Решение № 7616 от 07.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4823/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. К. Ч., чрез процесуалния му представител адвокат В. Челебиев, срещу решение № 1288/31.03.2026 г., постановено по адм. дело № 1356/2025 г. по описа на Административен съд - Хасково, с което са отхвърлени жалбите на В. К. Ч. и А. К. Ч. срещу заповед № 684/02.06.2025 г. на кмета на Община Свиленград. Релевирани са доводи за неправилност на оспореното съдебно решение, като необосновано и постановено в противоречие с приложимия материален закон - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Поддържа се, че по делото не е изяснена площта на общинския имот с идентификатор 65677.701.6141, поради което не било установено по несъмнен начин реалното завземане на процесните 33 кв. м. Твърди, че липсват данни за момента и начина на твърдяното завземане, както и дали процедурата по отчуждаване е реализирана напълно. Посочва възражение за изтекла придобивна давност, както и че не е определена площта на имота преди изземването. Претендира се отмяна на решението и постановяване на акт по съществото на спора, евентуално - отмяната му и връщане на делото за събиране на нови доказателства, ведно с присъждане на разноски. Ответникът по касационната жалба - кметът на Община Свиленград, чрез процесуалния си представител адвокат Г. Кеседжи, в писмен отговор и в представено по делото становище оспорва жалбата като процесуално нередовна по смисъла на чл. 212, ал. 1, т. 4 АПК и като неоснователна по същество, и претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната ксационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и предлага обжалваното решение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия състав, като взе предвид наведените касационни основания, доказателствата по делото и доводите на страните, намира, че касационната жалба, като подадена в законоустановения срок от легитимирано лице, е процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна, по следните съображения: Производството пред Административен съд - Хасково е образувано по жалбите на В. К. Ч. и А. К. Ч. срещу заповед № 684/02.06.2025 г. на кмета на Община Свиленград, с която на основание чл. 65 ЗОбС е наредено изземването на част с площ 33 кв. м. от поземлен имот с идентификатор 65677.701.6141 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Свиленград - частна общинска собственост съгласно АОС № 13287/14.04.2021 г., индивидуализирана по скица от геодезическо заснемане на съществуваща ограда, неразделна част от заповедта. За да отхвърли жалбите, първоинстанционният съд е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предписаната форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон и неговата цел, тъй като са налице кумулативно изискуемите предпоставки по чл. 65, ал. 1 ЗОбС. Въз основа на приетата по делото съдебно-техническа експертиза съдът е установил, че процесните 33 кв. м. са били фактически приобщени към имота на жалбоподателите чрез материализирана на място ограда и попадат в границите на общинския имот, без да съставляват част от притежавания от тях имот с идентификатор 65677.701.597. Приел е, че след изпълнението на заповедта площта на последния възлиза на 475 кв. м., което при отклонение от 2 кв. м. спрямо посочената в документа за собственост площ от 477 кв. м. е в допустимите по приложимата Наредба № РД-02-20-5 от 15.12.2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри граници. Също така е приел, че позоваването на придобивна давност съставлява гражданскоправен въпрос, който следва да се разреши по исков ред и не може да бъде предмет на производството по чл. 65 ЗОбС. Решението е правилно. Изложените в него мотиви за наличие на материалноправните предпоставки по чл. 65, ал. 1 ЗОбС се споделят изцяло от настоящия състав на Върховния административен съд, четвърто отделение. Заповедта по чл. 65, ал. 1 ЗОбС е установено от закона средство за извънсъдебна защита на общинската собственост, чрез което общината възстановява фактическата власт върху свой имот, без да предявява ревандикационен иск. Поради този си характер производството има строго ограничен предмет - то не е насочено и не е годно да разреши спор за материално право, а предмет на съдебния контрол е единствено законосъобразността на акта към момента на издаването му, т. е. дали към този момент конкретно индивидуализирана част от общински имот се владее или държи без правно основание. Това разграничение е определящо за преценката на касационните доводи, които в основната си част по същество предпоставят разрешаване на спор за собственост. Първият елемент от фактическия състав - принадлежността на правото на собственост към общината - е установен по делото. Съгласно чл. 5, ал. 3 ЗОбС актът за общинска собственост няма правопораждащо действие, но като официален документ, съставен по предвидения ред, се ползва с обвързваща материална доказателствена сила и удостоверява правото на собственост до доказване на противното. По АОС № 13287/14.04.2021 г. процесната площ е част от поземлен имот - частна общинска собственост, а насрещно доказване, оборващо удостовереното, касаторът не е провел: по делото не се установява нито предявен иск за собственост относно процесните 33 кв. м., нито влязъл в сила съдебен акт, който да му признава