Решение № 11079 от 23.09.2014 г. на ВАС по адм. д. № 16432/2013 г.

Решение № 11079 от 23.09.2014 г. на ВАС по адм. д. № 16432/2013 г., VIII о., докладчик съдията Свилена Проданова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от Пламен Василев Петров, с адрес за кореспонденция град Добрич, ул. "Опълченска" № 19 против Решение № 2424 от 07.10.2013 г., постановено по адм. д. № 1056/2013 г. по описа на Административен съд - Варна, с което е отхвърлена жалбата му против Ревизионен акт № 081202251/19.10.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Варна, потвърден с Решение № 949/14.02.2013 г. на Директор на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" при Централно управление на Националната агенция за приходите. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението, поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и поради това, че същото е необосновано. Иска се отмяна на съдебното решение и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се уважи жалбата срещу административния акт и да се присъдят разноски. Ответникът - Директор на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" при Централно управление на Националната агенция за приходите, не е изразил становище по жалбата. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежно легитимирана страна, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: С обжалваното решение Административен съд - Варна е отхвърлил жалбата на Пламен Василев Петров против Ревизионен акт № 081202251/19.10.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Варна, потвърден с Решение № 949/14.02.2013 г. на Директор на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" при Централно управление на Националната агенция за приходите, с който на жалбоподателя са установени задължения за перида 01.01.2006 г. - 31.12.2006 г. по ЗОДФЛ (отм.) и за периода 01.01.2007 г. - 31.12.2007 г. по ЗДДФЛ в общ размер на 60218,46 лева и лихви в размер на 37293,37 лева.. За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. При преценката на неговата обоснованост и материална законосъобразност, решаващият състав е анализирал приобщените в хода на ревизията доказателства и установената въз основа на тях от органите по приходите фактическа обстановка. За да отхвърли жалбата на Пламен Василев Петров първостепенният съд е приел, че правилно е установено, че данъчната основа за облагане е определена по реда на чл. 122, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 7 от ДОПК, до започването на ревизията не е подадена декларация, когато задължението се определя по декларация, налице са данни за укрити доходи и получените доходи, източници на формиране на собствения капитал на ревизираното лице не съответстват на имущественото и финансовото му състояние за ревизирания период. Прието е че разходите на касатора, имущественото и финансовото му състояние значително надвишават законно придобитите доходи. Решението е правилно. По делото не се спори, че за процесния период /2006 г. и 2007 г./ касаторът е местно физическо лице по смисъла на чл. 6 във връзка с чл. 4 от ЗОДФЛ (отм.) и на основания чл. 8, ал. 1 от ЗОДФЛ (отм.), съответно - чл. 6 от ЗДДФЛ е данъчно задължено лице за получените облагаеми доходи от източници в България. Данъчната основа за облагане е определена по реда на чл. 122, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 7 от ДОПК, като обосновано съдът е приел, че са налице данни, че до започването на ревизията не е подадена декларация, когато задължението се определя по декларация, налице са данни за укрити доходи и получените доходи, източници на формиране на собствения капитал на ревизираното лице не съответстват на имущественото и финансовото му състояние за ревизирания период. За внасяните по банкови сметки суми не са събрани доказателства за източник на придобиване, както и безспорно е установено, че разходите на касатора, имущественото и финансовото му състояние значително надвишават законно придобитите доходи. Съдът намира ревизионния акт за законосъобразен. На първо място неоснователни са възраженията за недоказаност на предпоставките за провеждане на ревизията по особения ред на чл. 122 от ДОПК. Съгласно чл. 124, ал. 2 от ДОПК в производството по обжалване на ревизионен акт при извършена ревизия по чл. 122 от ДОПК, фактическите констатации в него се смятат за верни до доказване на противното, когато наличието на основанията по чл. 122, ал. 1 от ДОПК е подкрепено от събраните доказателства. Така установената презумпция за вярност на фактическите констатации е оборима, като доказателствената тежест е изцяло за жалбоподателя. Следователно, в производството по съдебно обжалване на ревизионен акт издаден по особения ред, в тежест на органите