Решение № 4904 от 20.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 5592/2016 г.

Решение № 4904 от 20.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 5592/2016 г., I о., докладчик съдията Мадлен Петрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на С. К. Б. ЕООД, чрез адв. Д. Й. против решение № 1871/18.03.2016 г. на Административен съд, С. град, постановено по адм. дело № 7898/2015 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Акт за прихващане и възстановяване /АПВ/ № П-2222-02150-70859-004-001/08.05.2015 г. на орган по приходите при ТД на НАП гр. С., потвърден с решение № 1059/17.07.2015 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика", гр. С. В касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на решението поради нарушение на съдопроизводствените правила - касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Жалбоподателят счита, че законосъобразността на ревизионен акт № 2202-1403891-091-01/11.11.2014 г. е от съществено значение за правилното решаване на процесния спор и като е отказал да спре производството по делото, до приключване на съдебния спор по обжалване на ревизионния акт, съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила. Твърди, че след като в хода на административното и съдебното производство са установени основанията за възстановяване на ДДС в размер на 11 642.60 лева, то първоинстанционният съд е следвало да отмени оспорения АПВ и да върне преписката на органа по приходите за ефективно възстановяване на данъка. В устните състезания пред касационната инстанция се поддържа довод, че не се оспорва правото на НАП да издаде АПВ, но се твърди, че при обжалваното му по съдебен ред - съдът следва да спре производството по делото, доколкото от решаването на спора по ревизионния акт зависи как ще бъде разрешено делото по оспорване на АПВ. Искането е за отмяна на решението. Ответникът - директор на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика", гр. С., чрез процесуалния си представител юрк. Й. И. оспорва касационната жалба и моли да се отхвърли като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна, поради следното: Предмет на оспорване пред административния съд е бил акт за прихващане и възстановяване /АПВ/, с който декларираният от "С. К. Б." ЕООД, данък добавена стойност за възстановяване за данъчен период м. 03.2015 г. в размер на 11 642.60 лева е прихванат за установени с ревизионен акт № 2202-1403891-091-01/11.11.2004 г. задължения по ДДС за д. п. м. 09.2012 г. и м. 12.2012 г. в общ размер на 30 637.96 лева. За да отхвърли жалбата, съдът е приел, че са налице предвидените в чл. 128, ал. 1 ДОПК и чл. 92, ал. 1, т. 4 ЗДДС условия за прихващане. В решението са изложени мотиви, че към датата на издаване на оспорения акт са налице две насрещни еднородни и изискуеми вземания, които подлежат на прихващане. Налице е вземане на С. К. Б. ЕООД за възстановяване на ДДС в размер на 11 642.60 лева и публично задължение на дружеството за ДДС, събирано от Националната агенция по приходите, установено с ревизионен акт, който съгласно чл. 127, ал. 1 ДОПК подлежи на изпълнение. Съдът е посочил, че в конкретния случай жалбоподателят не оспорва факта, че с ревизионния акт са установени задължения в посочения в АПВ размер, нито обстоятелството, че тези задължения не са погасени. Според съда обстоятелството, че ревизионният акт не е влязъл в сила не препятства извършеното с оспорения акт прихващане. Този извод е основан на разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ДОПК, според която оспорването на ревизионния акт не спира неговото изпълнение. На това основание съдът е приел, че общото изискване по чл. 103, ал. 1 ЗЗД за ликвидност на насрещните задължения е неприложимо по отношение на вземанията за данъци и извършеното прихващане с вземане по ревизионен акт, което е изискуемо е законосъобразно. Решението е правилно постановено. Не е налице посоченото касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК - съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради отказ за спиране на съдебното производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Цитираната норма предвижда, че когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. Има се предвид обусловеност между делата, която се основава на връзката между субективните права и правопораждащите ги факти, като съдържание на конкретните правоотношения /тълкувателно решение № 2/19.11.2014 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 2/2014 г./. В случая законосъобразността на ревизионния акт и установеното с него задължение не е юридически факт, който обуславя правото на органите по приходите да извършат прихващане по смисъла на чл. 128, ал. 1 ДОПК. Прихващането като способ за погасяване на публичните вземания е предвидено в чл. 168, т. 2 ДОПК. Правилно съдът е посочил, че прихващането по ДОПК не изисква публичното вземане да е ликвидно, за разлика от прихващането по чл. 103 от ЗЗД. Нормата на чл. 128, ал. 1, изр. 1 ДОПК предвижда, че суми подлежащи на възстановяване, съгласно данъчното и осигурителното законодателство се прихващат от органите по приходите за изискуеми публични вземания, събирани от Националната агенция по приходите. В този смисъл е и чл. 92, ал. 1, т. 4 ЗДДС, според която когато има остатък от данъка за възстановяване (деклариран като резултат за периода, по справка-декларация), органът по приходите прихваща този остатък за погасяване на изискуеми публични вземания, събирани от Националната агенция за приходите, или го възстановява в 30-дневен срок от подаването на последната справка-декларация. Следователно за да се извърши прихващане в тези случаи, е достатъчно публичното вземане да е изискуемо. След като ликвидността на насрещното публично вземане не е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на прихващане, то не е налице обусловеност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК във връзка с § 2 от ДР на ДОПК между законосъобразността на установените с ревизионния акт задължения, предмет на съдебен спор по друго административно дело и оспорването на АПВ, с който е извършено прихващането. В случая няма спор по делото, че е налице подлежащ на възстановяване ДДС за данъчен период м. 03.2015 г. в полза на С. К. Б. ЕООД в размер на 11 642.60 лева и насрещно вземане за ДДС в размер на 30637.96 лева, събирано от НАП, установено с ревизионен акт, който не е влязъл в сила. Вземането по ревизионния акт е изискуемо, тъй като подлежи на предварително изпълнение по силата на закона - чл. 127, ал. 1 във връзка с чл. 153, ал. 1 и чл. 157, ал. 1 ДОПК. В съдебната практика е постановявана отмяна на извършено от органите по приходите прихващане със вземане по невлязъл в сила ревизионен акт, но в случаи, когато предварителното изпълнение на акта е спряно на основание чл. 153, ал. 2 и ал. 4 ДОПК, респективно на основание чл. 157, ал. 2 ДОПК. /В този смисъл решение № 12902/12.10.2011 г. на ВАС по адм. д. № 2677/2011 г. и решение № 1821/18.02.2015 г. на ВАС по адм. д. № 830/2014 г./. В процесния случай не се твърди и не се доказва, че изпълнението на ревизионен акт № 2202-1403891-091-01/11.11.2004 г. е спряно, поради което установените с този акт задължения подлежат на събиране и на погасяване чрез прихващане. Неоснователно е възражението на касационния жалбоподател, че при отмяна на ревизионния акт, се преклудира правото му на възстановяване на декларирания ДДС в размер на 11 642.60 лева. Последващата отмяна на ревизионния акт и установеното с него публично задължение, води до отпадане на основанието за извършеното прихващане и представлява ново обстоятелство, което не се обхваща от предмета на процесния спор и не се преклудира от силата на пресъдено нещо. Да се приеме тезата на дружеството, означава да се отрече правото на органите по приходите да прихващат изискуеми публични вземания по ревизионен акт, който подлежи на изпълнение, което е в противоречие с нормата на чл. 128, ал. 1 ДОПК. По тези съображения, настоящият състав намира, че обжалваното решение, с което жалбата на "С. К. Б." ЕООД е отхвърлена, е правилно постановено и следва да се остави в сила. При този изход на спора, разноски се дължат на ответника по касация за осъщественото процесуално представителство от юрисконсулт пред касационната инстанция в размер на 879.27 лева. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,