Решение № 1414 от 7.2.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9667/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на П. Пашиков от гр. Пловдив, подадена чрез адв. Аврамов, срещу решение 1062 от 08.06.2023 г., постановено по адм. дело 458/2023 г. по описа на Административен съд Пловдив, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед 317з-1160/01.02.2023 г. на директора на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Пловдив /ОД на МВР/, с която е наложено дисциплинарно наказание уволнение и е прекратено служебното му правоотношение. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК и се претендира неговата отмяна със законните последици. Ответникът директор на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Пловдив, чрез юрк. Пенкова, оспорва касационната жалба и моли за оставяне в сила на обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и обоснованост, правилност и законосъобразност на решението и предлага да се потвърди изцяло. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд Пловдив е образувано по жалба на П. Пашиков срещу заповед 317з-1160/01.02.2023 г. на директора на ОД на МВР, с която за неспазване на правилата на Етичния кодекс за поведение на държавните служители в Министерството на вътрешните работи /Етичен кодекс/ т. т. 15, 19, 20, 25 и 46 на основание чл. 194, ал. 2, т. 4 във връзка с чл. 203, ал. 1, т. 13 и чл. 197, ал. 1, т. 6 от Закона за министерството на вътрешните работи /ЗМВР/ на Пашиков е наложено дисциплинарното наказание уволнение и е прекратено служебното правоотношение. В заповедта е посочено, че на 30.09.2022 г., младши инспектор П. Пашиков в качеството си на младши автоконтрольор в сектор Пътна полиция при ОДМВР - Пловдив, при изпълнение на служебните си задължения със служебен автомобил, спрял водач на МПС, за това, че е влязъл в участък, затворен за ремонт, като му поискал сумата от 50 /петдесет/ лева, за да не му състави АУАН за нарушение по ЗДвП и по този начин не го е санкционирал и не е изпълнил служебните си задължения. Тази информация е разпространена в средствата за масова информация и е станала достояние до широк кръг от лица, включително други длъжностни лица в МВР. След анализ и оценка на събраните в хода на дисциплинарното производство доказателства дисциплинарно наказващият орган /ДНО/ е приел, за доказано по несъмнен начин, че с действията си младши инспектор П. Пашиков е извършил дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 194, ал. 2, т. 4 от ЗМВР, за което на основание чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР се предвижда дисциплинарно наказание уволнение. С обжалваното решение, първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата срещу заповедта на директора на ОДМВР - Пловдив. За да постанови този резултат съдът, въз основа на събраните доказателства и относимите към спора факти, е изложил подробни съображения, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в срока по чл. 195, ал. 2 от ЗМВР, в предвидената от чл. 210, ал. 1 от ЗМВР форма, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. След анализ на разпоредбата на чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР и посочените в заповедта като нарушени разпоредби на т. т. 15, 19, 20, 25 и 46 от Етичния кодекс е приел, че заповедта е издадена в съответствие с материалноправните разпоредби. Съдът е обсъдил и приел за неоснователни всички наведени от жалбоподателя оплаквания и възражения, сред които са липсата на безспорни доказателства за вмененото му нарушение и като цяло липса на виновно деяние, както и за наличие на висящо наказателно производство. Приел е още, че при издаване на оспорената заповед е спазена и целта на закона, поради което е отхвърлил оспорването. Решението е валидно, допустимо и правилно. При напълно изяснена фактическа обстановка административният съд е извел обосновани и правилни правни изводи за законосъобразност на оспорената заповед. Решаващият съд правилно е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в кръга на предоставените му правомощия. Компетентността на органа произтича от разпоредбата на чл. 204, т. 3 от ЗМВР във връзка с чл. 37, ал. 1, т. 2 от ЗМВР. Правилен е изводът на съда, че заповедта отговаря на изискванията за форма и съдържание и е в съответствие с разпоредбата на чл. 210, ал. 1 от ЗМВР. Оспорената заповед съдържа всички законови реквизити, като дисциплинарното нарушение е индивидуализирано в необходимата степен, както от фактическа, така и от правна страна. Посочени са както правните норми, които са били нарушени, така и фактическите основания за издаване на заповедта - обстоятелствата, които имат значение на релевантните юридически факти и обосновават наличието на съставомерно от обективна и субективна страна деяние, обосноваващо ангажиране на дисциплинарната отговорност на служителя. От изложеното в мотивите на оспорваната заповед и в обобщената справка безпротиворечиво се извежда извод, че Пашиков е имал поведение, което е несъвместимо с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР. Конкретните нарушени разпоредби на Етичния кодекс са посочени в заповедта и те са свързани с нарушение на правилата на Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР, дисциплинарно нарушение по чл. 194, ал. 1, т. 4 от ЗМВР, с които е уронен престижът на службата, което от своя страна представлява тежко нарушение на служебната дисциплина, за което се налага дисциплинарното наказание уволнение. Правилен е и изводът на съда, че в хода на дисциплинарното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Извършването на дисциплинарното нарушение е доказано от събраните доказателства събраните сведения, обяснения, докладни записки, преценени поотделно и в тяхната съвкупност. Дисциплинарното производство е проведено съгласно изискванията на чл. 206, ал. 3 и ал. 4 от ЗМВР, а сроковете по чл. 195, ал. 2 от ЗМВР са спазени, обратно на твърдяното в касационната жалба. В чл. 196, ал. 2 от ЗМВР изрично е посочено, че дисциплинарното нарушение се счита установено, когато материалите по дисциплинарното производство постъпят при дисциплинарно наказващият орган, което е станало на 26.01.2023 г., както правилно е приел съдът. Обстоятелството, че свидетелите на дисциплинарното нарушение и дисциплинарно разследващият орган /ДРО/ са възприели по-рано самоличността на извършителя и извършеното от него са ирелевантни предвид изричната законова разпоредба, както и предвид обстоятелството, че от значение е запознаването на органа, който налага дисциплинарното наказание, с всички събрани доказателства по дисциплинарното производство. В случая становището на ДРО за наличие на основание за реализиране на дисциплинарна отговорност е изготвено на 26.01.2023 г., като ДНО се е запознал с него на същата дата и е поставил резолюция запознат на тази дата, а оспорената заповед е издадена на 01.02.2023 г., т.