по приходите е да установят наличието на основанието за облагане по аналогия, а в тежест на жалбоподателя е да установи при условията на пълно и насрещно доказване твърдените от него факти и обстоятелства, с които се опровергават фактическите констатации в акта. Съдът намира, че обосновано от събраните доказателства, органът по приходите е приел, че са налице данни за укрити доходи на ревизирания за 2006 г. и 2007 г. Този извод е изведен в резултат на обективен анализ на събраните в ревизионното производство доказателства относно доходите и извършените разходи, като тези доказателства са предоставени от ревизираното лице и други органи. Представените по делото доказателства установяват въпросното превишение, поради което и предвид разпоредбата на чл. 123 от ДОПК, по силата на закона се презюмира реализиран доход, подлежащ на облагане. Основното оплакване на касатора против решението на Административен съд - Варна е за необоснованост, която е довела до неправилно приложение на материалния закон. Според Пламен Василев Петров, съдът неправилно и немотивирано е приел, че в хода на съдебното обжалване не са представени безспорни доказателства за предоставени суми в заем от същия на лицата Радомир Костадинов Стефанов, Стойко Пламенов Люцканов, Богомил Йорданов Флоров, Божидар Борисов Цветков, Християн Тодоров Балканджиев, "Царевец Деливъри Сървиз" ООД и Теодора Стефанова Цанкова. Правилно първоинстанционният съд е посочил, че спорът между страните е формиран по въпроса дали процесните суми, постъпили по сметката на жалбоподателя, са средства от връщане на реални парични заеми от лицата, които са внасяли по сметката му. Подробно съдът е обсъдил възраженията на жалбоподателя, които са част и от доводите изложени в касационната жалба. Правилно съдът е приел, че не е установен факта на предаване на сумите предмет на сочените договори за заем, за да може да се приеме, че сумите, които са постъпили по сметката на ревизираното лице са вноски по предоставени от същото заеми. В хода на производството пред административните органи, а впоследствие и пред първоинстанционния съд не са представени доказателства, от които еднозначно да може да се приеме, че между ревизираното лице и лицата Радомир Костадинов Стефанов, Стойко Пламенов Люцканов, Богомил Йорданов Флоров, Божидар Борисов Цветков, Християн Тодоров Балканджиев, "Царевец Деливъри Сървиз" ООД, Теодора Стефанова Цанкова са сключени реални договори за заем. Съдът правилно е преценил доказателствата по делото, от които не се установява нито, че сумите реално са постъпили в патримониума на лицата, сочени като заемополучатели, нито, че са напуснали патримониума на заемателя във връзка с тяхното предоставяне в заем. В конкретния случай не са налице писмени договори, които да доказват достоверно, че на датата, вписана в тях, сделката е била извършена, т. е., че посочената в тях сума е била предадена. Действително договорът за заем като неформален не изисква специална писмена форма за действителност, но за целите на данъчното облагане, предаването на сумите т. е. реалното изпълнение на договора следва да бъде установено по безспорен начин, като е допустимо да бъдат разпитани и свидетели. Именно във връзка с доказване произхода на сумите, постъпили по сметката на ревизираното лице, съдът е обсъждал свидетелските показания, като не е кредитирал същите, тъй като те не съответстват на нормалната житейска логика, да се уговарят заеми в големи размери, без наличието на писмени договори, без гаранции за връщане, без лихви, без клаузи за неустойка и без никакви обезпечения. Също така нелогично е да се приеме твърдението на свидетелите, че са внасяли големи суми парични средства по сметката на жалбоподателя без да посочват като основание за внасяне - погасяване на заем, че не притежават документи, които да доказват факта, че са върнали заетите суми и че не помнят за какво са използвали заетите от ревизираното лице суми. Не са представени никакви доказателства, от които да е видно, че процесните суми действително след като са изтеглени от банковата сметка на ревизираното лице са предадени реално на заемополучателите. Първоинстанционният съд правилно е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 240 от ЗЗД договорът за заем по своето естество е реален, поради което неговите правни последици и действие настъпват от момента на предаване на собствеността върху парите или другите заместими вещи. Предвид този характер на договора за заем, при преценката за реално предоставяне на същия не е достатъчно единствено да бъде доказано, че заемодателят е разполагал с налични парични средства към датата на сключване на договора за заем, т. е. е имал възможност да предостави съответните суми, но