат от непризнати за пренасяне данъчни загуби от предходни години в размер на 415 404,28 лв. Този въпрос дори не е обсъждан от съда, а и в тази част РА не е оспорен пред съда. Видно от подадената жалба до Адм.съд Добрич по адм.д. 334/2022 г. е направено изрично искане за отмяна на РА в частта на извършените увеличения за 2017 г. със сумата в размер на 2 241 738,44 лв. и за 2019 г. за увеличенията в общ размер на 27 408,27 лв. В останалите части РА не е бил обжалван по съдебен ред и съдът не се е произнасял и е влязъл в сила. В производството по издаване и оспорване на настоящия АПВ, не могат да се извършват допълнителни увеличения и намаления на финансов резултат, в частност да се признаят загуби от предходни години, които не са признати с РА. Неоснователни са също така доводите на касатора, че незаконосъобразно е отказано възстановяване на внесена лихва върху заплатен корпоративен данък за 2017 г. в размер на 9 429,19 лева, защото тази лихва е възстановена с лихвите по чл.129, ал.6 от ДОПК, което се потвърждава както от съдържанието на двата АПВ, така и от заключението на вещото лице по първата ССчЕ. Неоснователно е и оплакването за съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Съдът е събрал допустими и относими доказателства, в т.ч. и заключения по назначените основна и допълнителна ССчЕ, които е анализирал и е извел правно-релевантните факти. Противно на твърденията в касационната жалба съдът е изложил мотиви защо заключението на вещото лице по допълнителната съдебно - счетоводна експертиза е неотносимо към настоящия спор, които настоящата инстанция споделя и препраща към тях на основание чл.221 ал.2 изр.2 от АПК. Въз основа на тези факти е формирал правни изводи, в съответствие с правилата на формалната логика, в който смисъл са неоснователни и оплакванията за необоснованост на съдебния акт. При този изход на спора основателна е претенцията на ответника по касация за присъждане на направените по делото разноски пред касационната инстанция. В случая по делото действията на процесуалния представител на НАП се изчерпват само в депозирането писмена молба. С оглед горното и направеното в съдебно заседание възражение за прекомерност на разноските, на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК дружеството касатор следва да бъде осъдено да заплати в полза на Национална агенция по приходите София, в качеството й на юридическо лице, в състава на което влиза ответната страна по касация, юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 000 лв. за настоящата инстанция. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, осмо отделение,