вещно право върху тях. Неоснователен е основният касационен довод - че по делото не е изяснена площта на общинския имот с идентификатор 65677.701.6141, поради което не било установено реалното завземане. Общата площ на общинския имот не е елемент от фактическия състав по чл. 65, ал. 1 ЗОбС и сама по себе си е без правно значение за законосъобразността на заповедта. Правнорелевантно е единствено дали конкретно определената за изземване площ от 33 кв. м. попада в границите на общинския имот и извън имота на касатора. Именно това обстоятелство е установено по несъмнен начин от приетата съдебно-техническа експертиза, която, въз основа на геодезическо заснемане на съществувалата на място ограда (точки 603-606) и на действащата кадастрална карта, констатира, че спорната площ е „затворена“ между тази ограда и нанесената в кадастралната карта източна граница на имот 65677.701.597, че тя е извън измерените 475 кв. м. на този имот и попада в общинския имот 65677.701.6141 (л. 25 и л. 169-175 по делото). Наред с това следва да се отбележи, че възражението за неизясняване на площта на общинския имот не е било наведено пред първата инстанция. Съгласно чл. 168, ал. 1 АПК първоинстанционният съд проверява законосъобразността на акта на всички основания по чл. 146 АПК въз основа на представените от страните доказателства, поради което непредявени пред него възражения не могат да бъдат въвеждани за първи път в касационното производство и да обосноват отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Неоснователен е и доводът за немотивираност на акта поради липса на установена начална дата и начин на завземане. Точният момент на установяване на фактическата власт не е елемент от фактическия състав по чл. 65, ал. 1 ЗОбС - релевантно е състоянието към момента на издаване на заповедта, а към този момент е установено, че процесната площ е била фактически приобщена към имота на адресатите чрез материализирана ограда. Обстоятелството, че не може да се установи кога и от кого е извършено първоначалното ограждане, не разколебава този извод. Неоснователен е, на следващо място, доводът, че административната процедура по чл. 65 ЗОбС е недопустима поради наличието на изтекла придобивна давност. Позоваването на придобивна давност съставлява гражданскоправен въпрос, който подлежи на разрешаване по исков ред. Само по себе си то не съставлява годно правно основание за държането по смисъла на чл. 65, ал. 1 ЗОбС и не изключва приложението на разпоредбата, докато претендираното право не бъде установено по надлежния ред. По делото липсват както доказателства за предявен иск за собственост относно процесните 33 кв. м., така и влязъл в сила акт, който да признава вещно право на касатора - обстоятелство, което съществено отличава настоящия случай от хипотезите, при които срещу заповедта за изземване се противопоставя надлежно релевиран и подкрепен с доказателства спор за вещно право и при които практиката на Върховния административен съд приема, че административният орган не може да разреши спора инцидентно. В разглеждания случай такъв спор не е установен, а напротив - от заключението на вещото лице се установява, че процесните 33 кв. м. не са част от правото на собственост на касатора, доколкото площта на имота му и след изпълнението на заповедта (475 кв. м.) съответства, в рамките на допустимото отклонение, на удостоверената в документа му за собственост площ (477 кв. м.). Касационният жалбоподател не разполага с титул за собственост, който се ползва с материална доказателствена сила, следователно непротивопоставими на съставения АЧОС са твърденията за упражнено давностно владение. Неотносими към предмета на спора са доводите за липса на проведена и приключила отчуждителна процедура и за несъответствия в предходните кадастрални и регулационни планове. Тези обстоятелства не разкриват самостоятелно противопоставимо право върху процесната площ и не са измежду материалноправните предпоставки по чл. 65, ал. 1 ЗОбС, релевантни към момента на издаване на заповедта. Неоснователно е и поддържаното касационно основание необоснованост. Първоинстанционният съд е изградил фактическите си изводи въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства и на заключението на съдебно-техническата експертиза, което е обсъдил, включително от разпита на вещото лице в съдебно заседание. Между установените факти и формираните правни изводи не е налице логическо противоречие, а доказателственият анализ не страда от непълнота. Решението е постановено при изяснена фактическа обстановка и в съответствие с материалния закон, поради което касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК не са осъществени. Като е приел, че към датата на издаване на оспорената заповед процесната площ от 33 кв. м. - частна общинска собственост, е била държана без правно основание от адресатите на акта, и че заповедта е законосъобразна, първоинстанционният съд е приложил правилно материалния закон. По изложените съображения настоящият състав намира, че обжалваното решение, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и предвид направеното от ответната страна своевременно искане, на Община Свиленград следва да се присъдят разноски за касационната инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на претендираните 900 евро. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,