е. наказанието е наложено в срока по чл. 195, ал. 2 от ЗМВР. В тази връзка оплакванията в касационната жалба, които са били направени и пред първоинстанционния съд, за налагане на наказанието след изтичане на двумесечния срок от откриване на нарушението са неоснователни. Дисциплинарно разследващият орган е събрал доказателства, от които категорично е установено нарушението, в рамките на дисциплинарното производство, като на служителя е предоставена възможност за даване на обяснения и възражения, съгласно изискванията на чл. 206, ал. 1 от ЗМВР. Неоснователни са доводите в касационната жалба, че извършеното деяние не съставлява престъпление, тъй като няма внесен обвинителен акт, нито влязла в сила присъда. В случая дисциплинарното наказание уволнение е наложено на основание чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР, а не на основание чл. 203, ал. 1, т. 1 от ЗМВР /осъждане за умишлено престъпление от общ характер или лишаване от право да се заема държавна длъжност/. Осъждането за умишлено престъпление от общ характер е основание за прекратяване на служебното правоотношение по чл. 203, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, какъвто настоящият случай не е. Дисциплинарната отговорност на Пашиков е ангажирана за нарушения на Етичния кодекс, което е довело до уронване престижа на службата, като събраните доказателства, потвърждават така вмененото за извършено дисциплинарно нарушение. В тази връзка нормата на чл. 194, ал. 3 от ЗМВР изрично визира, че дисциплинарната отговорност на държавните служители в МВР има самостоятелен характер и е независима от друг вид отговорност за същото деяние. В този смисъл е и Тълкувателно постановление 3 от 07.06.2007 г. на ВАС по тълкувателно дело 4/2007 г. Въпросът относно съответствието на издадената заповед с материалния закон и целта на закона е правилно разрешен от решаващият съд. По несъмнен начин по делото е установено, че Пашиков е извършил описаното в оспорената заповед тежко нарушение на служебната дисциплина, като са налице и двете кумулативни предпоставки за ангажиране на дисциплинарна отговорност по чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР. В случая, младши инспектор П. Пашиков в качеството си на младши автоконтрольор в сектор Пътна полиция при ОДМВР - Пловдив, на 30.09.2022 г. в гр. Пловдив, на околовръстния път при магазин Джъмбо, при изпълнение на служебните си задължения със служебен автомобил с рег. [рег. номер], около 15:00 ч. спрял А. Шакиров от гр. Кричим, водач на МПС, за това, че е влязъл в участък затворен за ремонт, като му поискал сумата от 50 /петдесет/ лева, за да не му състави АУАН за нарушение по ЗДвП и по този начин не е санкционирал водач на МПС, който е извършил нарушение по ЗДвП и не е изпълнил служебните си задължения. Това деяние е разпространено в средствата за масова информация и е станало достояние до широк кръг от лица, включително други служители на МВР. С тези си действия, държавният служител е нарушил текстове на т. т. 15, 19, 20, 25 и 46 от Етичния кодекс. Споделят се изводите на първоинстанционния съд, че ДНО правилно е определил установеното от фактическа страна към цитираните норми от Етичния кодекс, съответно правилно е прието извършване на нарушение на служебната дисциплина по чл. 194, ал. 2, т. 4 от ЗМВР във вр. с чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР. Деянието е станало известно на широк кръг лица, с което е уронен престижът на службата и на МВР като цяло. Посочените нарушения на Етичния кодекс изпълват състава на чл. 194, ал. 2, т. 4 и чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР. При установяване на тежко нарушение на служебната дисциплина по смисъла на чл. 194, ал. 2, т. 4 от ЗМВР във вр. с чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР, дисциплинарно наказващият орган действа при условията на обвързана компетентност и следва да наложи най-тежкото, предвидено в нормата на чл. 203 от ЗМВР наказание. За нарушението по чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР е предвидено само едно дисциплинарно наказание уволнение, което е наложено от дисциплинарно наказващия орган. Законодателят е определил като тежки нарушения на служебната дисциплина деянията, несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, уронващи престижа на службата. Наличието на двете кумулативно свързани условия определят тежестта на нарушението, а оттам и наказанието. Законодателят е взел предвид обстоятелството, че при изпълнение на служебните си задължения държавният служител от системата на МВР е длъжен да има поведение, което пази престижа на институцията, която представлява с оглед основната й функция за защита на правовия ред и обществото. Поради тези съображения оплакването на касатора за липсата конкретни действия, с които да е извършено тежко нарушение на служебната дисциплина са неоснователни. Оспорената заповед е издадена и в съответствие с целта на закона, тъй като осъществява целите на превенцията и налага стандарт службата в МВР да се упражнява от служители, които стриктно и винаги спазват изискванията на закона. Предвид изложеното, обжалваното решение като постановено при липса на сочените основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК, следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба без уважение като неоснователна. С оглед изхода на делото и надлежно заявената от ответника претенция за присъждане на разноски, касаторът дължи юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 150 лева, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 37 от Закон за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,