следва да бъде доказано, че реално същият ги е предоставил на сочените от него лица, в следствие на което са извършени преводите по неговата сметка. Доказателства в тази връзка не са представени в хода на производството. От изложеното следва обоснован извод, че касаторът не е успял да установи по начин, противопоставим на ответната страна, че сумите, постъпили по сметката му, са суми върнати във връзка с предоставени по договори за заем, сключени с лицата, посочени по- горе, както и че тези суми реално са били предоставени, т. е. тезата на жалбоподателя се явява недоказана с ангажираните писмени и гласни доказателства. Този извод се подкрепя в още по- голяма степен от факта, че в писменото обяснение по административната преписка ревизираното лице е посочило, че за периода 2006 г. - 2010 г. не е предоставял заеми в лева и валута на физически или юридически лица, както и че няма вземания от трети лица. Настоящата съдебна инстанция намира, че изводите на Административен съд - Варна са формирани при правилно разпределение на доказателствената тежест между страните в процеса. Съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 2 от ДОПК фактическите констатации на ревизионния акт, издаден при ревизия при особени случаи, в производството по обжалването му се ползват с презумптивна доказателствена сила, от което следва, че в тежест на жалбоподателят е било да ангажира доказателства, относими към спора, които да обосноват извода, че същият е предоставял заеми на горепосочените лица, които впоследствие са извършвали преводи по банковата му сметка във връзка с връщането на тези заеми. Както в хода на административното обжалване, така и в хода на съдебното обжалване, Пламен Василев Петров не е представил доказателства, които да опровергават изводите на ревизиращите органи. Правилно е приел първостепенният съд, че заключението на съдебно-счетоводната експертиза, макар и изготвено обективно, пълно и компетентно също не променя изводите на приходния орган. Вариантите, които жалбоподателят е поставил като задачи за вещото лице изискват освен заключение и допълнително доказване, кой от вариантите е действителния такъв. В случая жалбоподателят не доказва при условията на пълно насрещно доказване, че сумите, внесени по банковата му сметка, представляват връщане на предоставени в заем суми, поради което и заключението на вещото лице се явява напълно неотносимо към правния спор, предвид хипотетичния си характер, без да бъде установено кой вариант от него следва да се има предвид другите доказателства. Неоснователно е оплаването в касационната жалба, че необоснован и неправилен е изводът на Административен съд - Варна, че няма законова забрана ревизионният доклад и ревизионният акт да бъдат издадени от едно и също лице. Върховният административен съд неведнъж е посочвал, че приложимият процесуален закон - ДОПК в чл. 119, ал. 2 регламентира задължение за органа, възложил ревизията, да определи със заповед компетентния орган по приходите, който да издаде ревизионния акт. Нито в чл. 119 от ДОПК, нито в чл. 117 от ДОПК, отнасящ се до съставянето на ревизионния доклад, изрично е регламентирана забрана от законодателя едно и също лице да участва в ревизията и да изготви ревизионния доклад и да издаде ревизионния акт. От липсата на такава изрична забрана следва, че е предоставена преценка на органа, възложил ревизията, както да определи издателя на ревизионния акт, вкл. Измежду лицата, извършили данъчната ревизия, така и да оправомощи друго лице по чл. 7, ал. 1, т. 4 от ЗНАП. По отношение на наведеното твърдение от страна на жалбоподателя, че първоинстанционният съд е пропуснал да се произнесе по наведеното в жалбата възражение за погасяване по давност на задължението за лихви като е потвърдил изцяло ревизионния акт настоящата касационна инстанция, намира за неоснователно. Лихвите върху вземанията за данъци са публични задължения по смисъла на чл. 162 ДОПК. Тези вземания се погасяват с изтичане на 5-годишен давностен срок, считано от първи януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение. Този срок в случая не е изтекъл към момента на започване на производството по установяване на публичните вземания, с което изтичането на давността е прекъснато. Не е изтекла и абсолютната 10-годишна давност по чл. 171, ал. 2 ДОПК. Като е достигнал до същите правни изводи административният съд е постановил, без да допусне процесуални нарушения, правилно, обосновано и законосъобразно решение, което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора на касационния жалбоподател разноски не се дължат, а ответникът не е претендирал присъждането на такива. Водим от горното и в този смисъл, на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение